- Автор: Гласове
- 10 Май 2026
- 2605
- 8
Автор: Калоян Косоров за "Гласове"
Калоян Косоров е на 33 г., Директор „стратегическо планиране“ в енергийна компания. Юрист от Юридическия факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски“ с икономическа магистратура по енергийни пазари към Стопанския факултет на СУ, с повече от 10 г. опит в енергийния сектор. Изразената в анализа позиция е лична.
В средата на 2026 г. ще се състои ключова реформа за бъдещето на европейската индустрия. Това е цялостният преглед на Европейската схема за търговия с емисии (ЕСТЕ). Контекстът е поредната енергийна криза и констатацията, че Европа е с най-скъпа енергия за пореден път. Темата отсъства от обществено-политическия дебат в България въпреки широката употреба на квотите парникови газове в предизборния и следизборния период, най-вече с оглед на инфлацията и деиндустриализацията на Европа.
На фона на абстрактните предложения и липсата на концентрирани усилия през последните 5 месеца, донякъде опортюнистично, се постарах да предложа експертен прочит на случващата се в реално време реформа, както и по-широк критичен анализ на причинно-следствената верига от събития, които ни доведоха до този момент. Тези усилия срещнаха разбиране, подкрепа и колаборация от голяма част от колегите в индустриалните и професионалните организации¹.
През април публикувах подробно становище относно първата стъпка на ЕК за реформа на ЕСТЕ – тази, която касае „механизма за пазарна стабилност“ (market stability reserve). Анализът послужи за основа на експертно становище и обединена позиция на голяма част от индустрията, което намери отражение и в Консултативния документ на МОСВ, публикуван наскоро по темата: https://www.moew.government.bg/bg/mosv-izgotvi-konsultativen-dokument-za-vuzdejstvieto-na-vuglerodnite-mehanizmi-vurhu-ikonomikata-na-stranata/.
Предстои тези усилия да намерят логичното си продължение и заключение в обединена национална позиция на държавата пред европейските институции. Това трябва да се случи до средата на 2026 г. В настоящия текст ще опитам да резюмирам най-важното от веригата събития, която можем да опишем като стратегическа слепота на Европа в новата среда за сигурност и икономическа надпревара, както и самоубийствения въглероден кръстопът, до който се докарахме към днешна дата. След този анализ ще завърша с конкретната позиция, която България би трябвало да защити, ако наистина администрацията възнамерява да подходи с конструктивна и обоснована критика към Брюксел, голяма част от която е обсъдена в следващите редове.
Стратегическата слепота и белите петна на ЕС от 2014 г. насам
Деиндустриализацията се превръща в тиха, но смъртоносна заплаха, подкопаваща икономическата основа и независимостта на континента. Тази реалност бе подчертана от речта на американския държавен секретар Марко Рубио на Мюнхенската конференция по сигурността на 14 февруари 2026 г., където той описа деиндустриализацията не като неизбежност, а като „съзнателен политически избор“ – десетилетия на политики, които са „ограбили“ Запада от богатство, производствен капацитет и независимост, оставяйки ни уязвими към Китай и Русия. Рубио подчертава, че „реиндустриализацията“ е ключът към суверенитет – точно каквото ЕС се нуждае сега, за да избегне колапс, вместо да се самозалъгва със „зелени“ политики, които прехвърлят добавената стойност и работните места към Азия, докато гражданите и бизнесът плащаме сметката с инфлация, безработица, загуба на конкурентоспособност и сигурност.
Тази реч служи като повод за по-широк анализ на европейските политики, които от десетилетия насам подкопават конкурентоспособността ни. ЕС, заслепен от либералния идеализъм и икономическия комфорт, генериран в последните десетилетия на XX век, допусна слепи петна, които ни засилиха стръмно надолу по синусоидата на новите реалности. Реалности, от които конкурентите и съперниците се възползваха.
Основният сигнал за част от тази нова реалност бе анексията на Крим от Русия през 2014 г. (без да обсъждаме геополитическата верига от събития и причините, довели до кризата в Украйна), която трябваше да послужи като катализатор за ревизия на зависимостите ни от суровини и технологии и да ни насочи към индустриален и енергиен суверенитет. Вместо да ревизира тези политики в светлината на новата среда на сигурност, ЕС реши да задълбочи основната политика, която, макар и добре маскирана под идеализма „net-zero“, доведе до още по-големи нови зависимости, още по-голяма деиндустриализация и загуба на добавена стойност.
