- Автор: Николай Гочев, "Фейсбук"
- 10 Sep 2020
- 1961
- 6
Преди около година и половина написах кратка статия относно решението на Цариград да даде автокефалия на една новосформирана „Православна църква на Украйна“; и какво ще последва от това. Тя не е дълга, може да се прочете на адрес: https://glasove.com/…/pomestnite-pravoslavni-cyrkvi-shte-by…
Предположенията ми се оказаха верни.
Бях написал (на 13 октомври 2018): „Синодът на Руската църква ще вземе решение за прекратяване на евхаристийното (а може би и на всяко) общение с Цариградската църква; и това ще се случи скоро, сигурно в близките дни.“
На 15-ти октомври, два дни след публикуването на статията, председателят на отдела за външни църковни връзки при Московската патриаршия, митрополит Иларион съобщи: „Днес беше прието решение за пълно прекъсване на евхаристийното общение...“ (http://www.patriarchia.ru/db/text/5284958.html)
Пак там бях написал, че „Ще бъде поставен отново и по-настоятелно въпросът за свикване на общоправославен събор по „украинския въпрос“, на който Цариградският патриарх ще откаже да присъства. Но съборът под някаква форма ще се състои...“
Наистина, на 26 февруари 2020 в Аман се състоя среща на представителите на шест автокефални православни църкви; а Цариградският патриарх, макар и поканен, отказа да присъства.
Причината за срещата беше положението в Украйна; но не само. Както ми се случи да кажа наскоро (https://glasove.com/…/sreshtata-v-aman-i-pretenciyata-na-ca…), същинският въпрос беше този за правомощията на Цариградския патриарх; който от своя страна е важен не за друго, а защото възхожда към въпроса за съборността на Православната църква, без която съборност тя не би могла да съществува.
Надявам се тези самоцитирания да не направят лошо впечатление на читателя. Верността на прогнозите ми не е резултат от ясновидска способност; а просто е естествено нещата да вървят така. Искам да кажа, че за разумния православен вярващ, а може би и за всеки внимателен и сравнително осведомен наблюдател на събитията, е достатъчно ясно „какво става“.
Сега пак ще си позволя да кажа какво, най-вероятно, предстои оттук нататък.
Политиката на Цариград през последните години е последователна и поради това предсказуема. Нейната цел е установяването на власт над останалите Църкви по римо-католически образец. Поради това и самите действия на днешния цариградски епископ спрямо останалите Църкви са аналогични на утвърдената от векове тактика на Рим спрямо съборното Православие. А именно: да се създават паралелни структури, конкуриращи законно (канонично) съществуващите и подчинени на един център – било Ватиканът, било Фенер.
Това е, което се случи в Украйна, и същото предстои навсякъде. Ако предстоятелите на поместните Църкви откажат да се подчиняват на Цариград, ги очаква разкол на тяхна територия, чийто механизъм вече е установен: създава се нова структура, основанието за чието съществуване е специалният „томос за автокефалия“, подписан от цариградския патриарх. Винаги ще се намерят клирици, включително и епископи, които ще пожелаят да получат позиция в новата структура; и незабавно ще признаят всички останали структури, произведени по този начин.
Този процес вече не може да се спре. Затова е време всички, които принадлежат към Църквата – като миряни, като клирици, или като предстоятели – да вземат решение; да кажат „да“ или „не“ на днешен Цариград и на онези, които го подкрепят.
На онези, което ще кажат „не“, им предстоят нелеки дни и години. Но няма съмнение, че тактиката, заета от папския Рим, накрая ще доведе и до същия резултат – създаване на още една еретическа религиозна организация и отпадане от едната, съборна и апостолска Църква.
Заглавието е на "Гласове"
