- Автор: Иван Петрински
- 10 Sep 2020
- 151
- 14
Преди 16 години за първи път Българската национална телевизия направи опит да извади българите от традиционното семейно празнуване на настъпващата нова година. Това беше, разбира се, политическа поръчка, семейно трябваше да остане единствено отбелязването на един религиозен празник седмица по-рано. „Извеждането” на новогодишните тържества извън дома се приемаше за по-„европейско”, по-„демократично”. Днес можем да направим малка неюбилейна равносметка на тия усилия, доста нескопосани всъщност.
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/46400_i8D2qJdW31aDdIp2FKXquNlYt2htn5.jpg" style="height:200px; width:300px" /></p>
<p> </p>
<p>Празничната система е сред най-важните етнообразуващи и етноскрепяващи фактори, това едва ли се нуждае от нарочно доказване тук. След края на Студената война, в която впрочем България бе сред победените, новата политическа класа у нас направи съществени усилия да промени из корен, ако може, цялата съществуваща дотогава празнична система. Сега, точно четвърт век по-късно, трябва да се признае, че успехът на това начинание е твърде съмнителен, понеже основен белег на налаганата „нова” празнична система бе всъщност връщането към една вече отминала епоха – отпреди средата на ХХ в.</p>
<p>Посрещането на новата година започна се отбелязва извън дома през втората половина на 80-те години на ХХ в., доста преди края на 1989 г. Традицията за посрещане на новата година на площад „Княз Александър” (номерирането на този владетел е безсмислено, понеже той е и ще си остане, най-вероятно, единствен с това име сред българските владетели изобщо), създавана от Българската национална телевизия, макар и представяна като нов повей в отбелязването на този празник у нас, е пряко следствие от опита, натрупан вече по-рано. Впрочем отбелязването на настъпването на новата година през Средновековието – поне във Византия и България, и особено сигурно в Цариград, е също предимно извън дома според изворите от това време. Празнуването на настъпването на новата година е извън дома и поради хубавото време – през по-голямата част от Средните векове новата година настъпва на 1 септември, когато навън е достатъчно топло и приятно. Едно уточнение се налага – големите празненства по това време са именно в първия ден на годината, а не в нощта срещу тоя ден.</p>
<p>Вероятно отзивът за тазгодишното телевизионно начинание може да е с размера на доста дебел том – от правописните грешки в надписите до изпълнителите, новите технически средства дават възможност хем да се присъства на кое да е събитие, хем да се следи отразяването му. Тук и сега ще имаме една съвсем ограничена задача за разглеждане – следновогодишното хоро. Понеже от доста години това предаване на БНТ е единственото телевизионно предаване, което гледам изобщо, ми се струва, че имам право да направя нужните разграничения, още повече че няколко пъти съм посрещал новата година на самия площад.</p>
<p>Когато в 1 часа и 7 минути на 1 януари тази година водещите обявиха завършването на концерта, сред присъстващите се чуха силни освирквания. Така е всяка от тия 16 години, зажаднели за българското, присъстващите на площада нагло са лъгани за възможността да се наиграят. Впрочем не само заради студа тазгодишното телевизионно предаване бе пред пълен провал – час и половина преди полунощ на площада имаше едва 50-ина души, а БНТ излъчваше жални покани за присъствие.</p>
<p>При посрещането на 2015 г. българските хора даже бяха наполовина по-малко от обичайното, за да може една чалгаджийка да превърне остатъка от оскъдното концертно време в долнопробна дискотека на плейбек. Тази година бе отнет дори тоя мизерен един час с хора, който досега се полагаше на българите в представите на телевизионните началници. Присъстващите на площад „Княз Александър” на всяка нова година имат правото да се наиграят на български хора поне веднъж годишно, това тия не твърде умни телевизионни началници трябваше отдавна да проумеят дори ако трябва до сутринта да не спират българските хора и ръченици. Защото разочарованието има лошото свойство да се натрупва.</p>
<p>Вероятно всеки ще потвърди – българинът днес има особено влечение към българските хора, към българското изобщо, понеже усеща дори интуитивно, че нацията ни е застрашена в съвременните условия. Не само в посрещането на Новата година, на няколко пъти съм бил свидетел как гостите на съвременните български сватби нито ядат, нито пият, нито разговарят, само хора им дай. В същото време домакините наобикалят час по час игрохорците с молба да спрат за малко, за да се нахранят поне, гостите на съвременните български сватби напоследък изобщо не спират да играят по време на празничния обяд или вечеря.</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/46400_9eqD5ilqneB8nhLOvhNwruAo94you6.jpg" style="height:421px; width:545px" /></p>
<p><strong><em>Игрохорци, част от голяма стенописна сцена на народно веселие в часовнята на кулата-донжон в извънградското имение на кесаря Стефан Хрельо Драговол (от средата на ХV в. до наши дни кулата е част от Рилската обител), ХІV в.</em></strong></p>
<p> </p>
<p>Макар сигурните сведения за българското хоро да са едва от ХІV в., не може да има никакво съмнение за едновременността му с възникването на българската държава, възможно е дори народният танц, при който младежите и девойките се захващат един за друг (една за друга) в кръг, да е дори от времето на началното усядане на славянските племена на юг от Дунав – за такива танци има податки в изворите, има такива словесни описания и от ХІ–ХІ в., без обаче да можем да сме съвсем уверени, че става дума за хоро, поради отсъствието на изображения.</p>
<p>Първото напълно безспорно свидетелство за българското хоро е от средата на ХІV в., в часовнята на Хрельовата кула. Там, като част от голям стенопис с масово народно веселие, са представени осмина млади мъже, захванати един за друг, във вихъра на българско хоро. Безспорен извод от това изображение е разделянето на игрохорците по пол, то е характерно чак до ХІХ в. Впрочем дори на тазгодишното хоро на площад „Княз Александър” имаше и две къси съвсем традиционни „колела” – в едното десетина невръстни младежи в транс потропваха Дунавското, докато наблизо и в същото време няколко неопитни миловидни девойки внимателно отмерваха нелеките стъпки на танца.</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/46400_3FSfamn2h6gZ0lXObIKtjvQZPl892e.jpg" style="height:557px; width:545px" /></p>
<p><strong><em>Девойки във вихрен дворцов танц, различен от народното българско хоро, очевидно под звуците на екзотични музикантки; рисунка, озаглавена „Танцът на Мириам”; Томичов псалтир, 1360 г., Държавен исторически музей </em></strong><strong>–<em> Москва.</em></strong></p>
<p> </p>
<p>Танцът, при който игрохорците се захващат в кръг, е несъмнено принос в българската народна култура от нейния тракийски елемент. В дълбоката трако-елинска древност това е хороводът около главния олтар и той е съществена част от празненствата в чест на бог Дионис. Вероятно мистиката на тези празненства, съпроводени с невъздържаност и неспирно поглъщане на неразредено вино, по някакъв начин се е предала и на съвременните игрохорци – захванатите в кръг, независимо при кое от близо 100-те вида народни хора от цялото българско землище, и днес лесно достигат до транс, в това се крие, изглежда, ненаситността на танцуващите, които искат още и още да продължат да пребивават в особеното си състояние, забравили за всичко друго около себе си.</p>
<p>(следва)</p>
