Какво означава радостта

<p><em>Истина, истина ви казвам, че вие ще се разплачете и разридаете, а светът ще се възрадва; вие ще бъдете наскърбени, но скръбта ви ще се обърне на радост.<font color="rgb(0, 0, 0)"> </font>Жена, кога ражда, има болки, защото е дошъл часът й; но след като роди младенеца, от радост не помни вече мъките, защото се е родил човек на света. Тъй и вие сега сте наскърбени; но аз пак ще ви видя, и ще се зарадва сърцето ви, и радостта ви никой няма да ви отнеме. </em></p> <p><em>Йоан 16:20-22 </em></p> <p><em>Това ви казах, за да бъде Моята радост във вас, и радостта ви да бъде пълна. Иоан 15:11 </em></p> <p>Библията е пълна с призиви за радост. Посланието на апостол Павел към Филипяни: „и пак ще кажа: радвайте се”, е неизменна част от библейската вяра. За старозаветния и новозаветния човек липсата на радост е следствие на отделянето му от Бога, а радостта – на единение с Него. </p> <p>Радостта е искана и може да се дава. Тя не е нещо, което просто имаме. Не е и лесно достижима. Радостта винаги е била нещо рядко и ценно. И винаги е била труден проблем за християните. Християните са обвинявани, че унищожават радостта от живота, този естествен за всяко същество дар. Най-великият от съвременните неприятели на християнството, Фридрих Ницше, самият той син на протестантски пастор, изразява преценката си за Иисус Христос с думите: „Последователите му би трябвало да изглеждат по-изкупени“. Ние трябва да приемем пронизващата критика на тези думи и да се запитаме: дали недостигът на радост у нас се дължи на това, че сме християни, или на това, че сме недостатъчно християни? Вероятно бихме могли да се защитим убедително срещу обвиненията, че презираме живота и поведението ни представлява постоянен укор срещу него. Сигурно ще успеем да покажем, че това е изопачаване на истината. </p> <p>Но нека бъдем искрени. Дали тази критика не е основателна? Нима много християни – пастори, студенти богослови, проповедници, мисионери, християнски просветни и социални работници, набожни миряни и мирянки и дори децата им – не създават тягостно впечатление за потискаща суровост, за липса на чувство за хумор и самоирония? Не можем да го отречем. Критиците ни извън Църквата са прави. А самите ние трябва да сме още по-критични, но на по-дълбоко ниво. </p> <p>Като християни, ние познаваме вътрешните си конфликти, свързани с приемането или отхвърлянето на радостта. Ние подозираме даровете на природата, които носят радост, защото се отнасяме с подозрение към самата природа, макар да изповядваме божествения й произход и да знаем какво е казал Бог за творението Си: „и ето, беше твърде добро”. Отнасяме се с подозрение към произведенията на културата, които допринасят за радостта, защото подозираме човешкото творчество, макар да изповядваме, че Бог е заповядал на човека да обработва земната градина, която е създал да му бъде подвластна. А дори когато преодоляваме своите подозрения и приемаме даровете на природата и произведенията на културата, това често е съпроводено с угризения на съвестта. Знаем, че би трябвало да сме свободни да се радваме, че както казва ап. Павел, „всичко е наше“, но смелостта ни е по-малко от знанието. Не смеем да утвърдим нашия свят и себе си и ако някой път в прилив на смелост все пак се осмелим, започваме да се опитваме да изкупим това със самообвинения и самонаказания и си навличаме злостната критика на онези, които никога не са се осмелявали. Затова много християни се опитват да направят компромис. Те се стараят да скрият чувството си на радост или избягват твърде силните радости, за да се избавят от сурови самообвинения. Усещането за потискане на радостта и за вина поради радостта в християнските кръгове за малко щеше да ме доведе до разрив с християнството. Това, което в тези среди минава за радост, е нещо суховато, преднамерено детинско и лишено от завладяващото вълнение и възторга, нещо безцветно и безопасно, без висоти и дълбини. </p> <p>Трудно може да се отрече, че такова е положението в много християнски църкви. Но нека се обърнем към въпроса, който се задава и от християни, и от нехристияни: „Не е ли радостта, за която става дума в Библията, нещо напълно различно от липсващата у много християни радост от живота? Не говорят ли псалмопевецът, ап. Павел и Иисус Христос в четвъртото Евангелие за радост, която превъзхожда естествената радост от живота? Решението да бъдеш християнин не е ли решение да избереш радостта в Бога вместо радостта от живота?