- Автор: Игор Ходаков, vpk-news.ru
- 10 Sep 2020
- 230
- 48
Военните амбиции на младоевропейците са следствие на неадекватната им самооценка.
<p> </p>
<p>Кризата в Украйна, превърнала се в нов двигател на противопоставянето между Русия и САЩ, не може да остави равнодушни дори малките страни, чиито ръководители и обикновени граждани искрено желаят да бъдат съпричастни към изключително важните събития, случващи се в югоизточната част на Европа.</p>
<p>Подобни стремежи понякога изглеждат гротескни, за което свидетелства, да речем, изявлението на някой си полски военен „експерт“ за възможността варшавската армия да бъде мобилизирана и да стигне за 48 часа до Калининград. Или това, че шведите изведнъж решиха да напомнят за миналото величие на кралството от времето на Густав-Адолф и Карл XII, заемайки се с търсенето на митични подводни лодки – впрочем прозрачно намеквайки, че самата подводница изобщо не е руска. А когато тази глупава история бе забравена, Стокхолм заговори за особено опасното приближаване на руски Су-27 до шведски самолет на гражданската авиация.</p>
<p><strong>Желание без възможности</strong></p>
<p>На фона на всичките тези куриозни изявления не спират интригите, свързани с възможностите и перспективите на военния конфликт между Русия и НАТО – и в кулоарите на военнополитическите елити на различните държави, и сред обикновените граждани.</p>
<p>Тези разговори се водят на фона на опасността Брюксел да изпрати допълнителни контингенти от войските на Алианса в източноевропейските и прибалтийските държави.</p>
<p>Впрочем строгите изявления на „нашите западни партньори“ олекват заради собствените им твърдения, че не желаят въоръжена конфронтация с Москва и че тя не във всичко е враг на Запада.</p>
<p>Западноевропейските политици могат да бъдат разбрани: от една страна, Вашингтон непрекъснато ги притиска, изисквайки от Стария континент по-твърда позиция в диалога с Кремъл; от друга, в Брюксел си дават сметка за безперспективността на евентуален сериозен военен конфликт.</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/48062_GNzJFr9hPsnZeUMrqnUnqnKBYKEQUe.jpg" style="height:210px; width:300px" /></p>
<p> </p>
<p>В края на краищата, независимо от външната сила на НАТО, отвътре той е слаб както никога досега, за което неоспоримо свидетелстват събитията от последните десетилетия. Те показват, че Североатлантическият блок демонстрира сила, само воювайки с немощни противници, неспособни на адекватен отговор.</p>
<p>Най-яркият пример е бивша Югославия: колкото и да я бомбардираха, убивайки повече цивилни, отколкото военни, не можаха да сломят нито моралния дух на сърбите, нито жизнеспособните в ония години сръбски въоръжени сили.</p>
<p>Уви, за решаването на кризата в Косово се наложи намесата на тогавашния руски външен министър Виктор Черномирдин – за да бъдат спрени албанските терористи, наркотрафиканти и прочее престъпна паплач, които с услужливата помощ на Брюксел и Вашингтон бяха окупирали Косово. (За ролята на руския експремиер в разделянето на Югославия вж.: В. Удманцев, „В очакване на сръбското единство“.)</p>
<p>Тогава не ставаше дума за никаква наземна операция – просто днешният Запад е твърде чувствителен към собствените си човешки жертви и неизбежните масови погребения, а вероломното нахлуване на НАТО в Югославия би потресло рафинираното европейско общество.</p>
<p>Нека отново си спомним как руски десантен батальон под командването на генерал-лейтенант Виктор Заварзин блокира прищинското летище „Слатина“ на 12 юни през 1999 година. Без съмнение тогава войската на Алианса можеше да отблъсне нашите бойци от територията на летището – тя притежаваше колосално предимство в жива сила и техника, а също така имаше господство във въздуха.</p>
<p>Възниква търкане между руското и натовските поделения, вследствие на което командващият НАТО ген. Уесли Кларк дава заповед на 200 британски и френски парашутисти да открият огън по руския батальон. Те обаче се страхуват от въоръжението на руснаците и от очевидната им готовност да отблъснат нападението. Това разколебава командващия британските миротворци генерал Майк Джаксън и той отказва да изпълни заповедта на ген. Уесли Кларк, като заявява, че няма да стане причина за началото на Трета световна война.</p>
<p>Същото може да се каже за действията на американците и техните съюзници в Ирак преди малко повече от десет години. Това, че истински боеспособната тогава армия на Саддам Хюсеин няма да окаже реална съпротива, стана ясно, когато отстъпващите иракски подразделения не взривиха мостовете на Ефрат, макар да имаха такава възможност, оставяйки противника и отказвайки се от защитата на Багдад, който можеше да се превърне във втори Сталинград.</p>
