Защо не връщат в Русия терориста Чатаев

Миналата седмица стана ясно, че организаторът на терористичния акт в Истанбул е Ахмед Чатаев, боец с чеченски произход, когото Русия дълго и безуспешно се мъчи да върне в страната и който – като жертва на изтезания и човек със статут на бежанец – е бил защитаван от най-различни инстанции: Европейския съд по правата на човека, „Амнести Интернешънъл”, съдилища в различни европейски държави и други почтени хора и организации.

В крайна сметка Чатаев не оцени тяхната доброта и загриженост.

Социалните мрежи преляха от коментари на тема „правозащитници – русофоби – съучастници на терористите“. Какво пък, може да става дума за съучастници, за влечугоподобни от планетата Нибиру. Но принципът на Окам подтиква към търсене на по-просто обяснение.

Такава обяснение има; може би това не е единственият, но е сериозен фактор. Психолозите добре познават явлението, наречено „склонност към потвърждаване на своята гледна точка“.

В потока от информация ние сме склонни да избираме това, което съответства на нашата представа за света; да се доверяваме на свидетелства, които показват, че именно ние сме били прави от самото начало. И обратно – да сме скептични към твърденията, неотговарящи на убежденията ни.

Ахмед Чатаев - Едноръкия

Не всички правозащитници от „Амнести Интернешънъл“ са патологични русофоби и съучастници на терористите. Това са искрено добронамерени хора. Случва се и това: да вярваш, че вършиш добро. Че спасяваш угнетените, защитаваш сираците, застъпваш се за вдовиците, противопоставяш се на явното и несъмнено зло. Че действаш според истината и по съвест; че постъпваш така, както е длъжен да постъпва всеки неравнодушен към страданията на ближните си човек.

Това се случва – и с правозащитниците, и с добронамерените и искрени хора въобще – в крайна сметка от тяхната доброта и доверие се възползват престъпниците.

Хитрият и безсъвестен престъпник може отлично да си поиграе с най-добрите чувства на честните и наивни доброжелатели. Такива неща се случват непрекъснато.

Ето, това е един сакат човек, който разказва как жестоко са го измъчвали държавните агенти. Агентите на същата тази държава, на която се приписват немалки грехове и която иска да го върне обратно, за да се разправи с него по един очевидно нелюбезен начин. Толкова е лесно да му повярваш!

Разбира се, тези хора са били длъжни да направят студен, безпристрастен анализ, подробно да разгледат онова, което им е известно по делото.

Такъв подход обаче лишава от необходимия стимул за работа – емоционалната обвързаност, съчувствието към угнетените и възмущението от злодеите.

Хората са имали предварителна представа за случилото се: ето това са жестоките мъчители; ето ги мъжествените борци за свобода. А по-нататъшните симпатии и антипатии не са им позволили да обърнат внимание на детайлите, които не се вписват в предварителната картина.

Не е лесно да вземеш решение да хвърлиш човека в ръцете на неговите врагове. Дори такава постъпка да е напълно оправдана, не би било лесно да се гордееш с нея.

Представата „спасихме човека от държавата, която го е изтезавала“ е емоционално доста по-привлекателна от „предадохме престъпника, за да бъде съден“.

Когато се появяват определени данни, че потиснатият едновременно с това е злодей, хората не могат да вземат и да признаят – сгрешихме. Когато започват да постъпват сигнали, че са се оказали глупаци, от чиято доверчивост се е възползвал един негодник, те първоначално ги игнорират – и не защото са някакви си злодеи.

По принцип хората крайно неохотно признават грешките си – както своите лични, така и тези на системите, на които служат. А това води до възпроизвеждане на грешките.

Ако едни уважавани борци за справедливост са повярвали на този човек, то в бъдеще те ще са склонни да повярват и на други. Ако четирима авторитетни експерти са казали „да“, петият едва ли ще отсече „не“.

Така е устроен този свят: хората са склонни да правят глупави грешки и да не се отричат от тях. Не защото са идейни русофоби и привърженици на „Ислямска държава“. Просто защото са обикновени хора, подобни на нас.

-----------------

Сергей Худиев е руски православен богослов, писател и публицист

Превод от руски: Елена Дюлгерова