- 10 Sep 2020
- 144
- 1
Съвременното изкуство измества фокуса от „красивата“ повърхност към дълбините на смисъла. От съзерцанието към предизвикателство за ума. Експозицията в „Индустриална 11“ конструира гранична зона, в която върху обичайната ни представа за рисунката като обслужващ творбата персонал възпитава усет и вкус към съвременното в съвременната рисунка. Признава й статут на самостоятелно произведение, при което водеща е концепцията пред средството носител.
<p>Например рисунката „Момче с портокали“ на Диляна Маневска е съвременна, защото работи с отстранена ирония и с травестия в смисъла. Изложбата представя пътя на рисунката от натурата и наратива до „голата“ идея, освободена от фльонгите на виртуозната привидност. Експонатите напомнят пътници във влак: сериозни до иронични, фигуративни до абстрактни, смели до плахи, оригинални до вторични, традиционни до експериментални, сурови до сладникави, бъбриви до тихи, естетски до „скандални“, забавни до скучни... Гранични.</p>
<p><span style="text-decoration: underline;"><em><strong>Интервю на Мария ЛАНДОВА с Йово ПАНЧЕВ – куратор на изложбата </strong></em></span></p>
<p><strong><br />Разкажете за идеята на изложбата и оформянето й в кураторски проект?</strong></p>
<p>Идеята възникна от наблюденията на сцената: автори, които аз харесвам, се изявяват с рисунки, а други бяха провокирани. Рисунката е много използвана в съвременното изкуство, но сравнително рядко показвана. Остава в скицирането, проектирането на произведения, които често не се реализират. Така или иначе, рисунките са затворени в папките, а в тях е скрит суровият замисъл, концептът.</p>
<p><strong>Формулирайте целта на проекта. Защо избрахте това арт пространство?</strong></p>
<p>Прагматичната цел на проекта е да се представи моментна снимка на съвременното изкуство, дефинирано чрез рисунките на последните поколения (родени от 1975 до 1985). Всъщност това са последното поколение български художници. Следващите са “интернешънъл артистс” и все по-сложно ще добиваме представа за “местната” сцена. Галерията избрахме със СБХ – те подкрепиха проекта. Рисунката се оказа предизвикателство за много автори, а за мен пространството беше трудно за аранжиране. В „граничната ситуация”, заложена в самия характер на галерията – между лустрото и индустриалното – изложбата може да зазвучи конкретно. Смятам, че пространството помогна изложбата да не бъде еднозначна. <br /><strong></strong></p>
<p><strong>По какъв критерий избрахте участниците в проекта?</strong></p>
<p>Активните автори напоследък. По-интересните, работещите, по-достъпните. Поканени бяха около 50–60. Има няколко сериозни пропуска, за които си дадох сметка късно или нямах техническа възможност да ги включа.</p>
<p><strong>Това ли е колекцията, която ще пътува по българските легации, или ще бъде „оптимизирана“ и как? </strong></p>
<p>Изложбата ще бъде “оптимизирана”, по-скоро рационализирана на чисто технически принцип. Рокадите в съдържанието ще се сведат до минимум. По-добре е да се види на повече места, макар и в по-тясна селекция, отколкото цялата на едно-две места. Затова има отворен характер. За настоящия вариант на изложбата това е недостатък, но мисля, че за пътуване и представяне в чужбина ще е предимство.</p>
<p><strong>Представете авторите, звездите, чужденците.</strong></p>
<p>“Звездите” са онези с по-дълги биографии, награди, изложби и т.н. Те са всъщност по-конвертируемите автори, това ги прави обичайните заподозрени и към тях има очаквания, които са длъжни да покриват, ако не и да надминават. Създаденото напрежение разрушава част от потенциала им, стават конкуренти. Изкуството се бори да остане единствената сфера на човешка дейност, където съревнованието не е норма. Рисунката е лесна за изпълнение. Достъпна е като средство и за неформирания художник. Водещ за формирането на колекцията беше някакъв квазидемократичен принцип – поканените автори избраха своите работи по собствен критерий. Нямаше селекция в класическия смисъл на куриране. Целта е обзорна и „изследователска“ – да се трасира граничността. Предоверявам се на