- 10 Sep 2020
- 123
- 5
Той говори красиво. Думите, които оставя върху белия лист, са красиви. Той обича думите и не ги затваря в кабинета си. Изпраща ги навън, при хората. При част от тях, при протестиращите, е и сърцето му. Признава, че не си го е взел от площада, от улиците. То е там. То е израз на неговата свобода...
<p> </p>
<p> </p>
<p>Свобода...Едно понятие, което все по-често излиза от всякакви кръгове, от различни ъгли, от различни групи; все по-често го споменаваме. Четем за него, разсъждаваме и анализираме. Ето например „Свобода” на Дж. Франзен. Една посока към личната свобода, твърде недостатъчна, ако е ценност сама за себе си, ако не е обвързана с по-далечния ден на обществото.</p>
<p>Поетът обича думата свобода. Има свободата да каже, че понякога се срамува от БСП (от тая „плутократична партия”). Свободата да каже, че сега има „свобода на словото”, а някога (разбирай по време на социализма) не я е имало. Но не стига по-далече от тази констатация – и не се вижда като част от цялото, като участник в една несвобода. Иска му се моралът да не е само думи. Но другото е поведението. И то е своеобразен писец...</p>
<p><strong>"Час по всичко"</strong></p>
<p>Това телевизионно предаване имаше премислена и не лоша концепция според дъщеря ми Стефка, по онова време ученичка в Националната гимназия за древни езици и култури. Идеята е да участва един клас. Редакторът Дора Паскалева решава, че в класа учениците са малко и че трябва да се „подсилят”. Така в диалога с Любомир Левчев е елитът на випуска – „прибавени” са Атанас Герджиков, Десислава Лилова, Шулца (Росен Карадимов, формален и неформален лидер на гимназията). Това според учениците си е чиста фалшификация и е естествено да ги възмути. Но те си имат разработена технология срещу онези, които не харесват и които се опитват да им поставят оценки, а знаят по-малко от тях. Технологията е за „проваляне на стажанти”. Идеята е „прекопирана” от „Способ за Алкивиад”. И нашите деца са търсили трудни въпроси за тези знаещи по-малко от тях хора – и то без помощта на гугъл, със старателно събираните си знания, с ненаситното си четене. Те са свикнали да им говорят на „Вие”. С уважение.</p>
<p>Дора Паскалева ги инструктира: да прочетат стихотворенията на Левчев. Десетина от тях са ги чели. Но заедно с другите се събират на групи. Изчитат всичко. И очакват да видят бунтаря поет, онзи, написал „Момчето с разрязаните крачоли” (о, тези панталони, това западно влияние!). Авторът е популярен сред четящите го именно като поет бунтар, а не като председател на СБП. (Тук учениците ще съзрат втората фалшификация, когато застанат очи в очи с поета.) В гимназията няма униформа. Просто прилично облекло. (За телевизионния час купувам ученическа престилка.) (Пак фалшификация, казват децата!)</p>
<p>Понеже поетът е и силно изразена обществена фигура, сиреч твърде зает е, снимките за предаването ще бъдат вечерта. С цялата си отговорност децата са подготвени – и точни. Но поетът закъснява. Доста. Учениците нямат отношение към институциите, не могат да разберат как времето на един човек е по-ценно от времето на всичките (около 35 човека, а ако прибавим и учителите, и телевизионния екип...).</p>
<p>Левчев подценява тази аудитория, която е чела и последвалите му творби, не само онези, бунтарските. Сякаш не забелязва ироничните погледи. Сякаш не вижда разочарованието. А децата виждат не очаквания Левчев, а луксозно облечен човек, който се държи снизходително с тях. Не се извинява за закъснението си. Леко арогантен, без уважение, той обяснява на аудиторията що е то маракаси. Но защо? Те очакват сериозен разговор, а не някакво дребнотемие и лекционен тон. Става Васето:</p>
<p>- <em>Вие къде си паркирахте колата, гледахме и не я видяхме...</em></p>
<p>Този въпрос разклаща самообладанието на високия председател, но последва добър смях:</p>
<p><em>- На две преки оттука, за да не ме питате за нея.</em></p>
<p>Учениците са подготвили сложни въпроси – за литературата, за отношението му към ъндърграунда, да речем пънка, а той разказва как дрънкат маракасите. Пазарно-площадният оттенък (според дъщеря ми) възмущава учениците и те взривяват сценария - и на редактора, и своя собствен. На въпроса на Десислава Лилова Левчев отговаря:</p>
<p><em>- Ти да мълчиш.</em></p>
<p>Директорката на НГДЕК Гергина Тончева прави знаци – да се върнат към темата и дъщеря ми, която харесва стиховете на поета, забележителното му ранно творчество според нея, го пита за промените в начина му на писане – и като тема, и като техника. Получава определението „дървен философ”.</p>
<p>Записът е спрян. Скандал. Ние, родителите, сме „уведомени”. „Час по всичко” се записва втори път. Излъчва се. Участниците не познават себе си. Знаех, казва дъщеря ми, че монтажът е нещо повече от техническо средство – но си мислех, че в публицистиката е само за акценти, а не за фалшификация... Разочарованието е огромно. Може би и Гергина Тончева се е почувствала зле след този запис – защото тя ги учи да имат собствено мнение, тя ги е водила при Людмила Живкова, която им е говорила на „Вие”, както и учителите им.</p>
<p>И така, учениците виждат разминаване между поведение и слово. Те вярват на онова, което е написал. Виждат пред себе си човек, който сякаш е извън написаното от него. „Час по всичко” е урокът за разочарованието. За фалшификацията. И за онази несвобода на представителя на една институция. Личен избор при възможност за свобода!</p>
