- Автор: Николай Кърков, Гласове
- 10 Sep 2020
- 113
- 15
<p><strong>Преди няколко седмици (на 24 юли тази година) във вестник „Култура” излезе моя статия със заглавие „<a href="http://www.kultura.bg/bg/article/view/23741"><span style="color:rgb(1, 20, 128)">Чий съвременник е Георги Марков</span></a>”. Статията всъщност представляваше разширена рецензия на наскоро публикуваната книга „Есета към моя съвременник”, с главно непознати или само частично публикувани текстове на българския писател Георги Марков. Писана от гледната точка на политическата философия, рецензията ми съзнателно целеше да разшири дебата около словесното наследство на Георги Марков, особено що се отнася до приписвания му „антикомунизъм.”</strong></p>
<p> </p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/54534_RxcU7DNoE4chEAy4AAYotaLHnXqwSJ.jpg" style="height:454px; width:640px" /></p>
<p><em><strong>Откриването на паметника на Георги Марков в София, 11 ноември 2014г.</strong></em></p>
<p> </p>
<p>Седмица по-късно (на 30 юли), портал Култура публикува отговор на моята рецензия под заглавие „<a href="http://kultura.bg/web/%D0%BA%D0%B0%D0%BA-%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%BC-%D0%B3%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8-%D0%BC%D0%B0%D1%80%D0%BA%D0%BE%D0%B2/"><span style="color:rgb(1, 20, 128)">Как „делим” Георги Марков?</span></a>”. Автор на този текст беше Тони Николов, всъщност и редактор на рецензираната от мен книга. Само два дни след това (на 2 август) текстът на Николов излезе и в популярния всекидневник „Дневник”, този път под промененото заглавие „<a href="http://www.dnevnik.bg/analizi/2015/08/02/2582664_za_novite_levi_opiti_da_se_obiasni_jivotut_na_svrakite/"><span style="color:rgb(1, 20, 128)">За „новите леви опити" да се обясни животът на свраките чрез живота на белите мечки</span></a>”.</p>
<p> Прочетох внимателно отговора на Николов с надеждата да е смислен, аргументиран и интелектуално открит опит за диалогизиране с моя текст. Надеждата ми не се оправда. Тук бих искал да обясня накратко защо.</p>
<p> </p>
<p> Един от термините, които се явяват отново и отново в текста на Николов, е понятието идеология. Какво означава то? Думата идеология, разбира с,е има своята дълга и сложна история, в която значителна роля играят хора като идеолозите от ХVIII век, Маркс и Енгелс от XIX, Ленин, Грамши, Манхайм, Алтюсер през XX, а в по-скорошни времена и автори като Етиен Балибар, Стюърт Хол и Славой Жижек, всички марксисти (с изключение на първите). По въпроса са взимали мнение и хора като Фуко, Дерида, Лакан, Барт и Дельоз, с доста по-сложно отношение към марксизма, докато от нашата страна на Желязната завеса внимание заслужава поне влиятелният текст за „Силата на безсилните” на Вацлав Хавел, с добре известната фигура на зарзаватчията и неговия лозунг за класовата борба. Тук не е нито времето, нито мястото да навлизаме в дълбоко теоретични дебати по темата. По-скоро бих искал да предложа следната работна и само приблизителна дефиниция на понятието (която със сигурност се нуждае от допълнителни нюанси): идеологията е система от обяснителни идеи, които един колектив приема за толкова самоочевидни и „естествени”, че на голямото болшинство от членовете му им е много трудно да ги поставят под въпрос. С други думи, идеологията включва ансамбъла от фундаментални идеи, които „здравият разум” на едно общество приема за абсолютна истина. По един или друг начин това приравняване на идеология и истина включва и значителен емоционален компонент: което обяснява защо хора са готови да се карат, бият, а дори и да убиват в името на идеите си. Идеологията също така има и материално-институционално изражение, защото се заражда и възпроизвежда в институции като семейството и Църквата или в училището и масмедиите например. Не на последно място, идеологията не изисква съзнателното (съ)участие на запленените от нея хора. Оттук и честите твърдения на именно най-идеологизираните членове на едно общество (включително и особено на интелектуалния елит), че те са над идеологията, че позициите им са неидеологически.</p>
<p> </p>
<p> Този по-теоретичен подход е един възможен начин да се опитаме да разберем що е идеология. Друг начин е да видим как се проявява на практика. Смея да твърдя, че трудно можем да намерим по-удобно място за илюстриране на работата на идеологията в България от текста на Тони Николов върху моята рецензия. </p>
<p> </p>
<p> Как работи идеологията в текста на Николов? В какво се проявява тя?</p>
<p> Нека да предложа няколко примера за това според хронологичния ред на тяхната поява:</p>