Преди да навлезем в детайли, ще маркирам двата показателя, които смятам, че доказват провала на политиката „net-zero“ и които моля да си припомняте по време на целия прочит на материала:
1. Към днешна дата ЕС е абсолютен лидер по инсталирана мощност ВЕИ (възобновяеми енергийни източници) след Китай;
2. ЕС е лидер по намалени въглеродни емисии.
Въпреки това ЕС е с най-скъпата енергия в света, с най-голям скок в температурите средногодишно и с най-скъпи въглеродни квоти. Ако ВЕИ ни осигуряват най-евтината енергия и посредством тях се откъсваме от фосилните горива (според официалната реторика), защо средногодишната ни цена е 2–3 пъти по-висока от тази на конкурентите ни? Ако сме най-чистият континент, защо въглеродните квоти (EUA) поскъпват, вместо да бъдем поощрявани за постигнатия прогрес и те да поевтиняват? Защо температурите се увеличават?
Радикалният Net-Zero: Коренът на европейската енергийна импотентност
ЕС е единственият континент, който избра пътя на радикална и бърза Net-Zero политика, изискваща масово интегриране на възобновяеми енергийни източници (ВЕИ) без предварително изграждане на собствена производствена база. Основният механизъм за насилственото имплементиране на тази политика се казва ЕСТЕ. Тази система работи на принципа „ограничаване и търговия“ (cap and trade). Всяка топлоелектроцентрала (ТЕЦ) и индустриално предприятие административно е ограничено да емитира Х количество CO2. Ако надхвърли това количество, трябва да закупи съответните CO2 квоти (разрешителни).
Идеалистичният принцип за „прогресия“ към изчистване предвижда, че чрез три основни пера – механизма за пазарна стабилност (MSR), линейния коефициент за редукция (LRF) и ограничаване на безплатните квоти – по чисто регулаторен и административен път ЕС влияе на цените на CO2 квотите, а оттам и върху разходите на индустрията, която е пряко зависима от тези квоти (химия, цимент, металургия и др.), и върху крайните цени на електрическата енергия (около 30% от крайната цена).
Не на последно място е важно да отбележим, че ЕСТЕ е механизъм за централизиране и преразпределение на средства, който се очертава да формира около и над 10% от бюджета на ЕС (Многогодишната финансова рамка). Тези средства се изземват директно от базовите индустрии (чрез покупка на квоти), както и индиректно от всеки един потребител през цената на електроенергията. След това те се събират в централизирани фондове (Модернизационен фонд, Фонд за иновации и др.). Администрацията в Брюксел решава кои „правилни“ проекти да субсидира с тези пари (разбира се, чрез добре подготвен административен и юридически механизъм).
Преследвайки самоцел за намаляване на CO2 емисиите без анализ на отражението на глобално ниво, ЕС избра да участва в състезание „с един кон“, а максималният ефект, който може да постигне, е 5–6% от глобалните емисии. Възползвайки се от това „състезание“, конкурентите и съперниците наблюдаваха от трибуните как „конят“ се изморява и губи сили прогресивно. Нещо повече – те инвестираха умно, прозорливо и с дългосрочно планиране.
1.Китай довършва пълния цикъл на доминация посредством:
- Контрол върху първичната преработка на критични суровини и метали (над 90%);
- Пълна вертикална интеграция на цикъла на добавена стойност във ВЕИ компоненти;
- Инициативата „Един пояс, един път“ - дългосрочен достъп до суровини в Африка, Латинска Америка и Централна Азия, инвестирайки в инфраструктура срещу права за добив;
- Китайските производители на ВЕИ компоненти получават достъп до почти безлихвени кредити от държавни банки и евтина енергия.
2. САЩ затвърди технологично и енергийно лидерство, въвеждайки инструменти като „Законът за намаляване на инфлацията“ (IRA), както и Defense production act (DPA):
- „Законът за намаляване на инфлацията“ – предостави директни данъчни кредити за производство на американска земя;
- Енергийно предимство: САЩ се утвърди като най-големия производител на петрол и газ. Енергията там е 3 до 5 пъти по-евтина, което е най-силната непряка субсидия за индустрията;
- Ally-shoring (приятелски бряг): САЩ приложиха изграждане на вериги за доставки само със съюзници, заобикаляйки Китай и използвайки своя втечнен газ (LNG) като икономическо оръжие;
- DPA – приет април 2026 г. – приоритизиране на ниво национална сигурност на цялата вертикала за производство на енергийни компоненти (високоволтови кабели, трансформатори, оборудване).
