Ротердам – другият фестивал

<p>Инсталации, експериментални визуални импресии и всякакъв въобразим и невъобразим тип видеоарт окупират свръхмодерните галерии в града, за да провокират филмовата природа, авторската фантазия и зрителските възприятия; да представят киното в по-широкия контекст на визуалните изкуства. Показът е още по-демократичен и никой не се вайка по отмирането на лентата, макар че официалните премиери все още се случват на 35 мм. Филмите те преследват от открити екрани по високите административни сгради, можеш да ги гледаш през лаптопа си на сайта на фестивала, а една година имаше дори опция да гледаш през мобилния си телефон. Най-важният гост в Ротердам през единайсетте мразовити фестивални дни е Филмът, а селекцията е безценен ежегоден минигайд из последните тенденции в киното плюс една-две ретроспективни отправки към ценни режисьори, за чието съществуване обикновено не подозираш.</p> <p>На фона на фестивалите във Венеция, Кан и Берлин, които наскоро един подир друг навършиха 60 и го дават все по-тежко, Ротердам е едва в зряла възраст (догодина прави 40), но затова пък продължава да се държи като тийнейджър. Откакто го има, все гледа към независимото, младото, авторското и въобще различното кино; по-скоро е трамплин за новаторство, отколкото бляскав подиум; предпочита неформалния облик пред шумната показност. И уж между другото открива таланти от &bdquo;неразработени&rdquo; географски ширини, които после изгряват в Берлин или на &bdquo;Кроазет&rdquo;.</p> <p>&ldquo;Бъдещето на киното няма да дойде от Европа или САЩ, а от по-малко познати филмови култури&rdquo;, вярвал Хюберт Балс, покойният създател на фестивала в Ротердам. През 1988 г., малко след смъртта му, поелите щафетата основават фонд на негово име, който досега е субсидирал близо 700 проекта от Азия, Близкия изток, Източна Европа, Африка, Латинска Америка, а 80 процента от тях са реализирани или са още в продукция. Финансовата подкрепа обгрижва филма във всичките му етапи &ndash; от развитието на сценария през всички етапи на продукция до разпространението. Освен в същинското кинопроизводство &bdquo;Хюберт Балс Фонд&rdquo; инвестира и в обучение, като подпомага уъркшопи за местни сценаристи и режисьори в рамките на фестивали в Хонконг, Манила, Джакарта, Сараево. Той е либерален наставник, финансов благодетел и решаващ трамплин едновременно, открил за света интересни и нестандартни съвременни режисьори &ndash; мексиканеца Карлос Рейгадас (&bdquo;Япония&rdquo;, &bdquo;Битка в небето&rdquo;, &bdquo;Тиха светлина&rdquo;), турчина Нури Билге Джейлан (&bdquo;Отчуждение&rdquo;, &bdquo;Климати&rdquo;), босненката Ясмила Жбанич (&bdquo;Гърбавица&rdquo;), руснака Иля Хржановски (&bdquo;4&rdquo;), румънеца Кристиян Мунджиу (&bdquo;4 месеца, 3 седмици и 2 дни&rdquo; със &bdquo;Златна палма&rdquo; от Кан). Най-ценното качество в политиката на фонда е не толкова нюхът за улавяне на творческа енергия, колкото готовността пред риска. Повечето проекти, получили подкрепа, не прерастват в шедьоври, същото впрочем важи и за цялостната фестивална селекция. Ала членовете на комисиите притежават мъдростта, търпението и стабилния финансов гръб, за да си позволят да дадат шанс на филми, които се стремят да обогатят филмовия език и възприятия. Успехът рано или късно идва сам, може би защото не е очакван на всяка цена. В Ротердам, както и в източната философия, частта е по-важна от цялото, пътят е по-значим от целта. Може би затова киното на Изтока в програмата е толкова много и се разполага така комфортно.</p> <p>Впрочем понятието за далечноазиатско кино в Ротердам е различно от това, което внушава София Филм Фест например. Именно там започнах да схващам, че хонконгчанинът Уон Каруай, японецът Такеши Китано и особено кореецът Ким Ки-Дук правят кино за западна консумация, в което предъвкват трудносмилаемото от културата си и го обличат в лесна за възприемане по нашите ширини форма. Нямат нищо общо със съответните им по националност Джони То, Сай Йоичи и Парк Чан-Ук например, които са тамошните герои, правят ноар, романтика и хорър в азиатски стил, при това те въвеждат в автентичната си действителност (не е ли това един от най-ценните ефекти на киното &ndash; да те разхожда по света и да те посвещава в тайни и човешки нрави, които на живо и като турист едва ли ще доловиш), разказват много повече в образи, отколкото с текст, и са автори до мозъка на костите си, макар и в пределите на жанра. В Ротердам за пръв път гледах филми от Филипините, Малайзия, Индонезия и Виетнам; запознах се със социалното кино на филипинеца Лав Диаз, който успява да облече обществени проблеми в протяжни пейзажни кадри; и малайзиеца от Тайван Цай Мин Лиан, чиито мълчаливи, но визуалноекспресивни филми са може би най-тръпното и сетивно откровение по темата за самотата от последните години.</p> <p>Между другото, предпоследният филм на Цай Мин Лиан &bdquo;Не искам да спя сам&rdquo; беше на София Филм Фест преди две години, но извън контекста на цялото му творчество и без дори специален акцент, мина неразбран и дори незабелязан. Всъщност тук е и основната разлика в политиката на Ротердам и нашия фест &ndash; позволявам си да ги сравня не само защото и двата са с конкурс за първи и втори филм, но поради факта, че София Филм Фест е единственото филмово събитие в България, доближаващо се до мащабите на Ротердам. Докато Ротердам е антимейнстрийм и държи на това отначало докрай, откривайки с дебют на никому неизвестна корейка, София Филм Фест уж се опитва да възпита артхаус ценители, но обикновено акцентира върху фестивалния мейнстрийм: Оскаровите номинации (които така или иначе по-късно ще са в мултиплексите или в нета), заглавията с награди от големи фестивали (които напоследък са твърде политически коректни и все по-встрани от добрия вкус) или последните филми на вече утвърдени режисьори (които нерядко почиват на стари лаври). В програмата на София Филм Фест също попадат бисери, увенчани с малко награди и направени с много вдъхновение, но дори самите му организатори се притесняват да ги промотират, за да угодят на установения вкус. В резултат на което в София залите се пълнят само на Триер и Алмодовар и зрителят си остава все така тесногръд, а в Ротердам има любопитна публика за всичко.</p> <p>Тъй като повечето впечатляващи филми от тазгодишната ротердамска жътва едва ли ще видим скоро в България, няма да ги коментирам тук и сега. Ако ви попаднат обаче някъде по света или в безбрежното интернет пространство режисьори като японеца Йошида Кижу, американците Юджийн Грийн с &bdquo;Португалска монахиня&rdquo; и Тод Солондз с &bdquo;Живот по време на война&rdquo;, испанецът Хавиер Ребойо с &bdquo;Жената без пиано&rdquo; или еквадореца Себастиан Кордеро с &bdquo;Бяс&rdquo;, не ги пропускайте. А за малките бисери на тазгодишния София Филм Фест, които ще останат извън шумния PR, но пък си заслужава да видим &ndash; в следващия брой.&nbsp;</p> <p><em><strong>Мариана Христова</strong></em></p>