“. </p> <p>Първият и най-прост отговор на тези въпроси е, че животът принадлежи на Бога и Бог е творческото Основание на живота. Той безкрайно превъзхожда всеки жизнен процес, но същевременно действа творчески чрез всички тези процеси. Затова между радостта в Бога и радостта от живота няма неизбежно противоречие. Но този пръв отговор, колкото удачен и радостен да е, не е достатъчен, тъй като „радост от живота“ може да означава много неща.</p> <p>Радостта сякаш е противоположност на страданието. Но знаем, че радостта и страданието могат да съжителстват. Не радостта, а удоволствието е противоположност на страданието. Има хора, които вярват, че човешкият живот представлява постоянно бягство от страданието и непрестанно търсене на удоволствия. Никога не съм срещал човешко същество, за което това да е в сила. То е валидно единствено за същества, загубили своята човечност поради пълна деградация или вследствие на душевно заболяване. Обикновените хора са способни да жертват удоволствията си и да понасят страдания заради някаква кауза, в името на някого или нещо, което обичат и считат достойно за жертва и страдание. Те могат да пренебрегнат и страданието, и удоволствието, защото се стремят не към своето удоволствие, а към нещата, които обичат и с които искат да се съединят. Ако желаем нещо поради удоволствието, което бихме могли да извлечем от него, ние може да изпитаме удоволствие, но няма да изпитаме радост. Ако се стремим към нещо, за да избегнем страданието, може да избягаме от страданието, но няма да избягаме от скръбта. Ако се опитаме да използваме някого, за да се избавим от страдание, той може да ни избави от страданието, но няма да ни предпази от скръбта. Удоволствията могат да бъдат осигурени и страданията могат да бъдат избегнати, ако използваме или злоупотребяваме с други хора. Но по този начин не може да се постигне радост и да се преодолее скръбта. Радостта е възможна единствено когато нещата и хората ни привличат поради това, което са, а не поради онова, което можем да получим от тях. Радостта от работата ни изчезва, когато я вършим не заради онова, което произвеждаме, а заради удоволствията, които тя може да ни достави, или заради осигуреното чрез нея избавление от страдание. Удоволствието от факта, че аз имам успех, разваля радостта от самия успех. Радостта от познанието на истината и красотата се помрачава, ако се радвам не на истината и красотата, а на факта, че точно аз се радвам на тях. Властта носи радост само ако е свободна от удоволствието на притежаването си и е средство за постигане на нещо значимо. Отношенията на привързаност и най-вече връзките между двата пола не носят радост, ако използваме другия като средство за удоволствие или за избягване на страдание. Това е заплаха за всички човешки отношения. Мъдрост, родена от опита, а не външен закон, забраняващ определени форми на човешки отношения, ни учи, че някои от тях може да доставят удоволствие, но не носят радост. Не носят радост, защото не осъществяват онова, което представляваме и към което се стремим. </p> <p>Да се търси удоволствие заради самото удоволствие означава да се пренебрегва реалността – реалността на другите и нашата собствена. Само осъществяването на онова, което реално представляваме, може да ни донесе радост. Радостта не е нищо друго, освен съзнание за това, че сме се осъществили в нашето истинско същество, в сърцевината на нашата личност. А такова осъществяване е възможно единствено ако се съединим с онова, което другите реално са. Единствено реалността и само реалността дава радост. В Библията се говори толкова често за радост, защото тя е най-реалистичната от всички книги. „Радвайте се!” означава: „Проникнете през онова, което само изглежда реално до действително реалното”. Простото удоволствие – в самите вас и във всички останали същества – си остава в кръга на илюзиите за реалността. Радостта се ражда от единение със самата реалност. </p> <p>Един от източниците на желанието за удоволствия е чувството за празнота и болката от отегчението, което я следва. Самата празнота е липса на връзка с нещата, хората и смисъла, дори липса на връзка със самия себе