III. Актуалните мерки и планове на ЕК за „справяне“ с кризата и изоставането – как да потънем с дълбоко вдигнати „зелени“ глави.
Актуалните инструменти на ЕК за справяне с кризата включват както споменатата реформа на ЕСТЕ, така и т.нар. „AccelerateEU-Energy Union” (Ускорен ЕС – Енергиен съюз). Поредното заглавие в стил „захарен памук“, струва ми се, единственото което ще ускори, е упадъка на индустрията и енергетиката в Европа. Мерките, които ЕК предвижда накратко са: масова електрификация, още по-ускорена интеграция на ВЕИ, общи доставки на природен газ, ускорено инвестиране в енергийни мрежи и съоръжения.
Тези мерки не представляват нищо повече освен ускоряване на съществуващата политика. Както вече отбелязахме, масовата интеграция на ВЕИ не доведе до по-ниски цени на ел. енергията, даже напротив – Европа е с най-скъпата енергия години наред на средногодишна база². Тезата, че ВЕИ имат най-ниски LCOE (levelized cost of energy) или иначе казано – себестойност, е измамлива, защото макар и донякъде вярно, в нея не са включени допълнителните разходи, които произтичат и са неизменно свързани с характера на ВЕИ – непредвидимост и прекъсваемост. Това са разходите за балансираща енергия – т.е. разходите, които системният оператор има за разлика между заявената прогноза за производство на единица енергия, и реално произведената единица енергия. Те са предизвикани най-често поради метеорологични условия при ВЕИ. На второ място – мрежовите разходи за „пренасяне“ на енергията до потребителя – поради известните инвестиции в мрежата, които се налагат при трансформация от мощности като ТЕЦ към микс доминиран от ВЕИ и батерии.
По-големият проблем е, че ЕС се самозаблуждава, че инвестира в енергийна независимост. Ужким отделяйки се от природния газ, ние подчиняваме цялата структура на новата ни енергийна система изцяло на един доставчик на компоненти, съоръжения и суровини за ефективното съществуване на тази система – Китай. Именно от там идват изключително всички компоненти на възобновяеми енергийни източници – соларните панели, вятърни турбини, инверторите, батерийните системи за съхранение на ел. енергия и др. Целият цикъл на производство и преработка, в т.ч. рециклиране на критични суровини и компоненти, необходими за трансформация на нашата електроенергийна мрежа, също е доминиран от Китай.
ЕС е в състояние на енергийна и суровинна импотентност – доброволно затворени базови мощности (резултат от ЕСТЕ) в замяна на вносни компоненти, чиито цени и вериги за доставка не контролираме. Ние не просто декарбонизираме икономиката си, ние деиндустриализираме Европа, докато плащаме сметката за индустриализацията, напредъка и преимуществото на нашите конкуренти. Още по-тревожен е рискът за сигурността от масовата интеграция на китайски хардуер и софтуер в критичната ни инфраструктура. Ако ЕК се ръководи от идеята за „стратегически суверенитет“, то настоящата политика е акт на капитулация. През 2024 г. цели 80% от новите инверторни мощности в Европа са с произход Китай.
Вече не става въпрос само за теоретични страхове, а за реални инциденти и разкрития:
- „Троянският кон“ в инверторите: През май 2025 г. международни разследвания и доклади на американски анализатори разкриха наличието на „rogue communication devices“ (нерегламентирани комуникационни устройства) в китайски соларни инвертори. Тези компоненти позволяват отдалечен достъп и контрол, заобикаляйки стандартните протоколи за сигурност.
- Случаят в Испания и Португалия (2025 г.): По време на мащабно прекъсване на захранването беше установено, че хиляди малки соларни инсталации са се изключили в рамките на 38 секунди по неясен механизъм. Изследователи по киберсигурност (като Daniel dos Santos от Forescout) идентифицираха десетки уязвимости в софтуера на водещи китайски марки инвертори, които биха могли да се използват за мащабен кибер-саботаж на електропреносната мрежа.
