А. Михник: Въпросът днес е за кого е тази демокрация и на него още няма отговор

<p>Именитият унгарски поет Дюла Ийеш пише в прочутото стихотворение &bdquo;За тиранията&rdquo;:</p> <p>&nbsp;Където има тирания, всеки<br /> &nbsp;е брънка от веригата.<br /> &nbsp;Приемеш ли веригата,<br /> &nbsp;сам ставаш тирания.</p> <p>Комунистическата система беше тирания. В моите среди осъзнахме това доста рано, макар може би не веднага достатъчно точно &ndash; до март 1968 година вярвахме във възможността идеите на полския Октомври да се реконструират и повторят.</p> <p><strong>Но достатъчно рано закопняхме да не бъдем &bdquo;брънка от веригата&rdquo; &ndash; избрахме съпротивата. </strong></p> <p>Споменът за унгарската революция, както и за Пражката пролет 1968-а, ни бяха двоен урок. Първо, че съпротивата е възможна, след като се е стигнало до нея. Система, която се защитава с фалш и насилие, трябва да бъде атакувана &ndash; настоявахме &ndash; с оръжието на истината, без насилие.</p> <p>Чарлз Гати (унгарски емигрант от 1956-а година, професор в различни американски университети, който разсъждава върху тези проблеми в книгата си &bdquo;Изгубените илюзии&rdquo;) пише: $Наги, който по време на революцията изглеждаше колеблив и несигурен в правотата си, през 1957-1958 г., по пътя към бесилката, стана решителен, твърд, упорит и непоколебим. Изправи се смело, като истински патриот и герой пред следователите и в тайното съдилище. Това е необикновена постъпка не само с оглед на московското му минало, но и, а може би главно заради друга причина.</p> <p>Ако след съветската интервенция се откажеше официално от поста си и признаеше наложения от Москва кабинет на Кадар, можеше да остане жив и дори да играе някаква роля в политическия или научния живот. Той обаче не се съгласи да сътрудничи с хората, които го бяха тикнали в затвора и не призна политически грехове. Няколко пъти упорито отказа да подпише протоколите от разпитите и започна гладна стачка, защото следователят не му позволил да изложи своята гледна точка$</p> <p>Вълнуващата книга на Гати има мото, което си струва да бъде цитирано:&nbsp;&quot;Нямаме право да лишаваме хората от илюзии&quot;.&nbsp;Тези думи казва принц Куно Клебелсберг, унгарски министър на културата от 20-те години в разговор с един историк, обяснявайки защо не е съгласен да се публикуват открити нови документи, от които става ясно, че един любим герой от националното въстание през 1848 година е бил австрийски агент.</p> <p>Унгарците, подобно на нас, поляците,</p> <p><strong>почитат своите поражения и героите си мъченици. Тях възхваляват, а не хладнокръвните държавни мъже, стремящи се към компромис. </strong></p> <p>Имре Наги представя тази традиция.</p> <p>&quot;Той се възхищаваше повече от хора като Шандор Петьофи &ndash; радикалния поет и герой от революцията 1848-1849 г. срещу чуждите потисици, за когото единственият избор е само между робството и свободата, отколкото като Ференц Деак, един от авторите на съглашението с Австрия през 1867 година, което не носи пълна независимост на Унгария, но спомага за икономическия бум и необикновения, видим и до днес размах на архитектурата в Будапеща&quot;.</p> <p>Друга истина е винаги актуалното убеждение, че</p> <p><strong>в обществения живот може да се постигне повече, когато храбростта е придружена с мъдрост и уравновесеност.</strong></p> <p>Както и тогава, когато на хората се обещават реални неща, не непостижими, нищо, че са мечтани. В това се състои кондицията на &quot;идеалиста без илюзии&quot;, казва Гати. В полската традиция това е етосът на &quot;трезвите ентусиасти&quot;.</p> <p>Аз съм късметлия &ndash; живях в кръга на трезвите ентусиасти, идеалистите без илюзии. Но се боя, че днес тези хора стават все по-малко. Сякаш духовният климат е станал друг.</p> <p><strong>Настойчивите търсачи на истината са заменени от професионални оплювачи. </strong></p> <p>Идеалистът без илюзии е изблъскван от подлеца без скрупули.</p> <p>Има ли днес място в обществения живот за този идеалист, загрижен да прави нещо за общото благо?</p> <p>Принципът на идеалиста без илюзии е вечен: не изпадай в отчаяние.</p> <p>Така че ще повторя и аз като моя унгарски приятел Янош Киш: демокрацията не е само свободни избори, макар без тях да не е възможна.</p> <p>Демокрацията е непрестанен диалог, диалог-спор за ценностите и начините за тяхното осъществяване. И дебат за миналото, спор за историческата истина, загриженост за свободното търсене на тази истина. Само така ще почетем реално всички, които са бориха за свобода за истината и загинаха за нея.</p> <p>Много пъти съм се замислял за този феномен и веднъж реших, че съществува нещо като синдром на освободения затворник. Когато човек е в затвора, зад решетките, той има само една мечта: да излезе на свобода. Един ден това става и светът му се вижда прекрасен &ndash; тревата е зелена, оранжадата е с истински цвят, птиците пеят, в кафенетата и парковете седят момичета.