<p>Днес при участието на натовски войски във военните действия в Украйна значителните загуби за тях са неизбежни, сценарият „лесна разходка“ тук е неосъществим. В Брюксел прекрасно разбират, че при бойни действия биха срещнали решителната съпротива на мотивирани от висшата идея да защитят своите млади републики опълченци.</p>
<p><strong>Всичко се свежда до пари</strong></p>
<p>Защо военната машина на НАТО е толкова слаба в морално-психологически план? Отговорът се съдържа в множество източници, ние ще се спрем на един от тях – книгата на американския изследовател от японски произход Франсис Фукуяма „Краят на историята“. Публикувана преди четвърт век, до ден-днешен тя предизвиква дискусии в интелектуалните кръгове на Запада и Русия. Какво пък, книгата заслужава това.</p>
<p>Същността на „Краят на историята“ може да се изрази в една теза: в съвременния свят, когато хората са готови да жертват себе си и другите, доброволно да се отдадат на лишения заради изповядваната вяра, няма място за религиозна борба и идеологическо противопоставяне.</p>
<p>Днешната борба има преди всичко икономически характер и се води за задоволяването най-вече на материалните потребности на човечеството. С други думи, съвременното общество не е готово да се жертва за своите идеали.</p>
<p>Лесно е да се забележи, че разсъжденията на учения са насочени към западното общество, но не и към ислямската, индийската или китайската цивилизации. Въпреки че според Фукуяма и там се наблюдава постепенно намаляване на саможертвата като ценност.</p>
<p>Трудно е да не се съгласим с това – даже в ислямския свят е останала далеч в миналото епохата на асасините и исмаилитите, характеризираща се с безпределна саможертва на последователите на посочените секти заради изповядваните от тях идеали.</p>
<p>Във всички случаи Западът ще се мъчи да реализира експанзионистичните си цели или за сметка на унищожаването на очевидно по-слаби противници, или там, където е възможна ефективна военна съпротива – с дипломатически или икономически средства, стремейки се да избягва военни загуби. По отношение на Русия Вашингтон избра втория път.</p>
<p><strong>Член на НАТО – звучи гордо…</strong></p>
<p>Съществува обаче още един начин, позволяващ на НАТО да води агресивна политика, макар и в по-ограничени мащаби – използвайки като пушечно месо новите членове на алианса, които навремето съставляваха Варшавския договор, а сега с повод и без повод опитващи се да докажат своята преданост към Брюксел.</p>
<p>Въпрос: готови ли са те на сериозна война и значителни човешки загуби? Способни ли са да станат основните козове в хазартните игри на своите нови хазяи?</p>
<p>Като начало да обърнем внимание на общите черти, присъщи за всички нови членове на НАТО от Източна Европа. Може би главното, което се набива в очи при общуването с нашите вчерашни партньори от бившия соцлагер и при анализа на продукцията на техните медии, е трансформацията на умствените нагласи както на военнополитическия елит, така и на повечето обикновени граждани. Тя се изразява в усещането за съпричастност към триумфа на западната цивилизация, която победи в Студената война.</p>
<p>И чрез медиите, и чрез учебниците за средно и висше образование на вчерашните съюзници на СССР се внушава, че социалистическият модел на развитие, видите ли, е бил насилствено натрапен от „полуазиатския“ Съветски съюз, който в един или друг вид е представен като империя на злото – няма как тук да не си спомним знаменитата фраза на Рейгън.</p>
<p>Източноевропейското общество като цяло, и особено младото поколение, е твърде възприемчиво към подобни митологеми. Те се вземат за чиста монета, макар фактите да говорят друго.</p>
<p>Например</p>
<p><strong>благодарение на „полуазиатския“ СССР промишлената продукция на потъналата в беднотия днес България</strong></p>
<p>според оценката на руския икономист Михаила Хазина през 70-те г. на миналото столетие надминава тази на Турция. Не е тайна, че след краха на соцлагера стандартът на живот на новоизпечените членове на НАТО и ЕС непрекъснато пада – изключение прави само Чехия.</p>
<p>Но пропагандата постига своите цели и в бившите социалистически страни протича преосмисляне на ролята на СССР по отношение на освобождаването на Източна Европа от фашизма, възприемано днес като завоевание.</p>
<p>Трябва да се признае, че в известна степен тези представи не са лишени от основания. Така споменатата по-горе България през септември 1944 г. бе окупирана именно от съветските части и след като на територията й не останаха никакви немски войски, властта взеха комунистите.</p>
<p>Или да вземем за пример армията на салашистите, която се сражава на страната на Вермахта даже след капитулацията на Будапеща. Да си спомним и общоизвестните факти за потушаването на унгарското въстание през 1956 г. и Пражката пролет през 1968-а.</p>