- Китайският „Off-Switch“: Докато европейските инвертори са забранени за внос в Китай по съображения за киберсигурност, Европа позволява на компании като Huawei (директно определена от ЕК като „високорисков доставчик“) да контролира значителен дял от нейните умни мрежи.
Ако ЕК действително планира „автономия“, защо предоставя дистанционното управление на европейската енергетика в ръцете на Пекин? Ако обаче вървим към дългосрочно партньорство с Китай, тогава риториката за „независимост“ е просто празен лозунг, предназначен за успокоение на избирателите (при вече взето друго геостратегическо решение), докато индустрията бавно се задушава от високи цени и технологичен васалитет.
IV. Икономическият воденичен камък: Реактивност срещу Проактивност. Какво може(ше) да се направи?
Към днешна дата всяка корективна мярка на ЕС - от целевите енергийни ваучери до временните рамки за държавна помощ – е чисто палиативно решение. Тези инструменти не са нищо повече от „козметичен ремонт“ на една сграда с компрометирани основи. Фактът, че ЕС поддържа цени на електроенергията, които са 2 до 3 пъти по-високи от тези на основните ни икономически конкуренти (САЩ, Китай и Русия), е директно следствие от това, че Брюксел обърна логическата пирамида на своята енергийна политика.
В случай на далновидно, дългосрочно и стратегическо планиране, логическата последователност за постигане на енергиен и индустриален суверенитет трябваше да изглежда по коренно различен начин, разгледан в точките по-горе:
1. Първи етап (Фундамент): Логичната и прозорлива политика за суверенитет би изисквала обратния подход: използване на наличната евтина базова енергия (ядрена, въглищна и доскорошния евтин газ от Русия) като икономически лост. Това създава предвидима и ниска разходна база за индустрията.
2.Втори етап (Индустриален капацитет): Използване на ценовото предимство от първи етап за изграждане на пълна верига на добавена стойност – от добив на суровини до първична преработка и рециклиране на вече наличното ВЕИ оборудване в ЕС. Енергийната независимост не е само въпрос на инсталирани мегавати, а на контрол върху суровините. Документите на ЕК говорят за инвестиции, но игнорират факта, че критичните суровини (литий, мед, редкоземни елементи) в първичната им доставка можеха да бъдат подсигурени още преди десетилетие чрез агресивни споразумения с Канада, Австралия и Африка, съчетани с оптимизиран добив в самата Европа (Critical raw materials act отпреди 1-2 г. е отново реактивна и палиативна закъсняла регулация).
3. Трети етап (Трансформация): Едва след като Европа разполага със собствени технологии, сигурни суровини и стабилна икономика, се преминава към мащабна декарбонизация, електрификация и трансформация на електроенергийните мрежи.
Подобна интеграция между евтина енергия и местно индустриално производство, подкрепена от адекватна политика за критичните суровини, щеше да позволи на ЕС да затвори целия цикъл на добавената стойност в рамките на единния пазар. Вместо да се превърнем в най-големия донор на чужди икономики, ние щяхме да запазим висококвалифицираните работни места, данъчните приходи и иновационния потенциал у дома. Това щеше да бъде истинският икономически триумф – екологична трансформация, която генерира вътрешен растеж, вместо да организира масирано изтичане на капитали към трети страни.
Сега ЕК действа като пожарникар, който сам е подпалил къщата, за да може после гордо да докладва, че е изразходвал рекордно количество вода (бюджетни средства) за потушаването на огъня. Реактивните действия на ЕК всъщност представляват признание за безсилие и десетилетия на стратегическа слепота.
V. Новата геополитическа реалност: Война на изтощение и „Зеленото“ разоръжаване
Не на последно място, всичко обсъдено трябва да бъде разглеждано през призмата на една от новите големи амбиции на Брюксел – изграждането на мощна европейска военна промишленост. В заобикалящата ни среда се доказва нова, сурова истина: в модерния свят побеждава не само този с по-умните технологии, а този, който може да постигне масово и евтино индустриално производство. Иран и Русия демонстрираха това перфектно: рояци от евтини дронове (като Shahed-136 за около $20,000) успяват да изтощят отбранителни системи (Patriot, Arrow), които струват милиони за всяко прехващане. Това е война на индустриално изтощение, в която Европа влиза със сериозен хендикап.