си. Затова се опитваме да избягаме от самите себе си и от собствената си самота, но не достигаме до другите и техния свят в истинска връзка. И така ги използваме за един вид удоволствие, който може да се нарече „развлечение“. То обаче не е от творческия вид, често свързван с играта, а по-скоро един плитък, разсейващ и ненаситен начин за развлечение. И неслучайно този вид развлечение лесно може да се комерсиализира, защото зависи от предвидими реакции без страст, без риск, без любов. От всички опасности, които дебнат нашата цивилизация, една от най-страшните е бягството от собствената празнота чрез „развлечение“, което прави радостта невъзможна. </p> <p>Радвайте се! Този библейски призив е по-необходим за онези, които си доставят развлечения и удоволствия, отколкото за другите, които имат малко удоволст- вия и много страдание. Страданието и радостта могат често да съжителстват по-лесно, отколкото развлечението и радостта. </p> <p>Дали библейското изискване за радост забранява удоволствието? Изключват ли се взаимно радостта и удоволствието? По никакъв начин! Осъществяването на сърцевината на нашето същество не изключва частичното или периферно осъществяване. И това трябва да се заяви със същата категоричност, с която разграничихме радостта от удоволствието. Би трябвало да се обявим не само срещу онези, които търсят удоволствие заради самото удоволствие, но и срещу тези, които отхвърлят удоволствието заради това, че е удоволствие. Човек изпитва радост от яденето и пиенето, която надхвърля чисто животинската нужда от тях. Това е частично, непрестанно повтарящо се осъществяване на неговия стремеж към живот и следователно е удоволствие и носи радост от живота. Човек обича да пее и да танцува, обича красотата на природата и екстаза на любовта. Те осъществяват някои от най-силните му стремежи за живот, така че са удоволствие и доставят радост от живота. Човек обича силата на знанието и очарованието на изкуството. Те осъществяват един от най-възвишените му стремежи за живот, така че са удоволствие и доставят радост от живота. Човек обича човешката общност в семейството, приятелството и обществения си кръг. Те осъществяват един от най-фундаменталните му стре- межи за живот и следователно са удоволствие и доставят радост от живота. </p> <p>И все пак за всички изброени случаи стои въпросът: правилен или погрешен е начинът, по който изпитваме тези удоволствия? Заради самото удоволствие ли ги използваме, или защото искаме да се съединим в любовта с всичко онова, на което принадлежим? Никога не можем да сме сигурни. И онези от нас, които имат неспокойна съвест, заедно с други като тях от историята на християнството предпочитат да отхвърлят удоволствията, въпреки че те са установени като нещо добро чрез самото си сътворяване. Те скриват своето безпокойство зад родителски, социални или църковни забрани, наричайки ги божествени заповеди. Оправдават своя страх да утвърдят радостта от живота, като се позовават на съвестта си, наричайки я глас Божи, или на нуждата от дисциплина, самоконтрол и себеотрицание, наричайки ги „уподобяване на Христа“. Но за разлика от Йоан Кръстител Иисус Христос е наричан „човек многоядец и винопиец“ (Мат.11:19) от своите критици. Във всички предупреждения по адрес на удоволствието истината е смесена с неистина. Доколкото засилват нашето чувство за отговорност, те са основателни, но доколкото подкопават радостта ни, са по- грешни. Затова бих предложил друг критерий за приемане или отхвърляне на удоволствията, който е залегнал в настоящия текст: добри са онези удоволствия, които се съчетават с радост, лоши – онези, които възпрепятстват радостта. В светлината на тази норма би трябвало да поемем риска да утвърдим удоволствията, дори да се окаже, че това може да е грешка. Не е по-християнско да се отхвърли удоволствието, отколкото да се приеме. Нека не забравяме, че отхвърлянето му предполага отхвърляне на творението, или както са го наричали светите отци, хула срещу Твореца. И всеки християнин би трябвало да си дава сметка за един факт, който много нехристияни ясно разбират: потискането на радостта от живота поражда скрита или явна омраза към него. Това може да доведе до самоунищожение, за което свидетелстват много физически или душевни заболявания. </p> <p>Радостта е нещо повече от удоволствието и нещо