<p> </p>
<ul>
<li>Идеология е да използваш евтини вестникарски трикове с цел подмолно внушение на първосигнално равнище. Например: идеология е да започнеш статията си с история, чиято официална цел е да те разграничи от опонента ти, докато той всъщност е напълно съгласен с нейното послание. Идеология е да използваш това внушение, за да подготвиш почвата за една от големите си „бомби”: твърдението, че твоят опонент не предлага нищо повече от „най-класическия идеологически подход на марксистко-ленинистката критика”, т.е. някаква съвременна версия на Тодор Павлов.</li>
</ul>
<p> </p>
<ul>
<li>Чиста проба идеология е да прибягваш до аргументи <em>ad hominem</em> („за човека”) в характеризирането на твоя опонент, особено в отсъствието на каквито и да било обективни основания за това: от иронизирането му като един вид прероден „деколониален Херодот” (доста приятна асоциация, но това настрана), през обявяването му за привърженик на Маяковски и Дамян Бедни (кой, по дяволите, е Дамян Бедни?), до поставянето му в един кюп с офицери от ДС и бивши партийни секретари?</li>
</ul>
<p> </p>
<ul>
<li>Идеология е да твърдиш, че опонентът ти „от упор” задава три главни въпроса – какъв критик на комунизма е Марков? Каква е собствената му позиция? И какъв би бил днес, ако беше жив? – при положение че той всъщност задава не три, а четири въпроса, и то един след друг. Още повече когато именно пропуснатият от теб въпрос „Доколко напълно основателните му [на Георги Марков] критики на репресивния държавен социализъм са и критика на всеки един проект, който се лансира под име като „социализъм”, „комунизъм” и т.н.?” е може би най-важният от четирите, като неговият отговор е толкова очевиден в книгата на Марков, колкото е и в (идеологически) разрез със собствената ти позиция? Защото Марков много ясно заявява в изключителния си текст за Пражката пролет, че „социализмът с човешко лице” на пражките революционери е бил една напълно възможна реалност през 68 г., докато не са се появили танковете на Варшавския договор. И го прави с нескрита симпатия към този проект за автентичен, демократичен социализъм.</li>
</ul>
<p> </p>
<ul>
<li>Идеология е и да настояваш, че опонентът ти предлага три напълно произволно избрани от теб тези – особено предвид че основните тези на неговата рецензия са на практика две, които нямат нищо общо с изброените от теб самия (за тях по-долу). Не по-малко идеологическо е след това да изопачиш две от тях, а третата да раздуеш до неузнаваемост. Така твоят опонент възразява срещу „интелектуално-политическата продукция с индустриални мащаби, която отдавна се опитва (и то доста успешно) да мобилизира” Георги Марков като икона на антикомунизма, от „изпълнените с патос квалификации за „Задочните репортажи” като „най-силната критика на комунизма, писана от българин”, [до] осветяването на паметника на писателя в присъствието на българския интелектуален и политически елит”. Ти перифразираш това изречение като опит „да се „демистифицира” Георги Марков и неговите „Задочни репортажи” като „най-силната критика на комунизма, писана някога от българин” – сякаш моят опит е да демистифицирам Марков и „Репортажите” му, а не неговите десни критици (като теб самия). Докато твоят опонент настоява, че системните „оцветявания в синьо” на Марков са главно продукт на хора, които или не са го чели, или са го чели отгоре-отгоре, ти му приписваш намерението „да изчисти от всички оцветявания в синьо” боядисалите го по този начин – сякаш аз си нямам друга работа, освен да чистя цапаниците отдясно от последните 25 години (всичките без изключение!?). И докато опонентът ти заключава в края на един дълъг и изпълнен с примери от книгата абзац, че много от критиките на Марков към държавния социализъм за приложими напълно и към западния капитализъм, добавяйки, че това е нещо, което самият „Марков не винаги прави”, но което следва логиката на изложението му – ти изопачаваш това като „класически марксистки-ленинизъм”, цензурова нагласа на „идеологическо пакетиране” от времето на сталинистките репресии??? </li>
</ul>
<p> </p>