<p>А разполагането на военни контингенти на НАТО, снабдени с ядрено оръжие, в Унгария, Полша и Чехословакия – в непосредствена близост до съветските граници – е въпрос на близко бъдеще. Разбира се, Кремъл не би могъл да поднесе такъв подарък на вероятния си противник, тъй както страните от Източна Европа до края на 80-те г. на миналия век не можеха и да помислят за излизане от Варшавския договор.</p>
<p>Но имаше и нещо друго: икономическата ориентация на нашите съюзници от соцлагера към необятния вътрешен съветски пазар, където те най-вече реализираха стоките си, а също така и сериозната помощ на Кремъл.</p>
<p>В страните от Източна Европа СССР виждаше именно съюзници, а не суровинен придатък или пазар на евтина работна ръка, както ги възприема ЕС. С прекратяването на Варшавския договор неговите бивши членове побързаха да се превърнат в противници на Русия, но не както наивно мечтаеха – в богати и силни нейни противници, а в бедни и както преди чужди на Запада страни.</p>
<p>И така, да се върнем към поставения в началото въпрос: готови ли са членовете на НАТО да проливат кръв заради интересите на Брюксел? В ограничения обем на една такава статия можем да си позволим да разгледаме като пример не повече от две държави. Нека това бъдат Полша и Румъния, тъй като след разпада на Варшавския договор именно те упорито се опитват да убедят самите себе си и всички наоколо в собствения си държавен статус, стремят се не само да разговарят като с равни със старите членове на алианса, но и да ги поучават.</p>
<p>Така например съвсем наскоро бяхме свидетели как Варшава директно настояваше Париж да не доставя на Русия договорените кораби „Мистрал“…</p>
<p><strong>Кой танцува полка?</strong></p>
<p>Полша е необикновена страна, в миналото поляците са виждали себе си ту като древни сармати, ту като истински европейци – западни, естествено. Макар че не са били нито едните, нито другите.</p>
<p>Оказвайки се в състава на Руската империя, гордите шляхтичи неведнъж са вдигали въстания – не просто с цел да възстановят своята независимост, а да възродят държавата си „от море до море“. Какво пък, несъизмеримостта на желанията с възможностите като че ли винаги е преследвала западните ни съседи. Преследва ги и сега. Достатъчно е да си спомним неотдавнашното изказване на бившия президент Лех Валенса за това, че в случай на военен конфликт Русия – НАТО „най-много те (руснаците – бел. авт.) да ни нанесат няколко синини“. Подобен род изявления винаги са били присъщи на арогантните шляхтичи, особено в навечерието на губени от тях битки с казаци, руснаци или шведи.</p>
<p>Що се отнася до нашите отношения с Варшава, те никога не са били прости, такива си остават и до ден-днешен. Една от първите държави, напуснали Варшавския договор, Полша веднага полага максимални усилия да влезе в НАТО. Мечтата й се сбъдва през 1999 година. Истината е, че това не й носи изгода, по-скоро обратното.</p>
<p>В годините на Студената война за вероятна територия на военни действия се считаше ФРГ, друг сценарий изобщо не се предвиждаше. Сега обаче в случай на военен конфликт между Русия и НАТО Полша ще бъде зона на военни действия и разбира се, няма да се размине с „няколко синини“.</p>
<p>Само че това явно не смущава Варшава. За нея главното е по някакъв начин да е част от „цивилизована Европа“, предаността към която поляците доказаха много бързо, вземайки участие в нечовешките бомбардировки над Югославия.</p>
<p>В началото на XXI век Варшава побърза също така да се включи в афганистанската авантюра на САЩ и агресията срещу Ирак. Само според официалните данни отстояването на задокеанските геополитически интереси струва на Полша над 50 убити. Трагедията на полските жени и майки, загубили близките си в чуждите снежни планини и изпепелените от слънцето пустини, става още по-голяма заради нейната абсолютна безсмисленост. Но тава вълнува малко политиците във Варшава.</p>
<p>Какво представляват военните сили на Полша на съвременния етап? Преминалата на договорна основа армия е числено малка и неспособна да изпълнява широкомащабни офанзивни операции, а техническият й потенциал далеч не съответства на натовските стандарти. По-подходящ е за полицейски операции някъде в Ирак или планините на бивша Югославия. Впрочем Брюксел и Вашингтон отреждат именно такава роля на поляците. Те и не са способни на друго като се има предвид, че – образно казано – Варшава все още „дояжда“ наследството, останало й от СССР.</p>
<p>Между другото, във Варшавския договор военният потенциал на полската войска се оценяваше много по-високо и бе трети след съветския и източногерманския. Влизайки в НАТО, Полша волю-неволю се оказа в редиците на военно-икономическите аутсайдери.</p>
