- 10 Sep 2020
- 304
- 20
„Борисов – премиер, Желева – еврокомисар, Вежди и Божидар – министри. По-абсурден виц едва ли може да има“ Из форумитеКазусът „Музикален театър“ има няколко страни, които следва да се огледат, преди да се оформи отношение и да се взима страна. И те са – юридическа, гражданска, творческа и политическа. Юридическата засяга конкурса – честен ли е той, както уверяват поддръжниците на спечелилия го Борис Панкин. Тук фактите говорят за драма, натиск и несигурност от страна на самото Министерство. В последните 20 месеца това е неговият трети опит да проведе конкурс и да излъчи нов директор на Държавния музикален театър.
Първите два завършват с тихо фиаско – третият, сегашният – с шумно. Трупата на театъра дава мощен отпор, с черти на гражданско неподчинение и невиждан медиен интерес. Не остана медия, която да не попълва новинарския си блок с това ескалиращо напрежение.
<p><strong>Първият провален конкурс за директор на Оперетата е през 2008 година</strong> – тогава кандидатстват досегашният директор проф. Светозар Донев (на този пост от 1996 г.), Борис Панкин, както и солистът Марио Николов – този, на когото трупата се доверява. Конкурсът се проваля – никой от кандидатите не събира достатъчния минимум точки.</p>
<p>Отново конкурс е назначен през ноември м.г. – <strong>на него Борис Панкин не е допуснат поради липсата на 5 години управленски опит – победител отново не се излъчва.</strong> Съвсем скоро това изискване отпада и се назначава нов конкурс, на който Панкин не само може да се яви, но и да спечели – при това безапелационно – конкурентите му въобще не са класирани.</p>
<p><strong>Знае се със сигурност, че главният прокурор Борис Велчев (първи братовчед на режисьора) е звънял многократно на отговорни кадри в Министерството.</strong> Вероятно е занимал с въпроса и самия министър Рашидов. Тази намеса изиграва мечешка услуга на Панкин и притуря към враждебността на колектива на Музикалния театър – те отказват каквото и да е запознанство както с него, така и с програмата му за развитие на института.<br />Как протичат конкурсите в МК, знам освен от личен опит, но и от многобройни разговори с колеги – успели и неуспели кандидат-директори на театри. В тях конкурсно е само началото, краят е предизвестен, а името на фаворита често се носи в съсловието много преди дори да е обявен съответният конкурс.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Кой е „връзкар“ и кой е подготвен за позицията, никога няма да се знае</strong>, докато тези конкурси не станат публични. Докато Министерството не започне да публикува концепциите на кандидатите и да провежда събеседването с тях при открити врати. Тогава контролът, който обществото и медиите ще имат върху действията на своите „слуги“ (нали министър значи слуга?), ще бъде реален и вероятно ще възпрепятства партийния и групов интерес, на който безгрижно слугуват комисиите по избора.</p>
<p>Смяната на правилата в движение и отмяната на изисквания, на които фаворитът не отговаря, преплитането на фигури и лични заинтересованости (председател на настоящата комисия е композиторът Ал. Йосифов – бивш кандидат за поста – веднъж, и втори път – автор на мюзикъла, залегнал в програмата на Панкин), мисля, <strong>поставят под силно съмнение юридическата – по форма и същество – прецизност на този конкурс.</strong></p>
<p><strong>Стигаме до гражданския аспект на казуса.</strong></p>
<p>След масовия протест преди години на журналистите на БНР срещу назначения Иван Бориславов аз лично не помня толкова мощен и монолитен протест от страна на колектив на културен институт. <br />Това със сигурност само по себе си – като граждански акт на общност – е повече от вдъхновяващо. <strong>Още повече, че тези институти – театри, филхармонии и пр. съвкупности от силни индивидуалности и честолюбия – по правило трудно застават зад обща кауза.</strong> Във всичките техни изказвания – много, наистина много! – аз обаче разбрах само срещу какво те са – срещу личността на Панкин. <strong>Отсъствието и на дума какъв искат да бъде театърът им – за какво те са, ме принуждава да мисля, че те харесват състоянието на театъра си и качеството на постановките си. Тоест статуквото чудесно ги устройва.</strong> В този смисъл се боя, че реакцията им на нетърпимост би била идентична при всеки друг идващ отвън ръководител.</p>