<p> Истинските (две) тези на рецензията ми са: първо, макар Георги Марков да е безпощаден критик и противник на държавния социализъм („конюнктурен антикомунист”), той разгръща тази своя критика на фона на широките си симпатии към темите за социалната справедливост и равенство, които са по същността си леви (социалистически, анархически, комунистически), а не либерални, или най-малкото капиталистически (десни) идеи. Гореспоменатото есе за Пражката пролет показва това недвусмислено, така както го правят това за живота в туберкулозния диспансер, есето върху пиесата „Комунисти” и прекрасният текст за разговора със студенти на Мальовица от „Задочните репортажи”, насред много други. Втората теза беше, че Марков е много по-силен и убедителен в конкретно-политическите си анализи, отколкото в общите си „метафизични” размишления. Идеология е да се изопачава аргументацията на първата теза, без въобще да се засяга втората (освен с една деконтекстуализирана фраза за неговия „явен и наивен хуманизъм”).</p>
<p> </p>
<ul>
<li>Чиста проба идеология е да твърдиш, че нито твоят предговор към книгата на Марков (за това повече по-долу), нито позицията на самия Марков били идеологически – защото, видите ли, идеология имало само у „старите” и „новите леви”, никога у десните. А след това да цитираш следния пасаж от Марков: </li>
</ul>
<p> </p>
<p><em>Човек би трябвало да няма капка мозък, за да приеме идеологията сериозно. В края на краищата прилагането на идеологически принципи, извлечени при живота на английската работническа класа 1844</em>–<em>1845 година (Енгелс и Маркс), към живота на българските селяни 100 години по-късно – е толкова абсурдно, колкото би било, ако един зоолог се опита да обясни живота на свраките през живота на белите мечки. </em></p>
<p> </p>
<p>На всеки един що-годе приличен познавач на европейската политическа мисъл от последните два века би му било пределно ясно, че Георги Марков няма адекватна теория за идеологията, а по-скоро разгръща полемични и доста наивни постановки, когато говори за нея. Както ясно показва гореспоменатият Хавел, идеологията не изисква да я приемаш на сериозно, за да функционира: в противен случай на земята щеше да има само безмозъчни хора. Но и чиста идеология е да се твърди, както прави самият Марков в някои от не най-добрите си моменти, че идеологията се свежда чисто и просто до оправданието на престъпленията на миналото и настоящето в името на едно илюзорно бъдеще. Или да се настоява, че няма никакви идеологически разлики между различните тоталитаризми, били те фашистки, социалистически, националистически, расистки и т.н., както заявява той. Или пък да се утвърждава (по Бердяев), че всяка една революция неизбежно води към реакция – цитат от редактираната от теб книга, между другото, а не „вменена от мен вина на автора”, както по неясни за мен причини настояваш ти. Що се отнася до препратката към Маркс, за нея виж една от следващите подточки.</p>
<p> </p>
<ul>
<li>Абсолютна идеология е да се твърди, че истинските причини за произхода на една тоталитарна система са „болните амбиции и интереси на твърде странни членове на човешкия род, които могат да реализират себе си само чрез потискане на другите, чрез власт над другите”. Аргументът на Марков не е нито „кратък”, нито „ясен”, а е формулиран в едно от по-дългите есета на книгата, „Система и хора”. В него Марков не само нарича тези „странни членове” на човечеството „духовно гърбави” хора (много проблемно наименование, ако поне си чувал за disability studies), но и допълва, че веднъж набрала инерция, системата започва да покварява всички, особено и най-вече „нормалните хора”. В аргумент без никакво историческо или теоретическо покритие Марков взема страна по вечния философски дебат върху яйцето и кокошката (тук „хората” и „системата”), влизайки в противоречия със собствената си мисъл: Ако (духовно гърбавите) хора идват преди системата, а тя само надгражда върху тях, то защо тоталитарните системи се появяват точно през ХХ век, а не по-рано? Как да си обясним всеобщото покваряване от страна на вече установената система, ако, както споделя на друго място Марков, външната среда едва ли има ключово въздействие върху характера на човека (с. 70 в „Есетата”)? И как в края на краищата да си обясним огромните промени в моделите на индивидуализация и поведение след падането на социализма – ако винаги първи са хората? Ето защо, изследвайки въпроса в два доста обширни абзаца, си позволих да нарека тази логика на мислене „явен и наивен хуманизъм”. Нищо от това обаче не присъства в критиката на Тони Николов.</li>
</ul>
<p> </p>
<ul>
<li>Чиста проба идеология е да се твърди, че „краткостта и яснотата” на един отговор са гаранция за неговата неидеологичност. Дори напротив: склонността към опростяване и премахване на „сивите петна” в мисленето е именно една от най-характерните черти на идеологията.</li>
</ul>
<p> </p>
<ul>
<li>Абсолютна и възмутителна идеология е да се твърди, че следният изваден от контекст коментар върху Маркс и марксизма е адекватно описание на техните дефекти: </li>
</ul>
<p> </p>