<p>По мнението на експерти, независимо че индивидуалната подготовка на полския войник наемник е по-добра в сравнение с тази на неговия съотечественик от епохата на Полската народна република, общата боеспособност на армията е намаляла. Причината за това е в мотивацията. Някога полският войник беше готов да загине за родината си, сега – за пари и чужди интереси. Да не говорим, че готовите да умрат дори за много пари са малцина.</p>
<p>Във всеки случай НАТО може да разчита на полските войници в локални военни операции, както впрочем и в хипотетичен конфликт с Русия – имайки предвид присъщата за много млади поляци омраза към нашата страна.</p>
<p><strong>Безславните мъничета</strong></p>
<p>От време на време Румъния си прикача определението „велика“ и лакомо поглежда към молдовските земи. Само че, както и Варшава, още по-слабият Букурещ има проблеми с адекватната оценка на собствения си военен потенциал – за което свидетелстват събитията от отминалото столетие.</p>
<p>Нека напомним как през 1916 г. Фердинанд I, страхувайки се да не закъснее да седне на масата на победителите, се включва в Първата световна война на страната на Антантата, оказвайки й без преувеличение меча услуга.</p>
<p>Румънците бяха бързо разбити и на руската армия й се наложи да разшири допълнително бездруго дългия си фронт, тъй като новоизпечените й съюзници демонстрираха крайно ниско ниво на боеспособност.</p>
<p>Във Втората световна война румънците също проявиха военна немощ, за което свидетелстват техните неуспешни действия през юни 1941 година на границата със СССР, а също така и при Сталинградската битка и Яшко-кишиневската операция.</p>
<p>Както е известно, в рамките на Варшавския договор Букурещ се държи твърде независимо от Москва – стига ни да си спомним как режимът на Чаушеску осъди навлизането на съветски войски в Чехословакия. Румъния дори претендираше за статут на балканска свръхдържава, притежавайки достатъчно голям военнопромишлен комплекс, който впрочем бе неспособен да произведе качествена военна техника. </p>
<p>Колкото до моралното състояние на румънската армия, важно е да се отбележи липсата на дълбоки воински традиции – доколкото като независима държава Румъния съществува от сравнително скоро, от втората половина на XIX век. А Първата и Втората световни войни никак не допринесоха за бойната й слава.</p>
<p>След катастрофата на Варшавския договоря Букурещ, подобно на Варшава, се устреми към НАТО, наивно смятайки, че мигновено, като с вълшебна пръчица, алиансът ще превърне Румъния в регионална държава.</p>
<p>Приемането стана през 2004 година. Обаче Румъния си остана все така бедна и слаба, в това число във военно отношение. Достатъчно е да се видят данните, изнесени от Аджар Куртов и Сергей Ермаков: „Пет години след присъединяването й към ЕС (статия „Призракът „Велика Румъния“, публикувана през 2012 г. – бел. авт.) в Румъния, както и преди, има населени места без ток и топла вода. Всеки четвърти гражданин няма достатъчно средства за съществуване“.</p>
<p>Великодържавните стремления обаче намират израз в изпращането от Букурещ на свои войници в Афганистан и Ирак, където от източноевропейските държави румънският контингент заема второ място след Полша.</p>
<p>Според оценката на Ермаков и Куртов „независимо от значителните усилия на правителството по реформирането и превъоръжаването на националните военни сили, бюджетните и финансови ограничения не позволяват реализирането на амбициите на страната в сферата на отбраната”.</p>
<p>„Така например Румъния не може да отговори на изискванията на НАТО по отношение на нивото на разходи за отбрана – не по-малко от 2% от брутния вътрешен продукт (БВП). Текущите военни разходи на страната са около 1,53 милиарда долара, тоест около 1,33 процента от БВП.“</p>
<p>До този момент румънците са загубили в Ирак и Афганистан 20 души. Не са много, но за здравомислещия човек е очевидно: жертвите са дадени за интересите на САЩ, за които и румънците, и поляците не са съюзници, каквито бяха на СССР, а чисто и просто разменна монета и пушечно месо в голямата геополитическа игра.</p>
<p>Армията на тази бедна страна с раздути геополитически амбиции не е способна на широкомащабни военни действия и подобно на поляците може да играе най-вече спомагателна роля в локални военни конфликти.</p>
<p>Всичките тези великодържавни стремежи са охарактеризирани много точно от Куртов и Ермаков като „геополитически маргинализъм“.</p>
<p>Извод: В случай на широкомащабна война нито Полша, нито Румъния са способни на ефективни военни действия и могат да бъдат ползвани само за локални операции.</p>
<p><em>Превод: Елена Дюлгерова</em></p>
<p> </p>