<p><strong>И ето ни до творческата страна, която би трябвало да е водеща в опита за обективно преценяване на този сюжет. </strong><br />Борис Панкин не успя през 25-те си години съществуване в театралния живот на страната да изправи ръст над средното професионално ниво. Нещо повече – спектаклите му се свързват много повече с грандомански амбиции и изкусно разположен PR, отколкото със собствен сценичен език или артикулирани послания. <strong>Твърдя, че през годините режисьорските му работи са повод за пространни интервюта, не и за критически анализ.</strong> <strong>Казано прямо – той не е автор на събитие, „пожелано“ от фестивал или професионална полемика.</strong> За мениджърските му качества никой не може да има мнение – той не е бил в ситуация, където да докаже или опровергае тяхното наличие. Интелигентността му, която не поставям под съмнение, вероятно би го посъветвала да не разчита единствено на своята режисура, за да изведе коя да е трупа на по-висока кота.</p>
<p><strong>В същото време аз нямам нито един колега – театровед, режисьор, актьор, който по какъвто и повод да е включил в творчески разговор или дори само да е споменал, че е бил на представление в Музикалния театър.</strong> Не да е споделял дали го е харесал или не – само да е бил. Рецензия за тамошно представление също никога не е попадала пред очите ми. Последното събитие, за което имам спомен да се е шумяло в театрална София, е „Човекът от Ла Манча“ на Леон Даниел. Мисля, че става дума за 70-те години. <strong>Това е театър, който другите театри и театралите просто не броят.</strong> Той със сигурност има публика. И тя със сигурност има своите основания да го посещава. Да е в такава степен маргинализиран, несъмнено голям дял трябва да има и досегашният му ръководител, 78-годишният проф. Св. Донев, който с гордост заявява, че му е посветил 33 години от живота си.<br /><strong>Дори страната ни да бе в най-цветуща ситуация – с просперираща икономика и с властващо съзнание за базисното за една нация значение на културата – трупа от такъв художествен разряд, с 277 души, на държавна издръжка, през 2010 г., в Европа – звучи абсурдно</strong>. Колкото и жанрът му да изисква определен капацитет от солисти, хористи, балетисти и оркестранти.</p>
<p><strong>И тук идва политическият момент.</strong> Или липсата на политическо мъжество от страна на Министерство на културата. Първо, действията му издават ясното съзнание, което назначаващите са имали, за протеста, който ще последва. Може би от Министерството не са си давали сметка за размера му – но са били запознати с колективното нежелание на трупата да бъде поверена в ръцете на техния фаворит. <strong>Той обаче е бил удобен за целите им – а именно да проведе „структурна реформа“, което в българската практика на прехода, уви, значи преди всичко съкращаване на персонала и закриване на работни места.</strong> И министърът, вместо да ходи в Палма де Майорка (www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=308455), да връчва държавни отличия на купувачи на своите пластики, командировайки от фонда на Министерството придворната си журналистка Валерия Велева под бащиното й име, можеше да отиде в подопечното му ведомство и да обясни ситуацията – с факти и цифри да мотивира необходимостта от радикални действия и точно това назначение. На прост език – да поеме отговорност за действията си.</p>
<p><strong>Вместо това, в добрите си традиции на задкулисност, високомерие, демагогия и непрозрачност, хората от Министерството се опитват да мамят разбунтувалата се трупа, сключвайки с нея временно и фалшиво примирие: </strong>„Ще мислим, ще намерим решение – нека да се въздържаме и ние, и вие, и Панкин от изявления до понеделник, по-добре до вторник“ – рекъл им скулпторът и си стиснали ръцете. <strong>Вместо тишина настъпи наводнение – слугински материалчета („Труд” и „Стандарт”), интервюта с Панкин и пр. стонове на кризисен PR. </strong>Лошото е, че в понеделник изтича 7-дневият срок, в който конкурсът може да бъде атакуван. Какво следва? Нови дни на протести, срещи и надхитрявания? Или твърда ръка и „въвеждане във владение“ на Борис Панкин под полицейски съпровод?</p>
<p><strong>Отлагането на решенията, знаем всички, неизбежно води до влошаване на всяка ситуация.</strong><br />Наистина културното ведомство влезе в съвсем тясно сътрудничество с медиите – както несвързано и пийнало пожела преди време министър Рашидов. Пресата вече не смогва на тази каскада от скандали. Нестихнал казусът „Сълза и смях“, избухна този с Музикалния театър. Междувременно се пръкна такъв и в Художествената гимназия. Остава ни да чакаме скандалите да предизвикат и нещо друго. За жалост нашия ръководител очевидно не го щат за посланик в Париж. Дано някъде се яви друга дипломатическа ваканция, която да го поеме.</p>