</p> <p>Разхожда се така този човек, разхожда се и изведнъж си дава сметка, че е свободен, но не знае къде ще спи, какво ще яде, къде ще се измие.</p> <p>Тогава започва да тъгува &ndash; за света, в който е знаел къде ще спи, какво ще яде, кога ще го заведат в банята.</p> <p>Това е</p> <p><strong>тъгата за затвора, който осигурява опека и освобождава от неудобствата на избора, от проклятието на свободата, в която човек трябва да живее за своя сметка. </strong></p> <p>Точно в този климат на носталгия по сигурността се появяват популистките програми и движения.</p> <p>Струва ми се, че европейската цивилизация има два дълбоки извора. Единият е християнството, другият &ndash; духът на Просвещението.</p> <p>Тези два европейски духа често са били в конфликт помежду си, но в това противоборство се е формирала европейската цивилизация и евроатлантическата система от ценности.&nbsp;</p> <p>Неотдавна Юрген Хабермас &ndash; водеща личност в немския лагер на Просвещението, направи вече прочуто изказване, в което формулира възмутителната за рационалистическите уши теза, че в светлината на случилото се ни е необходим нов поглед върху отношенията между религиозния и просветителския духове.</p> <p>И че религиозното мислене е за всички неотменим, задължителен коректив на лаическото мислене в обществото, в което Църквата се е отделила от държавата.</p> <p><strong>Духът на европейската демокрация се нуждае от всичко, що е релативно, понеже той е олицетворение на съмнението и търсенето. </strong></p> <p>Но се нуждае и от абсолют, понеже е и олицетворение на верността и милосърдието.</p> <p>Само ако погледнем на европейската демокрация от тази перспектива, ще можем да видим колко радикално се различава тя от всички форми на диктатура и от света, основан върху нетолерантност.</p> <p>И когато днес се вглеждам в обекта на моите мечти, в тази свободна Полша, изпитвам безпокойство.</p> <p>Притеснен съм за бъдещето, но не съм сърдит на демокрацията.&nbsp;</p> <p>Мисля, че същността на спора е в нещо друго.</p> <p><strong>Тя се свежда до един въпрос: каква държава и какво общество? </strong></p> <p>Държава върху граждански основи или може би някакви други &ndash; етнични, религиозни?</p> <p>Отворено общество, на много култури, толерантно &ndash; или общество затворено, управлявано по някакъв идеологически, етнически или религиозен ключ?</p> <p>Също и &ndash; какво бъдеще?</p> <p>Европейският съюз, с който ни плашат като с нов Содом и Гомор, или статусът на независима, суверенна Беларус, който ни грози, ако отхвърлим европейския изход?</p> <p>Онези, дето плашат с Европейския съюз, не доизказват, че алтернативата му е Союз независимых государств (СНД). И това е реален избор, пред който сме изправени като народ, като общество, като държава.</p> <p><strong>Въпросът днес е:&nbsp;</strong><strong>за кого е тази демокрация и на него още няма отговор. </strong></p> <p>Защото е очевидно, че тя е за спечелилите от трансформацията, но какво да се прави с онези, които се чувстват излъгани и изгубили?</p> <p>А те не са малко.</p> <p>Мнозина от тях се чувстват така, защото не са постигнали голям успех в живота, не са се преборили за успеха, просто са фалирали. Но немалко са и тези, които не са имали шанса да си опитат силите в тази надпревара.</p> <p>Аз съм горещ привърженик на пазара. Смятам, че полският успех се корени в смелата и решителна политика на Лешек Балцерович отпреди години.</p> <p>Но в същото време имам чувството, че в този дебат за пазара беше загубено нещо съществено-остава все по-малко място за дебата по въпроса какъв да бъде този пазар, как и с какво да бъде коригиран.</p> <p>И ми се струва, че</p> <p><strong>в този дебат като отговор на популизма бива формулирано нещо като пазарен фундаментализъм,</strong></p> <p>тоест, че наличието на пазара ще разреши всички проблеми.</p> <p>Е, аз смятам, че печалбата като единствен критерий за &quot;добро&quot; в обществения живот е меко казано, недостатъчна.</p> <p>Ако от едната страна имаме такива очевидни ценности като предприемчивост и творчество, от другата не може да липсва ценност като солидарността.</p> <p>Това е дебат за границите на пазара. Никога не съм обръщал внимание на приказки от рода на тая, че щял да дойде чуждият капитал и да ни изкупи.</p> <p>Винаги съм смятал, че в Полша има твърде малко чужд капитал.</p> <p>Обаче днес трябва поставим някои въпроси.</p> <p>Например дали е добре, че във всички медии в Централна и Източна Европа доминира чужд капитал, и то немски?</p> <p>Ако трябваше с две думи да определя какво е нужно на демокрацията, hic et nunc (тук и сега), бих казал така:</p> <p><strong>нашата демокрация се нуждае от смелост, въображение и милосърдие</strong></p> <p>Още и от сериозност, способност за сериозен разговор, такъв, в който събеседникът да не бъде третиран като идиот или подлец, само защото не е на нашето мнение.</p> <p>&nbsp;</p>