Икономическата неспособност за отбрана
Военната промишленост е преди всичко тежка и енергоемка индустрия. Тя не може да бъде конкурентна, бърза и ефективна при наличието на най-скъпата енергия в света и пълна зависимост от вносни суровини. Когато енергията ти е 3 пъти по-скъпа от тази в САЩ, цената на всеки снаряд, бронирана плоча или шаси е икономически „мъртвородена“. В този сценарий големият печеливш отново е Китай – основният доставчик на критичните компоненти за отбранителния сектор. Така, докато ЕС се опитва да се въоръжи, той всъщност финансира икономическия възход на тези, от които се опитва да се защити.
Режимът на „вечно наваксване“
Европа тепърва трябва да изгражда производствени мощности за наваксване на десетилетия деиндустриализация. Но докато нашите конкуренти разполагат с работещи конвейери, ЕС тепърва ще минава през административния ад на „зелените“ разрешителни, оценки за въздействие върху околната среда и Net-Zero стандарти за заводите си. Времето, което губим в бюрокрация, е време, в което асиметрията на силите и производствения капацитет в отбранителната промишленост се задълбочава.
Четирите плащания: Порочният финансов кръг на ЕС
В крайна сметка ЕС се готви да плати цената на новата си военна промишленост няколко пъти, затваряйки един абсурден финансов кръг (Параграф 22):
1. Първо плащане: Плащаме веднъж за най-скъпата енергия заради Net-Zero политиките, които натоварват производството.
2. Второ плащане: Плащаме втори път за вноса на прескъпи суровини, необходими за военна продукция, от Китай и други трети страни, тъй като унищожихме собствения си добив.
3. Трето плащане: Плащаме трети път за изграждането на тези заводи чрез европрограми и субсидии – т.е. централизираме частните средства на гражданите и бизнеса, за да „съживим“ нещо, което сами сме убили.
4. Четвърто плащане: Накрая държавните бюджети ще купят крайния продукт (оръжието), което ще бъде толкова скъпо, че никога няма да може да се реализира на външен пазар без масивни субсидии.
Така европейският данъкоплатец финансира една индустрия, която е икономически нежизнеспособна по дизайн. Това не е стратегическа автономия, а скъпоплатена илюзия.
Стигаме до финала на анализа и конкретните мерки, които България може да предприеме до средата на 2026 г. по мащабния преглед на ЕСТЕ в Брюксел. Необходимо е да се изиска категорично преразглеждане на ключови компоненти на Схемата:
1. Пълно спиране (пауза) на ЕСТЕ I и отлагане на II;
2. Ценови таван от 25 евро/т СО2 в периоди на криза, като последните повече от 5 г.;
3. LRF (линейния коефициент за редукция) трябва да бъде върнат на нива максимум 2,0 % (в момента се предвижда да е 4,4 %);
4. Спиране премахването на безплатни квоти (както индустрия, така и ТЕЦ);
5. Пресичане на спекулацията на големите хедж-фондове (справка разследване на Европейския регулатор ESMA през 2021 г.);
Конкурентите, съперниците и дори откритите врагове уважават и се съобразяват именно с този, който знае как да отстоява собствения си интерес (в т.ч. колективен) – който действа проактивно, а не реактивно; който показва адекватност към заобикалящата го среда и не се страхува да коригира курса си, когато е нужно. Обратното – инертността, самозалъгването с красиви принципи без реална основа и готовността да жертваш собствената си икономическа и енергийна независимост в името на глобални илюзии – само подканва да бъдеш погазен, маргинализиран или използван. Деиндустриализацията не е съдба, а избор – и ако не го обърнем навреме, ще ни остави слаби в един свят, където слабостта не се прощава.
¹ Това е логично, с оглед на факта, че кариерата ми в сектора започна именно в най-добре утвърдената организация на едрата промишленост в страната – Българската федерация на индустриалните енергийни консуматори.
² Правя това уточнение, защото знам аргументите на колегите от ВЕИ сектора за нулеви и отрицателни цени в определени периоди. Това само по себе си доказва тезата за вредите и зависимостите, които този модел носи на системно ниво.
Калоян Косоров е на 33 г., Директор „стратегическо планиране“ в енергийна компания. Юрист от Юридическия факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски“ с икономическа магистратура по енергийни пазари към Стопанския факултет на СУ, с повече от 10 г. опит в енергийния сектор. Изразената в анализа позиция е лична.
