Новият приятел на България

<p>Независимо от своя произход обаче жестът на г-н Алтман е неочакван безплатен подарък за увехналата привлекателност на България, която дълги години безплодно и глуповато мечтаеше за балканска швейцарска съдба.</p> <p>Тази мечта си имаше въображения, които заслужават внимателен одит. Навлизането в нова геополитическа епоха е достатъчно сериозно основание, за да погледнем внимателно какво се случи с тях двадесетина години по-късно.</p> <p>Най-високо на пиедестала на българските пожелания стоеше идеята за стратегическото геополитическо разположение на страната след падането на &bdquo;Берлинската стена&rdquo;. Тук в репертоара влизаха оценки за ключова балканска роля при тогава неразпаднала се Югославия, уникален междуетнически модел с европейска важност, пресечна точка на всякакви възможни икономически и политически линии, решаваща точка на стабилност в евроатлантическия хинтерланд и т.н. Ако погледнем къде сме днес, сигурно е възможно да намерим парчета истина в някои от тези блянове, но така, както се промъкнахме в ЕС и НАТО, ако не беше 1997-а, можехме съвсем спокойно да си останем извън тях. Този момент от нашата история ясно показа, че тежестта трябва и да се извоюва, тя не е просто продукт на някакви &bdquo;обективни&rdquo; обстоятелства. Нещо повече, това усилие изглежда различно през различни епохи и трябва да е обект на постоянно внимание. Динамиките и линиите на пресичане през ХХІ век са други и изискват нов прочит. Предходният ни вкара там, където трябваше да сме, но само толкова. Много точен индикатор за всичко това е например качеството на сегашния посланически състав на &bdquo;Великите сили&rdquo; в София.</p> <p>Нациите въобразяват собствената си важност и през своите пазари и икономическа привлекателност. Подобни неща си говорихме в началото на 90-те години на миналия век и чувахме оценките за потенциала на българския и регионалния пазар, качеството на работната сила, високата трудоспособност на българите, тепърва нарастващото търсене и т.н. Дори най-оптимистичното проучване обаче няма да успее да открие в България повече от около 2&ndash;2,5 милиона потребители с прилични разполагаеми доходи. И това са данни от годините преди кризата. Отделно от малкия брой истински платежоспособни потребители, все повече от тях &bdquo;мигрират&rdquo; поръчките си в интернет или ги делегират на близки и познати в други европейски държави. Чрез свободния достъп до европейските университети и срива на висшето образование в България все повече от потенциалните предприемчиви българи присъстват тук само виртуално, колкото да се разпишат в някой интернет форум.</p> <p>Състоянието на пазара на труда е с добре позната диагноза. Похвали за трудовата етика на българина могат да бъдат чути единствено по време на срещи с потенциални избиратели и от хора, на които им е спестено усилието да търсят служители. Голямата вълна на износ на западни производства и големи &bdquo;инвестиции на зелено&rdquo; просто ни подмина и това няма да се промени през идните години. Единици са западните фирми, дошли тук, за да реализират някаква регионална бизнес стратегия. Бавното, несигурно и неясно излизане на България от кризата е най-точният индикатор за провала на тези надежди.</p> <p>Оптимизмът за някакво културно влияние също постепенно избледня. Страната ни трайно присъства в затъмнени тонове, като някакъв примитивен нов &bdquo;див Изток&rdquo;, който може да бъде описан единствено като гангстерска пародия. През последните месеци към това културно излъчване се добави и безмерната екзистенциална тъга на българите, изведена под линия от списание &bdquo;Икономист&rdquo;. На фона на тази ситуация оценката на Даниел Алтман стои твърде странно. Неговата реклама на България със сигурност заслужава някой и друг залежал медал от отиващия си президент или поне някакво мимолетно лично внимание от премиера, който и без това е спонтанен привърженик на нестандартната &bdquo;дипломация&rdquo;. Иначе напълно рискуваме американският икономист да осъзнае и коригира своята грешка още до второто издание на своята книга.</p>