авторите, а те отговарят освободено и щедро. <br />Артистите от чужбина: Александър Ангелов – интересен млад автор, тих хулиган, студент в Амстердам, Владислав Георгиев – завърнал се след почти цял живот в Берлин, Деница Тодорова – живописец от Антверпен, Димо Иванов – млад концептуален автор от Монреал, Ив Тошайн – енергичен автор с добра кариера (Виена/Милано), Кристина Иробалиева – художник с разнообразни интереси, работи във френскоезичната част на Европа (Франция, Швейцария), Любен Петров, живописец, базиран в Братислава, Стефания Батоева – архитект и концептуалист от Лондон, Ясен Марков – архитект и концептуалист от Берлин.</p>
<p><strong>Как реагираха артистите на поканата и проекта?</strong></p>
<p>Не бях работил досега само с трима от авторите и повечето знаеха за моето отношение към великия Йозеф Бойс – фронтмен на Дюселдорфския, пък и световния авангард. Заинтригуваха се. Постъпи въпрос: “А може ли върху тухла?”.</p>
<p><strong>Какво е рисунката за вас?</strong></p>
<p>В проекта “Гранична ситуация” – изходна позиция. Съзнателен опит за автентичен и искрен човешки израз.</p>
<p><strong>Каква е “анамнезата“ на българското съвременно изкуство? </strong></p>
<p>Съвременното изкуство съответства на съвременното общество или на среди в обществото, които могат да общуват – да се изразяват и възприемат в тази постисторическа модалност. Социо-културната динамика у нас доведе хората, които се занимават с култура, до маргинализация, деинтелектуализира ги, постави ги в граничната ситуация между пазара и съвестта, маркетинга и съдържанието. Изкуството престава да бъде важно и обществото се лишава от възможност за рефлексия. Българското съвременно изкуство се колебае между много късен модернизъм, който е автентичен и богат, но неактуален, и чисто съвременно изкуство „по западен модел”, което се явява като технически пробив – феномен „алафранга”.</p>
<p><strong>Да уточним – "алафранги" се наричат онези малки, изписани по нишите в стените на богатите възрожденски къщи пейзажи. Те са със сюжети от далечни земи (Венеция) и орнаменти (Копривщица, Пловдив). Баш възрожденците са пътували по Европата и така са наричали нещата, привнесени оттам в модата, в бита. Естествено – силно побългарени. Това е феноменът на побългарената вторичност.</strong></p>
<p>Да, има го и сега. То си е в нас. Почти напълно отсъстващото поколение от българската сцена, което започна собствени търсения в тази посока, не осъществи връзката между генерациите, водени от формата, естетиката и неоконцептуалното съвременно изкуство. Двата фактора, които определят цялата ситуация в културата ни, са липсата на памет и приемственост, и провинциалността. Това са фактори, а не проблеми на съвременно изкуство у нас.</p>
<p><strong>Има ли и други проекти на ДКИ, насочени към съвременното изкуство?</strong></p>
<p>Държавният културен институт към външното министерство развива няколко програми. Програма „Пътуващи изложби” реализира два много успешни фотопроекта, „Покривите на София” и „Традиции”, които носят експресията и концепта на съвременни творби, макар авторите им Бистра Бошнакова и Александър Михайлов да не ги мислят за такива. „Плаващият град или мъжете от черен пипер” е интердисциплинарен проект с картини на Атанас Хранов и текстове на Александър Секулов. В легациите представихме и селекция от Международното триенале на графиката в София. Институтът подкрепя немалко външни проекти на българско съвременно изкуство, например видеоарт, както и внушителни форуми като „Аполония”, „Варненско лято”, София Филм Фест и др. Основната дейност на ДКИ е управлението и развиването на Фонда на МВнР. Сред най-новите откупки има и доста творби на съвременното изкуство, а в Скулптурния парк в двора на МВнР могат да бъдат видени заедно класически и съвременни работи на различни поколения скулптори.</p>
<p><strong>Какъв е отзвукът на изложбата в контекста на културния афиш на София?</strong></p>
<p>Относително ограничен. Културният афиш в София клони към “връщане на традиционния дискурс”. По-важно е как проектът ще се впише в европейския контекст.<br /><br /></p>
