Класическите идеологии изгубиха способността си да убеждават

<p>Да си спомним, че през 1917 г. Русия намери своята магическа формула: да даде цялата власт в ръцете на политическите комисари и на единствената партия, да национализира всичко наред. През 1932 г. Съединените щати предпочетоха Новия курс: повече държава и повече държавни поръчки, за да се съживи икономиката. През 1933 г. Германия приложи подобна логика, като към целите й добави и войната: да се заграби от неприятеля и да се разпредели на своите, като въоръжаването е мотора на икономиката, а завладените земи рентабилизират разходите.</p> <p>Един Райх, една нация, един върховен вожд... След 1945 г. също не беше трудно да се намерят нови мантри. На Изток лозунгите бяха индустриализация, тежка промишленост, централизирано икономическо планиране: личността е нищо, партията е всичко. На Запад се бяха разбрали да се възползват от помощите, да създадат общности с бившите неприятели, да изградят социална пазарна икономика, да се грижат за плурализма и свободния пазар (като го контролират все пак), да не се колебаят да облагат със сериозни данъци, за да финансират социалните помощи и да осигурят социалното равновесие.</p> <p>Този начин на мислене доказа своята ефикасност в Европа, той успя да гарантира просперитета и индивидуалните свободи, от които се ползваха всички идеологии, произлезли от традицията на XIX век: либерализмът, консерватизмът, социализмът. През 70-те години на XX век социалната държава под социалдемократическа или християндемократическа форма се превърна в абсолютния модел за жителите на страните от &bdquo;реалния социализъм&rdquo;.</p> <p>Днес моделът вече го няма. Икономиката се основава на доверието в правилата, на факта, че стойността на една стока може, благодарение на парите, да бъде преведена в стойността на някоя друга стока. Преди кризата основните действащи лица във финансовите пазари се довериха на върховата технология, която, предполагаше се, ще минимизира вероятността от крах.</p> <p>Когато крахът все пак се случи, те започнаха да цитират стоиците, казвайки, че бъдещето е непредсказуемо, и да зоват правителствата на помощ. Колкото до скандализираните граждани, те се насочиха към религиозната реторика, заклеймявайки алчността и скъперничеството &ndash; avaritia, един от седемте смъртни гряха в християнството &ndash; и призовавайки към разкаяние.</p> <p>Възможно връщане към изпитаните модели от миналото няма. Няма и прости отговори. Класическите идеологии изгубиха способността си да убеждават. Разбира се, винаги може да бъде защитавана тезата, че настъпването на постидеологическата ера е само проява на така наречената доминираща либерална идеология, която умишлено е заличила разликите между ляво и дясно, между социализъм и консерватизъм, за да укрепи властта си. Налага се, обаче, да възприемем твърде разпространеното днес чувство, че не идеологиите вече въртят колелото на историята, а съвършено различни фактори &ndash; и по-точно пазарите.</p> <p>Традиционните идеологии се изградиха благодарение на увереността, идваща още от Просвещението, че светът е податлива материя, която може да бъде оформяна от човека според волята му с рационално планиране. А за да могат хората да харесат даден проект и да се присъединят към него, идеологията трябва да е подплатена с разказ, който увлича, някаква квази-библейска история, в която има изгонване от рая и пристигане в обетованата земя. Което за консерваторите би било връщане към Златния век.</p> <p>За марксистите то би било общество без класи. За националиста би било една национална и солидарна държава. За либерала &ndash; царството на свободата. А интелектуалците, традиционни производители на идеология, не вярват в съществуването на някакъв мощен лост, който да може да повдигне основите на света.</p> <p>Трябва да кажем, че това не е краят. Краят на идеологиите очевидно не е краят на политиката. Политиката продължава по пътя си, но се е задъхала. Традиционните идеологически партии, като християндемократите, социалдемократите, либералите и консерваторите, отслабват. Идеологическата ерозия обезкуражава участието на хората в партии. Самото възприемане на партийната система е разклатено в един контекст, в който политическите партии изпитват трудност да очертаят различията помежду си; в който всяко разногласие изглежда режисирано и предназначено да подхранва нарцисизма на главните актьори.</p> <p>Печеливш е разюзданият популистки политик, който няма никакъв проект, никаква визия за бъдещето. Всъщност, той много добре знае, че това вече не интересува избирателите му. В бившите идеологически движения гневът беше концентриран, горчивината можеше лесно да породи колективно ехо. Днешният популизъм има за задача единствено да освободи фрустрации и напрежения. Той поражда бунтарства и разрушения, нищо повече. От него няма да се роди никакъв нов Ленин, Сталин или Хитлер.</p> <p>Ако се обърнем назад към всички катастрофи, породени от идеологиите на XX век, можем да кажем, че не сме в най-лошата ситуация. Но не сме и в най-добрата, защото идеологическата криза се придружава от фундаментална криза на доверие в политиката. Смяната на лицата изглежда съмнителна. Вярно е, че политическата игра не довежда тирани на върха на държавата, но и не произвежда държавници.</p> <p><em>Polityka, 15 март 2012</em></p> <p><em>Адам Кжемински</em></p> <p><em>Текстът е публикуван в сайта на в. "Култура".<br /></em></p>