- Автор: Гласове
- 20 Юли 2025
- 6292
- 61
Автор: Андрей Романов за "Гласове"
Демокрацията и свободата, за която моето поколение толкова мечтаеше по времето на късния социализъм, донесе и някои чудати подаръци и изненади – не всички от тях приятни. Оказа се, например, че в демократична България езиците се делят на приятелски и вражески – и руският е „език на врага“ (!). Оказа се, че културата и цивилизацията на цяла една страна могат да бъдат под възбрана, че Пушкин и Чайковски са заплаха за нас, че оперите на Мусоргски не трябва да бъдат изпълнявани, а пиесите на Чехов – играни. Оказа се, че храмове и булеварди трябва да бъдат преименувани, а паметниците – разрушавани. Оказа се, че от нас отново се искат жертви в името на „светлото бъдеще“, че пак трябва да се готвим за война, да затягаме поясите, да даваме огромни проценти от бюджета за въоръжаване, да бъдем обработвани от истерична, креслива военна пропаганда. Оказа се, че отново трябва да крачим под строй и да се кълнем във вярност на една военно-политическа идеология – този път това е евроатлантизмът, – да жертваме доброто на нашата страна и живота на мъжете на България в името на чужди военни и геополитически интереси, както вече е ставало много пъти в нашата история – и всеки път ни е носело разруха и катастрофа. Е, какво се е променило тогава, какво ново ни донесе демокрацията? За какво се борехме и какво придобихме?
Демокрация = бити владици и депортирани свещеници?
За мнозина от нас демокрацията означаваше преди всичко религиозна свобода. На хората им омръзна да слушат мантрите на атеистическия режим, те искаха да изповядват свободно религията си. Искахме Църквата да заеме достойно място в обществения живот, думата ѝ да се чува, вярата да се уважава, да няма религиозни ограничения и рестрикции. С тази надежда навлязохме в епохата на промените.
Но ето че оттогава изминаха повече от 30 години – и какво се промени? В демократична Украйна, която България толкова много подкрепя, православието е не само преследвано, но и забранено със закон – това е законът № 8371, приет от украинския парламент на 24 август 2024 г. и подписан от президента. Работата е там, че режимът в тази страна не признава съществуването на хилядолетната Украинска православна църква, към която принадлежат повечето православни украинци, а си е създал вместо нея административен фантом – една разколническа псевдоцърква, неприета и непризната от повечето православни църкви по света, в това число, разбира се, и от българския Синод. Защо се прави това? Ясно защо – фантомът може да бъде ръководен много лесно, с едно телефонно обаждане, с едно махване на властимащия пръст. Това ни е добре познато и от събитията в България, където през 90-те години на миналия век „демократичните“ партии и „демократичната“ власт преследваха каноничната БПЦ, създавайки вместо нея в административната си колба фалшиви „синоди“ и псевдоцърковни ментета. Но ако в България все пак успяхме да защитим православието, то в Украйна в момента православните християни са подложени на жесток терор. Освен законодателната забрана на централно ниво, Украинската православна църква е забранена на много места и от областните и общинските власти. Грозните сцени на насилствено отнемани православни храмове, когато озверели погромаджии и бабаити с маски нахлуват в църквата, понякога и по време на литургия, бият свещениците и вярващите, пръскат ги със сълзотворен газ, обиколиха света. Има отвлечени и безследно изчезнали свещеници и монаси, срещу много от владиците на УПЦ се водят дела, някои от тях са подследствени, някои вече лежат в затвора. Митрополит Лонгин Банченски, който призова световната общност да защити вярващите в Украйна от терора и беззаконието, беше подложен през миналата година на жесток побой.
