- Автор: Гласове
- 10 Май 2025
- 1166
- 9
Автор: Антон Желев
„Честит Ден на победата! Честита 80-а годишнина от победата над нацизма в Европа от ръцете на съюзниците!“ Никога не съм си представял, че тези думи могат да звучат противоречиво.
За онези от нас, които пазят родовата памет на концентрационните лагери, татуираните цифри и осакатените от снарядите тела, Денят на победата е неподправено празненство, което отбелязваме със сълзи в очите – както се пее в едноименната песен.
И да, историческият контекст не е без значение. Това че народи, делили една страна и един враг преди 80 години сега проливат кръвта си в екзистенциална война не може да бъде игнорирано. Макар и да доказва, че не победата над нацизма, а разделителните линии на Студената война са историческият фундамент, върху който стъпва съвремието ни.
Малцина са хората обаче, които разсъждават отвъд първичните си емоции за войната в Украйна. Още по-малко са онези, за които това е изгодно. Политици изградиха кариери, коментатори придобиха признание, пръкнаха се медии, от войната се правят пари дори в YouTube и TikTok.
Спектакълът на кръвопролитието отрови разума на света, а парите и славата го довършиха.
Едно обаче остава необяснено в каламбура от емоции, користност и пропаганда. И то е моралната „условност“ на насилието. Идеята, че 3 000 живота оправдават отнемането на други 4.5 милиона, но не и че 3 000 жертви са основание за няколкостотин хиляди. Идеята, че нападението над страна на 12 000 километра разстояние е борба за ценности, но атаката срещу съсед е безмозъчна агресия.
И най-вече претенцията за морално превъзходство. Фиксацията върху парадиращата за етична, но всъщност чисто егоистична конструкция, в която едно убийство в далечна страна е справедливо, но друго, в съседна държава, е варварство. Че когато си провокиран по един начин, е приемливо да унищожаваш държава след държава, но когато си провокиран по друг, е зверство да отвърнеш.
Повечето хора избират да не се замислят за това, защото нравственият им компас прегаря. Далеч по-лесно е да избереш страна, без да поглеждаш повече назад. Това е и най-голямата трагедия на европейците. Ние нямаме избор в това как да гледаме на войната в Украйна, защото сигурността ни зависи от една конкретна държава, призвана, по стечение на обстоятелствата, да ни защитава от друга. Това е разбираемо. Но и лицемерно да твърдим, че мотивите ни са строго етични.
Оттук произтича и цялата дивашка пропаганда – невиждана от 80 години кампания за „умовете и сърцата“ на западния свят, организирана от самите нас. От прозрения за бита на руснаците, през пристрастни анализи на фронта и тила, до най-висшите внушения за моралното господство на нашите ценности спрямо техните. За онези от нас, които се занимават професионално с пропаганда (пиар по Bernays), да внушаваме абстрактни идеи чрез разумни доводи и да възнасяме едни, докато принизяваме други, е тривиалност – като зъболекар да вади зъби. Но това не означава, че ще отведем аудиториите си от правилната страна на историята. А само че сме си свършили работата.
Истината е, че САЩ и Русия са две страни на една монета. Европа може само безпомощно да гледа как тя се върти около оста си, докато изтласква въздуха на безброй държави, застанали на пътя на съдбата им. Нека илюстрирам този елементарен за всеки последовател на реализма в политиката факт, превърнал се в тема-табу на Стария континент по очевидни причини.
В Америка през 19 век, след столетия на завоювани от местните индианци земи, окончателно се утвърждава идеологията на „манифестираната съдба“. Увереността на заселниците, че да завземат все повече територии на запад е тяхно библейско право, дарено от Бога. Тази идея е олицетворена брилянтно от Емануел Лойтце в неговата картина от 1861 г. „Империята поема на запад“.
Само пет години по-рано, под претекста на божествената отговорност за защита на православните християни, с провал завършва Кримската война и руският политически и териториален тласък на запад. Осемдесет години по-рано пък окончателно приключва разширението на изток и овладяването на Сибир от Руската империя.
Оттогава насам, двете империи поемат неизбежен курс на сблъсък, продиктуван от споделената вяра в съдбоносното им значение за човешката история.
И докато за Вашингтон и Москва войната в Украйна не е нищо повече от поредната глава в тази сага, то за Европа тя се превърна в екзистенциална криза.
През 2022 г. обявих, че тогавашният 9 май е последният Ден на Европа, защото Европейският съюз си затвори очите за войнстващия национализъм в Украйна и избра конфронтацията пред мира. Напук на основополагащите си ценности за мир и плурализъм, за 3 години Брюксел не съумя да предложи нито едно смислено решение на конфликта.
80 години и 800 милиарда евро по-късно, равносметката е една объркана Европа, лутаща се между феминизма и милитаризма с взор към окопите на източния фронт.
Копнеехме за „Pax Europaea“, а получихме отново „Europa, mater bellorum“.
