- Автор: Доц. д-р Тодор П. Тодоров
- 10 Sep 2020
- 138
- 35
Съществува един парадокс, скрит в самото сърце на капитализма и определящ оттам неговите аритмии и кризи. Капитализмът, разбиран не просто като икономически или политически ред, а като форма на общество и култура, е естествено демократичен в своя произход и в своите условия. Това ми се струва историческа очевидност и означава, че капитализмът става възможен в онзи момент, когато все повече и повече хора имат повече достъп до повече блага и средства. Повече възможности и печалба за по-голям брой индивиди. Частна инициатива, предприемачество, съревнование и забогатяване отдолу нагоре. Шанс, макар и не равен, за всички.
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/54233_ImIPJztEhbaRB3N5mu2fpLUOOqLikT.jpg" style="height:446px; width:530px" /></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">В същото време, въпреки че общата демократизация е двигател на тази култура, по силата на своята инерция и недотам видими механизми капитализмът „разглобява“ и обезсмисля демокрацията. Това е сложен парадокс. Той означава, че всяка криза на капитализма е в същото време и криза на демокрацията. Такива моменти предлагат исторически избор – коригиране на системните дефекти чрез средствата на демокрацията или съхраняване на дефектиралото цяло, което се представя във вида на един тотален (и затова безалтернативен) ред за сметка на снемането на демокрацията до чисто протоколна процедура и въвеждането на постдемократични правила, обслужващи и поддържащи по-добре този ред.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Парадоксът на практика е добре видим в т.нар. гръцка криза, която е по същество европейска криза. Наличието на обща монетарна политика (обща валута и централна европейска банка) в отсъствието на обща фискална стратегия (определяна от бюджетите на националните правителства и гарантирана от правото им на суверенитет) произвежда по дефиниция неразрешими и ескалиращи конфликти в еврозоната, които бавно, но необратимо противопоставят национални и банкови интереси, не оправдават очакванията на хората и вместо да водят до общо благоденствие, създават атмосфера на несигурност, заплаха и съмнения в смисъла на този проект. Засега Германия налага, без легитимно и формално право, такава обща фискална политика (на остеритет) с цел да се избегне или отложи колапс в еврозоната и сриване на еврото. Последният сценарий ще означава и край на мита за немско-европейския просперитет, катастрофа за еврото като валута и ерозия на Европейския съюз като цяло. </span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Това ще е нов исторически провал за Германия с глобални последствия и затова той трябва да се избегне на всяка цена по паническата логика на Меркел и Шойбле. Въвеждането на институционализирана и централизирана обща фискална политика обаче ще обезсмисли националните правителства, отнемайки фискалните им правомощия и прехвърляйки ги към Брюксел или Берлин, а по този начин ще лиши от значение и демократичните механизми, издигащи тези правителства. За монетарния съюз демокрацията е излишна. Представете си, че група чиновници в Страсбург решава колко да се харчи за образование, колко за здравеопазване, какви съкращения в кои сектори да се правят, какви да са данъците и т.н. Тогава министрите на държавите членки ще се превърнат в бюрократи изпълнители и изборите ще останат изцяло в регистъра на отдавна досадилия телевизионен спектакъл. Няма да има значение дали на власт са ляво или дясноцентристки партии (освен в реторическия детайл), тъй като всички ще изпълняват общ протокол, трансформиращ икономиките на страните в протеза на европейските институции и еврото. В такава среда шанс имат само крайните политически формации и евроскептиците, противопоставящи се на статуквото и така единствено съхраняващи някакъв политически капитал. Но това означава криза на легитимността и основанията на политическия ред, центробежен, но демократично обоснован национализъм, и в крайна сметка имплозия и фрагментация на европейския проект. </span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Такъв сценарий е неизбежен, независимо дали формално съществува фискална централизация, или тя се налага по други, по-съмнителни пътища. Гръцкият сюжет е част от този сценарий. А „решението“ на ЕС е най евро-подривният акт в историята на съюза.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Кризата в Гърция не е просто икономическа криза и олюляване на еврото, тя е политическа криза на Европа. Разкриване на фундаментални дефекти и противоречия. Тъкмо затова решението й не може да се състои в серия от фискални рестрикции и окуражаване на политиката на безконечни заеми и дългове, а изисква воля за политически реформи и ремонт на европейските институции и банкови механизми. Но подобен ремонт ще бъде заплатен от политическите елити в Европа, от признанието за техния провал, от неспособността им да отговорят на историческата ситуация, от задънената улица, в която превърнаха Европа. Историята ще ги погребе. </span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Затова беше необходимо да се отвори политически фронт в преговорите с Гърция, да бъде компрометирана и делегитимирана „Сириза”, преди да се е случило обратното. Подобна реформаторска воля обаче изисква огромен кураж, отговорност и компетентност, каквато никой от европейските лидери не демонстрира досега. По-лесно е отговорността за евентуалния крах да се прехвърли върху гърците и „популисткото“ им правителство от леви полуидиоти (както ги вижда европейската лумпен-интелигенция), отколкото да се признае системна грешка, поставяща под съмнение целия европейски проект. Сега се наливат милиарди за смазването на една счупена, дефектна машина, която ще се разпадне на следващия по-остър завой, вместо да се помисли за смяна на начина на придвижване. В този смисъл надеждата за промяна остава в следващата катастрофа.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Всъщност разговорът за обединена Европа никога не е започвал наистина. В този момент става ясно, че тя съществува в името на една монетарна и банкова система, обслужваща определени привилегировани икономики, елити и класи и гарантираща тяхната политическа и икономическа доминация с цената на загубата на всякакви демократични илюзии. Става ясно, че европейският проект не е това, което е, отвъд фасадността дебне реалното. А то, уви, принадлежи на миналото, не на бъдещето. </span></span></p>
<p> </p>
<p>Тодор П. Тодоров е доктор по философия и доцент във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Интересите му са в областта на история на философията, философия и култура на медиите и културна и социална теория и история на фотографията.</p>
<p>Автор е на сборниците с разкази „Приказки за меланхолични деца“ (2010), „Винаги нощта“ (2012) и „Hexen, Mörder, Nixen, Dichter...“ (Frankfurt am Main 2012). Носител е на награда за най-добър къс разказ „Рашко Сугарев“ (2011) за разказа „Ван Гог в Париж“. Превеждан е на немски, английски, гръцки, хърватски и испански.</p>
<p>През 2014 г. излиза книгата му „Забравената наука. Метафизиката в арабското средновековие: ал-Кинди, ал-Фараби, Ибн Сина”.</p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