Демократично бит владика (митрополит Лонгин, Украйна). Намерете разликите с тоталитарно битите владици. На снимката пише: „Такава е цената на чистата православна вяра!“
По същия път като Украйна тръгнаха и други държави от Европейския съюз – например Латвия и Естония вече са приели закони, насочени срещу местните православни общности. Всичко това навярно не е случайно, след като още през 2016 г. Европейският парламент излезе с антиправославна резолюция под надслов „Стратегическата информационна служба на Европейския съюз като противодействие срещу пропагандата против Съюза от страна на трети държави“ (в първоначалния ѝ вариант Православната църква беше изрично спомената като враг на европейската идентичност, а в окончателния формулировката „including Orthodox church“ беше заменена с малко по-неутралния, но също съвсем ясен израз „трансгранични религиозни групи“), а много преди това бяха известни и мъдрите слова на световния „демократичен“ стратег Бжежински, който нарече православието „враг №2 след комунизма“.
Къде сме ние?
Дали не вървим и ние по същия път? У нас (засега) няма бити владици, но репресивните органи на „демократичната“ държава вече се съживяват, вече търсят плячка. През 2023 г. те се отчетоха, че са разкрили банда ужасяващи шпиони, готови да взривят България отвътре и/или да я продадат за жълти стотинки на нейните врагове. И кои са тези страшни шпиони? …Познахте, читателю – православни свещеници! Отец Васиан от руската църква „Св. Николай Чудотворец“ и двама негови колеги бяха насилствено депортирани от България, която, както би трябвало да предполагаме, е въздъхнала с радост и облекчение… Жалка картинка. Обвиненията в шпионаж са визитна картичка на всички тоталитарни режими. Те са най-вървежни и най-добре отговарят на масовите страхове, фобии, параноя; затова и Сталин лепва това обвинение на всичките си жертви. Едно е да кажеш: „Този човек е различен, той не е като нас; хайде да му отрежем главата“. Не върви някак си, не е убедително. Съвсем друго е да изревеш: „Той е шпионин, дръжте го!“ И тълпата ще отвърне веднага: „Разпни го!“
Абсолютно безсмислените и изсмукани от пръстите обвинения срещу свещеници са може би пролог за започващи гонения срещу Църквата. За това свидетелства и подетата клеветническа кампания в социалните мрежи и медиите срещу патриарха, стигнала дори и до заявления до прокуратурата. Не знаем докъде ще ни отведе всичко това, но се надяваме, че демокрацията няма да повтори най-лошите пътища на едно забравено минало.
Демократични и вражески езици
С голяма изненада научихме, че в демократична България, след толкова много приказки за правата на човека и след невъобразимия разцвет на всички възможни свободи, хората и народите отново се делят на добри и лоши, а езиците – на „наши“ и вражески. За такъв бе обявен руският език и започнаха веднага гонения срещу него. В България, предвид многовековните ни връзки с Русия, руският традиционно се е изучавал и се изучава, разбира се, и точно това предизвика гнева на идеологическите цербери, изплували кой знае откъде и при демокрацията. Доколкото знам, никъде у нас руският не е задължителен, той е свободен избор на децата и родителите – ала не, не! Не бива дори и свободно да се избира, каква ти свобода! – той е език на врага и трябва да бъде забранен.
Това е нещо ново. Дори по времето на комунизма никой не делеше езиците по идеологически и/или политически признак и езиците на „враговете“ се преподаваха свободно. Въпреки че бяхме противници със Запада, никой не ни е забранявал да учим английски, френски, немски – имаше си всякакви езикови училища, гимназии, курсове, алианси. Хиляди деца избираха да учат западен език и това не се смяташе за нещо лошо или осъдително. В училището, което учех аз, в моя випуск три от четирите паралелки учеха задължително английски, а четвъртата – френски. По националната телевизия излъчваха специално предаване с уроци по английски. (Някой може ли да си представи по БНТ днес уроци по руски?) С една дума, репресии на езикова основа в социалистическа България никога не е имало – това е специалитет на новата „демократична“ власт. Откъде тръгнахме, докъде стигнахме! Това ли са ни „демократичните“ придобивки?
Осем причини да не пренебрегваме руския език
Независимо от текущата политическа ситуация, руският си остава език на велика култура, обогатила човечеството, както и на една от големите световни сили, от които зависи бъдещето на света. С Русия сме роднини и близки съседи, дели ни само едно Черно море. Тази проклета война, която вдъхва днес разделение и вражда между народите, ще свърши един ден – и тогава културните и икономическите връзки между нас ще се възобновят. Освен това руският далеч не е само език на Русия.
