- Автор: Гласове
- 22 Фев 2022
- 1086
- 4
Автор за "Гласове": проф. Миглена Темелкова – ректор на Висшето училище по телекомуникации и пощи
На България са нужни ефективни специализирани висши училища
За да дадеш отговор на въпроса много или малко са висшите училища на образователната карта на България, на първо място следва да имаш ясен анализ за тяхната ефективност и възвръщаемостта на вложения в тях от страна на държавата ресурс.
Досега подобен анализ не е правен и не е бил представен на обществото. Затова по темата в настоящия момент може единствено да се спекулира, но не и да се дават категорични отговори и да се лансират подплатени с доказателства легитимни управленски решения. Именно поради тази причина, разгорялата се в последните седмици дискусия за окрупняване на системата от университети в страната повдига много въпросителни. На каква база е взето това тяхно решение? Защо консолидацията на висшите училища да е нещо добро? Как подобно действие ще повиши тяхната ефективност?
Дебатът по темата трябва да започне от отговора на въпроса: За какво ни е висшето образование, каква функция има то за обществото, с какви очаквания то натоварва университетите и има ли разнобой между исканията на работодателите и бизнеса, академичната общност и масовото съзнание по отношение на неговата роля.
Отговорът на тези въпроси съвсем не е лесен и еднопластов. Нещо повече, ако изследваме съотношението на двете основни функции, които всяко съвременно висше училище има – научно-изследователската и преподавателско-обучителната ще видим, че те съвсем не винаги си кореспондират и в определени ситуации, мерки и промени в подкрепа на едната, се отразяват негативно на другата и обратното.
Глобално и локално
Както навсякъде по света, в момента и в България се провежда политическата битка между тези два господстващи полюса. Тя намира място и в образованието. Кое е по-добре – да глобализираме нашата система и да я интегрираме безусловно в световната или да запазим нейния, специфичен, уникален национален характер?
На пръв поглед последните години дават превес на първото мнение, още повече, че процесите на интеграция в Европейския съюз до голяма степен подхранват първата теза. От друга страна европейската образователна система съвсем не е панацея за решаването на всички проблеми и ефектът на интеграцията на България в структурите на Съюза показва и редица свои недостатъци, като чудесен пример илюстриращ това са процесите в българското земеделие. Тези, които бленуват за механичното прилагане на европейските модели на консолидиране, трябва да си дадат точната сметка, че приемането им безкритично означава автоматично отказ от създадената над 140 годишна национална академична традиция, чиито натрупвания в края на периода на социализма доведоха до едно съвсем нелошо състояние на висшето образование у нас.
Системата от висши училища и обособеността на Българската академия на науките в настоящия им вид е изградена именно тогава, планирана е регионално, съобразена е с демографията на страната и неслучайно дори и най-тежките критици на случилото се в онзи период не смеят да изкажат за нея критични оценки. Точно обратното – ефектите на либерализацията в системата и масовизацията ерго глобализацията, настъпили в последващите години, са обект на най-тежко обществено недоволство и неприемане от академичната общност. В последните години държавата дори съвсем открито признава направените от самата нея грешки в тази посока и се опитва да ги коригира.
Научни изследвания и преподаване и обучение
Още по сложен става отговорът на този въпрос ако видим, че принципите, по които функционират научно-изследователската и преподавателско-обучителната функция са коренно различни. Именно те се съвместяват от висшите училища и намирането на баланса между тях е гаранция за ефективността на работата им.
Принципът на „отворената” наука показва, че обединяването на ресурси, „комасацията” най-често носи положителен ефект. Съвсем различна е ситуацията, когато става въпрос за обучението – колкото по индивидуализирано, насочено към конкретния човек, търсещо нишата на специфичните интереси на трудовия пазар е то, толкова по-конкурентен и подготвен е съответния млад човек впоследствие. Последното означава, че окрупняването на университети ще нанесе тежки щети върху качеството на преподаването и обучението на бъдещи специалисти, защото ще заличи цели учебно-преподавателски школи, градени с десетилетия връзки бизнес-висши училища, ще наруши здравословната конкуренция между отделните университети, която стимулира тяхното развитие и ще предложи неясен по своя облик краен резултат.
Ключов въпрос, на който подобна реформа не дава отговор, е доколко крайният продукт на бъдещите консолидирани субекти ще е съвместим с търсенията и исканията на българския бизнес. При всичките резерви, които обществото може да има към работодателите или тяхната ангажираност към обществото, именно те са тези, създаващи брутния национален продукт и няма как от днес за утре да бъде сменен техния профил, нужди, настройки. Това може да бъде единствено резултат на протичащ плавен и последователен процес.
