- 10 Sep 2020
- 150
- 4
Спектакълът на Театъра на нациите запълва пустеещата ниша на качествените и умни развлечения В стерилното стъклено пространство на голяма транснационална компания се срещат четирима кандидати за длъжността топ мениджър. Вместо обичайното събеседване обаче им предлагат странна игра.
<p> Невидимият шеф им поставя задачи, коя от коя по-нелепи и подозрителни. Издокарват ги в шутовски шапки на клоуни и свещеници, карат ги да обсъждат на всеослушание интимни тайни или проверяват толерантността им към представители на сексуалните малцинства. В хода на действието се разбира, че един от четиримата води двойна игра, а останалите трябва да разберат кой точно. Така или иначе, who is who в този квартет ще остане тайна до самия финал. Всеки може да бъде заподозрян в лъжа, всеки крие в ръкава си белязани карти, всеки е готов да стъпва по главите на конкурентите си, за да получи въжделената длъжност.<br />Пиесата на испанския драматург Жорди Галсеран е жанрова смесица от интелектуален трилър и психологическо криминале. И независимо от това, че действието й се развива между четири стени (излизането от стаята е равнозначно на излизане от играта), тя е изключително кинематографична – много важни са едрите планове, напрежението не спада до последната минута. Не е за учудване, че през 2003 г., само две години след публикуването й, се появява филмът „Методът“, получил наградата „Гоя“ за най-добър сценарий. В театъра добрите образци в този жанр са рядкост, затова спектакълът на Театъра на нациите най-вероятно ще има успех. Още повече, че нишата на качествените, умни развлечения у нас на практика си остава незапълнена.<br />Спектакълът на Явор Гърдев, разбира се, далеч не е просто развлечение. Той е и сатира на съвременната корпоративна култура, където зад невинните на пръв поглед тренинги и тестове се крият почти фашистки методи на манипулиране на човешкото съзнание. В него ще открием и елементи от театъра на абсурда – в някакъв момент, когато един от героите се оказва заключен в тъмен кабинет на единайсетия етаж, който, както му съобщава по телефона портиерът, изобщо не съществува, ни побиват студени тръпки. Но режисьорът, съсредоточил вниманието си върху интригата, не акцентира нито върху социалната критика, нито върху абсурдността на ставащото. Бихме могли да очакваме от него някакви формални търсения, тъй като вече е доказал, че е майстор на стилизацията (филмът „Дзифт“ е заснет в традициите на неоноара, а в спектакъла „Калигула“ римските патриции се кипрят в нацистки шинели). Само че новата постановка на Гърдев е външно проста и непредвзета – този път режисьорът формалист се е отказал от всякакви интерпретации и е предпочел „да умре в актьорите“.<br />Виктория Толстоганова, Сергей Чонишвили, Игор Гордин и дебютантът Максим Линников са истински добри. Най-смешна е ролята на Гордин. Той играе нервен и комплексиран очилатко, който зацепва бавно, но е по своему мил. В първата част публиката неистово се смее на героя му, но към финала Сергей Чонишвили я кара и да пострада. Зад маската на цинизма, простащината и агресивността той се опитва да скрие слабостта и неувереността си. А „колегите“ му, изглеждащи уж по-меки и хуманни, се оказват безжалостни хищници, способни, играейки, да отхапят главата на другия. Мисълта за акулите на капитализма е илюстрирана в спектакъла съвсем буквално от огромната риба във формалин, повтаряща нашумялата работа на британския художник Деймиън Хърст. Продадена на баснословна цена, тя предизвиква множество спорове за ценността на подобен род изкуство.<br />В спектакъла историята на този арт обект, неслучайно отпечатана и в програмата, работи и в полза на друга идея – нашата цена зависи от това как ще се продадем, как ще изиграем ролята си. Ние съвсем не сме това, което изглеждаме, е основната мисъл на постановката. Съвременното обществото ни налага маски, които с удоволствие носим, отказвайки се от самите себе си. Опитваме се да изглеждаме такива, каквито искат да ни видят, и забравяме какви всъщност сме. Всички ние участваме в едно голямо риалити шоу – играта на оцеляване. И победител ще бъде този, който най-добре умее да лъже.</p>
<p><em><strong>www.openspace.ru 30.3.2010</strong></em>, Марина ШИМАДИНА</p>
<p>------------------------------------------------------------------------<br /><br /><span style="text-decoration: underline;">www.snob.ru, <strong>Алексей НОВИКОВ</strong></span></p>
<p>Отдясно виждаме часовник, показващ едно и също глобално бизнес време, а отляво – картата на света. Акулата над вратата е съвсем като тази на Деймиън Хърст. Но ако в поп арта става въпрос за „Невъзможността на физическата смърт бла-бла-бла“ във формалин, то тук самият кандидат трябва да действа като акула на капитализма. Съвсем скоро ще се окаже, че не е единственият претендент за креслото в буркана с паяци, но единствен той трябва да оцелее при естествения подбор. Всички хора лъжат, но някои го правят по-умело. Режисьорът не превръща пиесата в трилър в стил „Saw“ или в марксистка критика. Тази камерна постановка (за четирима актьори) е психодрама (действието й се развива в Испания), при това изключително смешна. Минавайки през психологически игри и тестове, жонглирайки с лъжи и измислени истории, героите ще стигнат до морализаторския извод: ние не сме тези, за които се представяме, а по пътя към успешните продажби не е никак трудно да изгубиш самоличността си. Психологът от отдел HR проповядва метода на Грьонхолм, който с неумолима нацистка логика изисква резултат с цената на всякакви (вербални) средства в името на заплатата. Съмнителна етична награда в света на златния телец. Вероятно предпремиерната треска е причина за известна несигурност в текста, иначе като цяло актьорите са убедителни в неправдата си, като това особено се удава на Сергей Чонишвили. <br /><br /><strong><em>Превод от руски: Ирена Патулова</em></strong></p>
