- Автор: Зорница Илиева
- 10 Sep 2020
- 123
- 21
Социалните мрежи у нас отново избухнаха. Този път във връзка с изречени обидни думи към един журналист. Думи, които никоя популярна или с предни позиции в обществото или управлението личност на която и да е страна никога не би си позволила. Въпрос на възпитание, манталитет, вродено чувство за ниво, които се формират далече преди да се заемат съответните позиции.
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/51661_IKdhofwi4DCQ8Jb837guQIz1Cb5d45.jpeg" /><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/51661_RTe0saCWQ0f2ram3y8SzwcRLL5adnj.jpeg" style="height:183px; width:275px" /></p>
<p> </p>
<p>Както обикновено, лъжицата с катран вгорчава кацата с мед. Но пак както обикновено, точно тези дребни и незначителни на пръв поглед „случайно изпуснати реплики” показват, че наистина голяма част от преуспяващите бизнесмени и политици в България са пропуснали не само първите седем години, както по традиция се казва в такива ситуации, но по-скоро никой не им е преподавал задължителните уроци за сдържаност, великодушие към опонентите, търпение към инакомислещите и т.н., когато възниква „кръстосване на шпаги” под формата на политически битки или журналистически натиск.</p>
<p> </p>
<p>Такива качества, които, кой знае защо, ние българите като цяло напоследък не ценим, дори аплодираме безпардонното поведение на „известните”, защото го приемаме за сила, мъжкарство, признак за успех в противоречивия период, наречен преход. Същите тези социални мрежи настръхваха и когато на другия полюс като начин на поведение експремиерът Симеон Сакскобургготски показваше, че човек може да има политическо поведение като изтънчена учтивост, липса на гласно изразена обида от масово сатанизиране от страна на критиците си, в т.ч. редица журналисти, търпение при омаскаряване по повод и без повод от страна на политически опоненти и все в този дух.</p>
<p> </p>
<p>Да се казва, че българите сме груби по манталитет или не разбираме аристократичните маниери, които не само са генетично заложени, но и задължително се учат, когато те готвят за дадена позиция, няма да е сериозно. Факт е, че отказът от политически гонения, запазването на мълчание, когато обидата зачервява бузите, старанието за спазване на протокол и европейски маниери, удивителното бягство от нестихващи медийни изяви не донесе продължителен политически живот на Симеон Сакскобургготски на роден терен. И много хора, в т.ч. журналисти, решават, че не това е пътят на успеха в България. Затова сигурно и „не ходят след него”.</p>
<p> </p>
<p>Разбира се, че причините са други и комплексни, не само вътрешни. Но не става въпрос за управлението и политическите решения, които страната ни е вземала по време на неговото премиерство. За това историята ще си каже думата. При всички случаи обаче той остана „на терен”, независимо че все го изпращат да си ходи в Мадрид и споровете около личността му не стихват. Някои дори проявиха комплекс за малоценност или разбираем страх, когато се внуши, че иска да се върне в политиката на високо ниво, и заклеймиха решение на Светия синод, когато призова официално да се произнася при дадени проповеди „Негово Величество”. Като че ли се забрави, че още патриах Максим произнасяше „Ваше Величество” при срещи или молитви в патриаршеските храмове. И какво от това? Да не би да станахме монархия? Да не би такова съдбовно решение да зависи от България? Смешен плач, както са казвали наши велики предци.</p>
<p> </p>
<p>Сакскобургготски поне е доказал своята неподправена привързаност към нашата вяра и подкрепата си за единството на нашата църква като стожер на целостта на българския народ. За да стопира излишните, унизителни и нелицеприятни спорове относно решението на Светия синод, той с писмо призовава за промяна на църковното решение. И всичко стихна. Дали някои поне в сърцата си са гузни, защото съзнават, че не това е „цивилизационен избор”? Едва ли. Политиката у нас се разбира по друг начин. Справка – началото. А експремиерът Симеон Сакскобургготски, царица Маргарита заедно със снахата княгиня Мириам почетоха паметта на княз Кардам Търновски по повод 40 дни от кончината му в „Св. Седмочисленици”, София, в присъствието на патриарх Неофит и Тивериополския епископ Тихон, патриаршески викарий, който без притеснение произнася съответните титли и обръщения.</p>
<p> </p>
<p>Присъстват посланици, множество граждани и нито дума за политика. Срещу историята, срещу църквата ни не бива да се подхожда без съответни знания, без национално премислено основание и без визия за нещата в дългосрочен план. Не само при такъв конкретен повод. Чувството за историческа и национална отговорност Сакскобугготски явно го е защитил с решението си да стане премиер на република, след като е цар по произход и след 50-годишна емиграция. Да се опита да направи това, в което е вярвал. И което е от полза за България. Дали е успял? За кратко време? Е, само Бог и историята могат да са съдници. Не и новопокръстените ни политици. А за грешки и непремерени действия и думи на високата политическа сцена винаги се плаща. Да се прикачат етикети като монархисти на всеки, който припознава и цени липсващи качества като прозорливост, визия за бъдеще, призиви за единение, политически опит, прецизност и знания в международни контакти на високо ново и т.н., е най-малкото израз на комплексарщина. Защото всички се дразним, когато водещите политици правят гаф след гаф при международни изяви, а популярни журналисти ги прикриват. Доколкото могат. Може би все пак е по-практично и полезно да си признаем, че все още има личности, които са символ на „богато минало и надежда за по-добро бъдеще за всички българи”, и да ги оставим да работят, ако могат и искат, в полза на страната ни, без да им приписваме непрекъснато жажда за висок политически пост. Или за устройване на „приближени”.</p>
<p> </p>
<p>Имаме си достатъчно други бивши високопоставени политици, които не се отказват от пряка политика и продължават да се грижат за съмишлениците си. Невинаги техният аршин е характерен за хората с различни виждания за „нещата от живота”. Това е демокрацията и България вече отдавна е под нейния чадър. Но защо казваме, че е „бутафорна” или „представителна”? Сигурно защото не се научихме да ценим опонента, търпението при поредица изпитания, уважението към различните мнения и да избягваме грозното омаскаряване на експолитици или противници. Особено ако са и международно признати и много, много познати навън. Олекваме като народ, не разбрахме ли? Има си правила как се води политическа битка. Ами крайно време е да се научат. Другото е „балкански синдром” и подигравки зад гърба. Та кой друг от настоящите ни висши политици може днес да каже открито, че „санкциите нанасят вреда не само на Русия, а и на Европа и са неприемливи”? Или да повтаря без умора оставения в наследство привив „Винаги /вече / с ЕС, никога срещу Русия”? Дори като коректив е полезно. А народът знае, че е и вярно. Казва се, че народът обикновено не греши. Но подвежда ли се? Сигурно. Доказателства? Влезте в социалните мрежи или се загледайте в резултатите от изборите. Това е „матряла”, спор няма. Но избор има, дали?</p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