Системата на скаченост и отвореност на икономиките на страните в Европейския съюз ясно показа през годините, че се наблюдава силно изразено преливане на човешки ресурс от периферията към центъра – обезкървяването на по-слабите икономически страни за сметка на по-силните. Акцентът на производство на кадри от висшите училища с високотехнологична насоченост, каквато е концепцията на консолидацията, ще създаде много сериозни предпоставки за безконтролното изтичане на тези младежи към икономики, които имат съответната структура и капацитет да създадат условията за тяхното развитие.
Българската държава и понастоящем осъзнава, че в области като медицината например влага сериозен национален образователен и финансов ресурс, а крайният продукт се ползва „наготово” от много по-развитите страни от Западна Европа и Великобритания. Разбира се, вината за този отлив не е в завършилите студенти, които имат пълното право да потърсят най-добрите условия за себе си и бъдещото си развитие, а в нереформираността на сектора на здравеопазването – не можещ да предложи конкурентни условия у нас. Въпреки това, този проблем ще се мултиплицира при насоченост на обучението именно в тези професионални направления и специалности, които са съвместими със структурите на силните европейски икономики, а не с националната. Иначе казано, ЦЕРН е важен, но много по-важни са бизнесите, които създават добавена стойност именно у нас.
Кое е по-ефективно на намаляващ пазар?
Интересен е въпросът как при тези демографски тенденции в страната, при все още липсващата разпознаваемост на българското висше образование в чужбина, с изключение на обучението по медицина и в някои области на изкуствата, бъдещите окрупнени структури ще се захранват със студенти?
Примерите за неефективността на управлението на някои от големите висши училища в България не е тайна. Достатъчно е да се видят вестникарските заглавия в последните години. С какво подобна структура, при която почти е скъсана връзката между отделните факултети и централното ръководство, липсва координация и съгласуваност между отделните звена и пряка заинтересованост и отговорност за крайния общ резултат от всеки един член на академичния състав, е по-добре работеща от малко специализирано висше училище, което е намерило своята ниша на образователния пазар, инвестира целенасочено усилия и ресурс в оптимизирането на работата си, реагира много по-бързо и адекватно на всякакви промени на търсенията на студентите, поддържа пряка връзка преподавател – студент? На България в такива демографски условия са нужни ефективни специализирани висши училища. Всяко друго решение ще доведе до тежки аномалии и деформации.
Две писти за българското висше образование
Ако преди десетина години българските висши училища имаха сравнително идентични и сходни проблеми и представянето и показателите им ги групираха до голяма степен в една обща група, то протеклите процеси коренно промениха тази картина. Процесите на вътрешно обособяване и специализация, свързани с адаптацията към изискванията на отворения европейски образователен пазар, който реално приема български студенти много по-лесно след влизането ни в Европейския съюз през 2007г., изчерпването на ресурса от потенциални кандидат-студенти и др. доведоха до това, че понастоящем висшите училища в България вече съвсем не са еднотипни в целите и функциите си, имат различен тип проблеми и в крайна сметка разнопосочна насоченост.
Това обстоятелство правилно е оценено в основния документ, определящ насоките на развитие на системата – Стратегията за развитие на висшето образование до 2030г. Там изрично е посочено, че многообразието на висшите училища е ценност, а не недостатък и тяхното представяне следва да бъде ценено с оглед изпълнението от тяхна страна на различни обществени функции. Дефинирано е обособяване както на големи научно-изследователски университетски центрове, така и на специализирани професионални висши училища. Наистина, вместо всеки да се опитва да прави всичко и да разпилява усилия и ресурси, по-добре да се насочи към функцията, която най-добре съответства на силните му страни и на целите на неговото ръководство. Конкретно ръководеното от мен висше училище никога не е имало амбиции да се превърне в голям научноизследователски център. То има огромен потенциал в практико-приложните научни изследвания, които дават най-голяма добавена стойност на икономиката, защото решават конкретни нейни проблеми. Неговата силна страна е индивидуализираното профилирано обучение и неслучайно почти всичките ни възпитаници работят по специалността си още докато учат.
Отварянето на дебат за консолидиране на висшите училища, преди създаването на правила за профилираните и образователните висши училища, е своеобразно изпреварване на събитията и в никакъв случай не оптимизира системата. Нещо повече - понастоящем държавата дори не е дефинирала кои са професионални и кои образователни висши училища и как ще се отрази подобно действие върху функционирането им.
Аз, като ректор на специализирано висше училище, не се страхувам за собствената си „градина”, и точно заради това съм възложила изготвянето на задълбочен анализ от външни експерти относно бъдещето на нашето висше училище, потребностите му от партньори, консорциуми, преструктуриране и съм готова, на база аналитична основа, да поема своята стратегическа отговорност за развитието му, за съхраняването на уникалността му, включително и ако анализът докаже потребност, в рамките на хоризонтален консорциум от висши училища, защото постиженията на висши училища като нашето са създадени с цената на десетилетия труд и поколения учени и преподаватели и тяхното развитие и преструктуриране в крайна сметка е и самият обществен интерес.
