Можем ли да вярваме на Турция?

Мигрантската криза излезе наяве такава, каквато е: една от най-тежките драми, с които Европа, като континент, се е сбъсквала след края на Втората световна война. Повече от един милион новопристигнали през 2015-а и поток, който не спира да расте от началото на годината: последствията от този феномен са катастрофални, въвличайки континента в ускорен социален и политически разпад, връщане на националистическите напрежения, народен гняв, който се изостря с разпространението на гета и бежански лагери. 

Европейските власти са отговорни за тази ситуация. 

2015 г. донесе лавина от безотговорни жестове. Европа остави съдбата си в ръцете на престъпни каналджии, когато основните й лидери, Меркел и Юнкер, моралните и религиозните й власти обявиха в началото на септември “да отворим обятията си”, предизвиквайки гигантско привличане. Извънредният европейски съвет на 7 март в Брюксел бележи едно закъсняло осъзнаване. Събрани по инициатива на германския канцлер, станала de facto лидер на континента, срещата на върха се фокусира върху два приоритета: споразумение с Турция, поканена, за да се съгласи да задържи част от мигрантите, и “затваряне” на пътя им през Балканите.

Тези два приоритета изглеждат обаче незадоволителни, ако не и несигурни. Разбира се, напълно справедливо е Турция да се заеме с приемането на сирийските и иракските бежанци. Един от основните принципи на правото на убежище е, че жертвите на преследвания не могат да избират априори мястото, което ще ги приеме. Те се установяват на първото място, в което намират сигурност, защитени от преследвачите си. Споразуменията за пренастаняване могат впоследствие да им позволят да се установят другаде. Така че оставането в Турция на бежанците, идващи от Сирия и Ирак - освен ако има споразумение на европейските държави за организиран прием - е единственото решение, съобразено с международното право. Що се отнася до икономическите, т.е. незаконните мигранти, Турция също не бива да ги отпраща към Европа. Нейната роля, от гледна точка на международното право и споразуменията за реадмисия, е да ги върне в страната, от която идват. 

В действителност Турция на Ердоган изглежда ангажирана в открит конфликт с Европа. Тя използва форма на шантаж, обуславяйки помощта си в мигрантската криза с присъединяването си към Европейския съюз, което да й даде неограничен достъп до европейския трудов пазар и милиардите от структурните фондове. Да отстъпим при тези условия би означавало очевидно да поставим

Европа в положението на заложник на Турция.

Що се отнася до “затварянето на пътя през Балканите”, достатъчно е да хвърлим един поглед на картата, за да разберем смисъла на тази формулировка: тя означава да се пожертва Гърция, изоставена от Европа, с нейните стотици хиляди мигранти, разпръснати в лагери. Този злокобен избор излъчва привкуса на Мюнхенските споразумения, с които през 1938 г. демокрациите оставиха Чехословакия на Хитлер. Подлото изоставяне на Гърция, люлка на европейската цивилизация, би било емблематично за една изгубила ориентирите си, обезкоренена, оставила се на съдбата Европа…

Тези две опции, прокарани от Меркел, съвсем не изглеждат на висотата на продължаваща трагедия. 

Не бива да разчитаме на добросъвестността на Турция 

по този въпрос, за да спасим Европа, нито на Гърция в ролята й на изкупителна жертва, която ще принесе себе си, за сметка на колективните грешки на нашия континент. Има само един изход от драмата, която се разиграва в момента: Европа чрез правителствата на петте или шестте най-големи държави в нея на равна нога да вземат в ръце нейната съдба, налагайки силово волята си. Неин исторически дълг е да атакува военно, в рамките на коалиция, каналджиите, които трупат богатство, хвърляйки милиони нещастници в морето. Неин исторически дълг е да наложи международното право и спазването на границите, поемайки контрола по бреговете, от които престъпниците изпращат лодките, натоварени с мигранти, и връщайки неуморно в родината им незаконните мигранти.

Способна ли е обаче Европа, чрез лидерите на големите държави, да излезе от самоубийствената си вцепененост и да възвърне политическата си воля, спазването на закона? Не изглежда да е тръгнала по този път. Франция можеше да изиграе ролята на импулс при друга политическа конфигурация. Уви, от гледна точка на сериозността и бързината на събитията в момента, май-юни 2017 г. (когато са президентските избори в страната - бел.пр.), изглеждат на светлинни години…

Превод от френски: Галя Дачкова