Милиони хора по света го говорят; руска реч може да се чуе общо взето навсякъде; на руски можете да се разберете най-малкото поне в цялото бивше съветско пространство, а това са 15 държави и множество народи. Предприемач, който иска да поддържа бизнес-връзки с Беларус или Молдова, Казахстан или Азербайджан, трябва да знае отлично руски. Руският е един от масово говорените езици в Израел. И най-сетне – предполагам сте забелязали, че повечето украинци у нас говорят именно руски.
Нека напомним, че в царска България руският език се е изучавал задължително в училище. Защо е било така? Сигурно защото хората по онова време са оценявали значението на руския език за българското Възраждане, националното пробуждане и просвета, за формирането на младата новобългарска държавност и култура. Не само през епохата на Възраждането, но и дълги години след Освобождението руският е оказвал трайно влияние върху изграждането на днешния новобългарски език – както в неговата писмена, така и в говоримата му форма. И до ден днешен всички ние използваме в речта си стотици русизми. Разбира се, въздействали са ни и другите големи европейски езици – в миналото френският, в наше време английският – никой не спори с това, то е очевидно. Но пък и руското влияние е толкова фундаментално, че вече не може да се изтръгне от нашата култура, мислене и език. Неоценимо е значението на руската култура за културата на нова България. Руски мотиви има в творчеството на Ботев и Вазов, Яворов се е влияел от руските символисти, Йовков – от Чехов, Димов и Талев – от Толстой.
И най-сетне – последната причина да не обръщаме гръб на руския език е точно тази: защото това искат от нас новите цербери и цензори! „Аха, така значи – ще си каже вироглавият гражданин – вие ме принуждавате с кресливи команди и заплахи да прокълна всичко руско? В такъв случай аз напук на вас ще уча руски, ще си чета Достоевски и ще се наслаждавам на музиката на Рахманинов, колкото си искам“. Все още има дух на свободолюбие и непокорство в този народ и не е толкова лесно да му превиеш врата, както може би изглежда на някои!
Демократура
А междувременно облаците над България и Европа се сгъстяват. Трескавата подготовка за война, налудничавата пропаганда, нагнетяваща страх и истерия у населението, вече водят до сериозни ограничения на политическите права и свободи. Пред очите ни стават неща, които биха били немислими само допреди няколко години. Във Франция преследвания се стовариха върху лидера на най-голямото опозиционно движение – Марин Льо Пен. В съседна Румъния водещият кандидат на президентските избори беше принудително отстранен от надпреварата по очевидно измислени причини, тоест волята на народа беше открито погазена и никой не посмя да възрази. “Демократичният” Израел избива хиляди мирни жители в Газа и “демократичният” свят си мълчи. И в Европа положението не е много по-добро. Ако военната психоза и пълзящата фашизация в европейските страни продължат, ще станем много скоро свидетели на нова вълна от религиозни и политически репресии. У нас репресивните органи на “демократичната” държава се активизираха – един лош признак – през последните години с депортацията на православни свещеници и ареста на неудобни политици като Николай Малинов и Златомир Дьовленски. Междувременно медийната стихия в Европа и у нас вече е обуздана и насочена в едно общо принудително русло, повечето медии крачат под строй, и само на няколко свободни островчета в интернет все още мъждука свободата на словото. Виждаме, че външните атрибути на демокрацията могат да красят един грубо полицейски режим, налагащ цензура върху словото и мисълта и принудително единомислие сред гражданите. Предлагам да наричаме тази любопитна кръстоска на две политически системи, когато демокрацията и диктатурата се сливат в едно, с един нов, творчески изкован от мен термин – демократура.
И така, господа, какво излезе от целия този знаменит, разтръбен преход? Откъдето тръгнахме през 1989-та, там се и оказахме накрая, след всички премеждия и приключения. Преоблякъл се Илия, погледнал се – пак в тия, е казал народът. И с тази мъдра народна максима, обобщаваща вековната народна съдба, ще приключим днешния ни разговор.