повече от щастието. Щас- тието е състояние на съзнанието, което продължава по-дълго или по-кратко и зависи от много външни и вътрешни условия. Според древните представи то е дар от боговете, който те дават и отново отнемат. Според Американската конституция „преследването на щастието“ е основно човешко право. Според икономическата теория най-голямото щастие за най-голям възможен брой хора е целта на човешката дейност. В приказките се казва: „и те заживели щастливо“. Щастието може да устои на много страдания и липса на удоволствия. Но не може да устои на липсата на радост. Защото радостта е израз на нашето най-съществено и най-важно осъществяване. Никакво периферно осъществяване и никакви благоприятни условия не могат да заменят главното осъществяване. Дори в случай на нещастие една голяма радост може да превърне нещастието в щастие. Какво тогава представлява тази радост? </p> <p>Нека първо се запитаме каква е нейната противоположност. Тя е скръбта. Скръбта е чувството, че сме лишени от основното си осъществяване, тъй като ни е отнето нещо, което ни принадлежи и е необходимо за него. Може да са ни отнети най-близките роднини или приятели, творческата работа или приятелското общество, което е осмисляло живота ни, може да сме лишени от дома си, от честта си, от любов, от телесно и душевно здраве, от чиста съвест. Всичко това поражда скръб в най-различни форми: скръб от страдание, скръб от самота, скръб от потиснатост, скръб от самообвинение. Но именно такива ситуации е имал предвид Иисус Христос, когато е казал на учениците си, че радостта Му ще бъде с тях и радостта им ще бъде пълна. Тъй като, както казва ап. Павел, скръбта може да бъде „мирова скръб“, която свършва със смъртта на крайното отчаяние, а може да бъде и божествена скръб, която води до преобразяване и радост. Защото радостта има в себе си нещо, което е отвъд радостта и скръбта. Това нещо се нарича блаженство. </p> <p>Блаженството е вечният елемент на радостта. Благодарение на него е възможно радостта да включва в себе си скръбта, от която изгрява и която приема в себе си. В блаженствата Иисус Христос нарича бедните, плачещите, гладните, жадните и преследваните „блажени“. И им казва: „Радвайте се и се веселете“. Радостта сред скърби е възможна за онези, които са блажени и чиято радост има вечно измерение. </p> <p>Нека още веднъж отговорим на онези, които нападат християнството, смятайки, че то унищожава радостта от живота. Като изхождат от Блаженствата, те казват, че християнството подкопава радостта от този живот, като ни насочва и подготвя за друг живот. Те оспорват дори блаженството в обещания живот като изтънчена форма на търсене на удоволствие в бъдещия живот. Ще трябва отново да признаем, че по този начин за много християни радостта бива отлагана за след смъртта и че има думи в Библията, които сякаш подкрепят такъв отговор. И все пак той е погрешен. Иисус Христос дава Своята радост на учениците си сега. Те ще я получат, след като ги напусне, което означава в този живот. А ап. Павел призовава Филипяните да се радват сега. Това не би могло да бъде инак, защото блаженството е израз на вечното осъществяване на Бога. Блажени, които участват в това осъществяване тук и сега. Със сигурност вечното осъществяване трябва да се разглежда не само като настоящо, но и като бъдещо. Но ако то не се вижда в настоящето, значи изобщо не може да бъде видяно. </p> <p>Именно тази радост, която таи дълбините на блаженството, е търсена и обещана в Библията. Тя запазва в себе си своята противоположност, скръбта. Оси- гурява основата на щастието и удоволствието. Откриваме я на всички нива на човешките стремежи за осъществяване. Тя ги освещава и ръководи, без да ги омаловажава или заглушава, без да отнема рисковете и опасностите, съпровождащи радостта от живота. Тя прави радостта от живота възможна и в удоволствие и в страдание, в щастие и в нещастие, във възторг и в скръб. Където има радост, там има осъществяване. И където има осъществяване, там има радост. Вътрешната цел на живота, смисълът на творението и завършекът на спасението се постигат в осъществяването и радостта. </p> <p><em><strong>Паул Йоханес Тилих (1886–1965) е един от най-влиятелните протестантски теолози на ХХ век и християнски екзистенциалист. </strong></em></p> <p><em>Превод: София Шиндарова </em></p>