- Автор: Емил Янев
- 10 Sep 2020
- 331
- 16
Ушит семпличко и аскетично за разлика от пищните гангстериади, продуцирани от същия обществен оператор, ръкописиадата скромно, но достойно изразява паисиевия подход към съвременните литературни дадености. За сметка на това пък дава юнашко рамо на графоманията. Стои кинематографично: да насърчаваш графомани е като да раздаваш лимонки на бойци от ИДИЛ. Идеите на др. Л. Живкова за хармонично развития българин най-сетне намериха почва у нас, тъй като е ясно: където и да си в живота, писателят дреме кротко в някое ъгълче на душата ти. Не че и фейсбукпублицистиката не бушува като тропически тайфун в Хаити, но за ФБП творчеството ще говорим отделно. Що е графомания ли. Ето: Гаврила от гангрена заболя, от гангрена боледуваше Гаврила. Който се сеща, добре. За другите има естествени романи.
Поощрява се и битовото начало, по примера на Блъсков, но истинският, Илия: авторът на „Изгубена Станка“, „Злочеста Кръстинка“ и „Пиян баща, убиецът на децата си“. Но има и новаторство – „Ръкописът“ въвежда жанра ръкопис. Тоест, и да си мислиш, че пишеш роман, всъщност пишеш ръкопис. Ръкописът прераства в роман само когато мине през „Ръкописа“. Как ли се е справил поетът сър Уилям Голдинг, когато в зряла вече възраст публикува ръкопис, който странно как му е признат за роман, че даже взима и Нобелова награда.
Революционните идеи в тази литературна академия нямат край. Внезапно като лектор там прониква и г-н Хазарта, рапърът. Подава житейски материал за претворяване. И уплътняване на героите. Героят в белетристиката трябва да е монолитен, предвидим, ясен, макар и дяволит. Нищо че някога, при едно от посещенията си в България, нали нашенски сват беше, великият Шолохов, също оценен с Нобелова награда, на въпрос на всеотдайни пролетарски литераторстващи другари дали Гришката Мелехов в истинския живот би станал болшевик, отговори кратичко: „Ами питайте го него“.
Сценаристите са за това. Като всяка творба и „Ръкописът“ си има своята драматургия. А драматургията – кулминация. Познахте от един път: ректорът на НАТФИЗ е кулминацията. Халачев участва в действието като прилежен ученик, бори се за признанието, сражава се с конкуренцията, изслушва указанията и неприкрито се надява на бъдещ романизъм. Сега е очевидно колко ощетени са били колегите му Дейвид Лийн, Александър Корда и другите от Британската академия за филмово и телевизионно изкуство, позната навред като БАФТА, които просто не са подозирали как се става истински творец. Малкото неудобство на литературния риск при Халачев е, че по време на неговите ръкописни сеанси Сидеров шета из повереното му висше учебно заведение, но пък утехата е, че и да му седне в стола, Любо вече ще има нова професия.
За цялост стигаме и до трона на олимпийските богове. Олимпийците. Гръмовержците. Журито. Аналозите на Трифонов в музиката. Съдържателите на Истината за романа и Пътя към него. Само че те няма да са наивни като героя на Дъглас Адамс и да ни кажат, че тя е 42. Защото ние сме само едни маргинални читатели от епохата на Господинов.