<p><em>Опитът на Карл Маркс да обедини противоречията в цялото сложно и великолепно многообразие на човешката природа чрез противопоставяне на пълните и празните стомаси и материалистично вулгаризиране на човешките отношения е доказателство за ограниченост и наивност … теоретичните хуманни постановки на Маркс, превърнати в „живо дело”, са източник на огромни страдания, на които съвременните хора са подложени в името на фиктивно бъдещо щастие.</em></p>
<p> </p>
<p>На всеки неповърхностен читател на Маркс е пределно ясно, че Маркс никъде в своите текстове на прави такива заключения: нито в „Парижките ръкописи”, нито „Немската идеология”, нито в „Комунистическия манифест”, нито в „18-и Брюмер”, нито в текста за Парижката комуна, нито в „Капиталът”, нито в „Основи на критиката на политическата икономика”, нито във все още непубликуваните си в цял размер „Етнографски тетрадки”, нито в журналистиката си – или където и да било другаде. Такива противопоставяния между празни и пълни стомаси са немислими дори и за Втория интернационал – именно хората, на които Маркс възразява, че „ако това е марксизъм, то аз не съм марксист!”. Че тази обща и „вулгарна” интерпретация на Маркс е в противоречие с други текстове на самия Марков би трябвало да е станало ясно от написаното по-горе.</p>
<p> </p>
<p>Но ако Георги Марков е писател дисидент, чиято основна мишена е репресивният държавен апарат на бюрократичния социализъм на <em>конкретно</em> <em>равнище</em>, и следователно не е фатално, ако изпада на моменти в такива наивни и откровено неверни обобщения, това е недопустимо за един съвременен интелектуалец с претенции са философско образование. Макар че, да си призная, такъв теоретичен „нонсенс” никак не ме учудва, имайки предвид „чревния антимарксизъм” на съвременния десен интелектуален елит в България.</p>
<p> </p>
<ul>
<li>Идеология е да се публикува статия в портал, който е в уебсъседство с един седмичник, а два дни след това тази статия да се препубликува в популярен ежедневник, без журналистите в него дори да си направят труда да препратят към достъпния в този седмичник оригинален текст, на който тази статия претендира да е отговор. Идеология е и твоята статия да получи повече от 100 коментара за едно денонощие, без нито един от тях да създава впечатлението, че авторите им са прочели и моя текст, но много от тях да не се притесняват да ме изпращат пожелателно в Северна Корея. Така именно действа идеологията, защото, както посочих в „теоретичната” част по-горе, тя разчита на материалната подкрепа на мащабни институции за своето възпроизводство.</li>
</ul>
<p> </p>
<ul>
<li>Най-сетне, но не на последно място: идеология е да се твърди в предговора на една книга („Есета към моя съвременник”), че Георги Марков бил най-големият документалист на „антропологическия срив”, предизвикан от държавния социализъм – без дори да се спомене не по-малкият антропологически срив, който съпътства днешния „пазарен фундаментализъм” в България: от всеобщото обедняване до планираното създаване на една олигархична класа, от мафиотизирането на политическите елити до лумпенизирането на маргинални населения, от обезсмислянето на проявата на политическа воля по време на „избори” до тоталната фетишизация на масовата култура, от масовите протести до ритуалните самозапалвания и т.н. Да се говори за единия срив в отсъствието дори на лек намек за другия представлява най-висша форма на идеологията като пренаписване не само на миналото, но и на настоящето, а оттук и на бъдещето.</li>
</ul>
<p> </p>
<p> Винаги съм бил скептичен към полемиките, защото ми се е струвало (а и продължава да е така), че тук „печели” не този, които търси истината, а този с най-дебели гласни струни (или с най-мощни тонколони). Така че нямам никакво намерение да продължавам да се оплитам в този и без това несъществуващ дебат. Склонен съм да водя разговори с хора с различни политически позиции от моите: но само когато не се опитват да преиначават думите ми, да ме цитират вън от контекст и да се опитват да ме удрят под кръста с вестникарски клишета. </p>
<p> </p>
<p> Що се отнася до самия Георги Марков, него ще продължавам да го чета и препрочитам с цялото уважение, което този майстор разказвач, проникновен политически анализатор, доблестен и смел човек и противоречив, но задълбочен мислител заслужава. Двайсет и пет години след рухването на „държавния социализъм” Георги Марков, по мое скромно мнение, заслужава по-добра участ от зазиждането му в стената на десния популизъм и неолибералния фундаментализъм.</p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