<p><strong>Почетен караул</strong></p>
<p>Работех в Съюза на писателите. 16 години. Нямаше как да остана сляпа и глуха за много неща. Левчев беше определил желанието си да ме няма в тази сграда така: „Да се махне”. След злополучния „час по всичко” ме видя пред съюза: „Трябваше да се досетя, че онова момиче е твоя дъщеря”.</p>
<p>Няма да забравя много неща. И онзи почетен караул, който организира той, когато почина Людмила Живкова. Огромен портрет, букети – и ние, работещите в тази сграда, се сменяхме пред портрета й. Замръзвахме в почтителна поза. Тя заслужаваше това. Но доколкото познавах делата й, тя не обичаше позите.</p>
<p>А този почетен караул беше поза. Мнозина го възприеха точно така. Поза на един човек, за да бъде забелязан от когото трябва.</p>
<p><strong>Както кажеш, бате Тимчо</strong></p>
<p>Колко години са минали? Но не мога да забравя тези думи и още някои. Бях партиен секретар на списание „Пламък”. В Съюза на писателите имаше две партийни организации – едната беше „писателска”. В другата, където бях и аз, бяха журналистите, администрацията, сервитьорите – с една дума неписателите. За някои от ръководителите делението на „писатели” и „други” беше нещо естествено. Не можехме да почиваме в станцията на „Писател” в никоя друга смяна, освен в първа. След тази смяна започваше битката за стаи, особено в смяната, в която имаше традиционното посещение на другаря Тодор Живков. Но първа смяна! Това беше една мечта, едно неописуемо тържество на настроението и смеха, на приятелството и взаимността. Винаги в тази смяна бяха Валери Петров, Христо Ганев, Антон Дончев, Калина Ковачева, Петър Рашков; била е и Багряна, Любен Дилов...Валери Петров с лавров венец – председател на жури, заобиколен от деца и детски рисунки; карнавали и танци, футбол...И онази круша, вече отсечена, която често страдаше от отскочилата топка – а веднъж, когато синът ми, Данчо, запрати топката в клоните и се изкатери да я вземе, клоните потрепнаха, друснаха от крушите си и Валери Петров извика: ”Нито круша за втора смяна!”. Той беше и си остава олицетворение на истинската свобода на думите, на таланта – цветно и великолепно слово, истинно и неразочароващо, независимо дали е писано или просто е част от диалог.</p>
<p>Това е нещо съвсем различно от думите, които съм чула в кабинета на Левчев. В „Пламък” беше поместено стихотворение на Иван Радоев. Левчев беше видял в него намек срещу себе си. И аз, като партиен секретар, бях един от хората, които трябваше да съберат редакцията и да „предупредят” редакторите, че това не „бива да се повтаря”, че ще следват наказания. Съвсем конкретно това обещание за възмездие беше насочено към главния редактор – Петър Караангов.</p>
<p>Мисля, че колегите от редакцията дори и не разбраха на онова кратко събиране какъв облак им бе надвиснал над главата. Заплахите бяха дует (с партийния секретар на „първа”), в който се открояваше покорният глас на поета:</p>
<p><em>- Както кажеш, бате Тимчо...</em></p>
<p>Ние, упълномощените да „предупредим”, не занесохме този тон на колегите си. Казахме, че ръководството не е съгласно с поместеното стихотворение. Толкова.</p>
<p>„Ляво” ли е отношението към един творец като Иван Радоев? Отношението на председател на творчески съюз към друг писател? Ако ляво означава справедливо – едва ли. По-скоро този щрих подсказва за някакво нагаждачество. Какво има в този далечен случай? Видимо желание да се спазва определена „линия”. Склонна съм дори да мисля, че „отгоре” имаше по-разкрепостени хора, че треперенето над „линията” си беше личен избор в името на личната кариера. И малко странно ми е сега да чуя определения като „плутократична партия” от човек, който някога пред обществото така красиво лансираше идеята. Всъщност, както казват някои, той живееше „извън нея”.</p>
<p><strong>Интервю</strong></p>
<p>Андрей Германов ми каза да направя интервю с Левчев. Уговарям се за определен час. Определил е час и на чуждестранен фоторепортер. Чакаме. Не минути – часове. Чуждестранният колега започва да проявява нетърпение. Тогава една от колежките, хващаща окото, бе помолена да минава през коридора – да влезе в едната стая, да излезе... след малко – пак така. Просто да отвлече фоторепортера от видимо нарастващото му недоволство.</p>
<p>Но положението беше неспасяемо.</p>
<p>Левчев беше зает човек.</p>
<p>Нямаше време за много неща, които не се отнасят до него. Спорили сме със Соня Бакиш – все ми се струваше, че един талантлив автор трябва да е и личност, да уважава другите не според позициите им, да има своите човешки качества. Според нея времето ще погребе много от фактите за някои творци, но творчеството ще остане. Може и така да е. Но си мисля за онези уроци по разочарование, които ни оставят някои хора. Онези уроци, с които живеем, докато сме. Които по някакъв начин стават част от нас.</p>
<p>Ако БСП според Левчев върви „към самоубийство”, ако той сега се срамува от нея, с какво някога е разчупил догмите, защо е останал с юношеското си бунтарство, а после е приел да носи на главата си един неувяхващ лавров венец, да му се наслаждава... И кое от сърцата му сега е на площада?<br />Борис Димовски, с когото съм имала щастието да работя и с когото съм споделила много часове от живота си, със своя първичен усет за човешката природа отричаше неколцина „известни”. Съветваше ме да стоя по-далече от тях. Единият е поетът, написал някога „Момчето с разрязаните крачоли”.</p>
<p>* <em>Заглавието е на "Гласове".</em></p>
