Граф Игнатиев и дълбокият извор на историографския „Петрохан“  

Автор: Александър Кертин за "Гласове"

Свързани статии: Александър Кертин при Явор Дачков: Украинската подмяна на историята в българските учебници - Бандера е герой, а граф Игнатиев - злодей

Трябва да благодарим на Лора Крумова за това, че провокира обществената реакция, благоприятна за размисъл върху един много важен български проблем. Иначе тя не се отличава от други журналисти, инсталирани  в телевизиите през т.нар. „преход“. Обаче успя да отключи гнева на много хора, които твърде дълго търпяха да ги бомбардират с тъпа пропаганда.

Тази пропаганда има своя дълбок извор, характерен само за нас. Никой балкански народ не е преживял толкова продължителен период на „политическо и духовно робство“, както традиционно сме го формулирали. Главното следствие от него е зорлем профанизираният български дух. Петко Славейков е разбрал много отдавна това, което и днес остава неразбрано. В „Огледалото на г. Бурмова…“ той казва: „Българите католици и протестанти нема да станат, но и православни нема да останат. Или инак. Българите ще си останат православни по име, а всъщност – безверни“. С този лаконичен израз Славейков посочва онова, което по-късно американски антрополози ще нарекат „акултурация“, без да оспорва, че православието си остава базов елемент на културно-националната ни идентичност.

Профанизирането на българския дух в османско-фанариотската система е предпоставката за разцепването в нестабилизираната културно-национална идентичност, обозначавано с псевдопонятийната опозиция „русофили“ и „русофоби“. Това става само десетина години след Освобождението. С думата “русофили“ се обозначава едно псевдопонятие, защото реалният му референт е „групата хора, които се чувстват носители на исторически формираната православно-славянска културна идентичност“. Тази „група“, тоест, българският народ, съхранява политическия континуитет в продължение на близо пет века бездържавност. На това се дължи създаването на модерната българска държава. 

Думата „русофили“, първо, е пропаганден инструмент, когато се използва като синоним на „национален предател“. В случая Лора Крумова „изобличаваше“ Костадинов не само в „национално предателство“, но и в „кощунствено“ отношение към нашия национален светец. Така е моделиран нейния – и на неизвестен брой българи – посредствен ум. Второ, употребата на „русофили“ е и езиков навик. Използват го самите „русофили“, без да съзнават, че с тази дума наточват пропагандния сатър, с който всекидневно клъцкат по собствените им вратове. Много е просто, но трудността при осъзнаването идва от езиковия навик. Има един подходящ образ за тази мисъл – човек не усеща миризмата на собствените си крака, защото е свикнал с нея.

Този потенциал за пропаганда на думата „русофил“ използват нашите и чужди русофоби, като се фокусират главно върху Левски и освободителната за нас Руско-турска война. Свързващото звено между тях е личността на граф Игнатиев. Подтекстът е: не може човекът, който е съдействал за смъртната присъда на Левски да е желал  свободата на България. А този човек е лицето на „руската имперска политика“.

Левски, граф Игнатиев и освобождението са свързани и в историческата действителност. Благодарение дейността на Левски като представител на БЦРК, става възможно да бъде подготвено Априлско въстание. Но – подчертавам това! - българите въстават като православни славяни. Не като католици или като албанци, изповядващи три религии. Ако бяха такива, нито Левски, нито гюргевските апостоли биха могли да ги вдигнат на въстание с уверенията, че руски и сръбски полкове чакат отвъд Дунав, готови да им помогнат. Националният идеал на Мацини за „чиста и свята република“ не е реализиран даже в неговата родина. Италия е обединена от войските на император Наполеон III, а след това Масимо д’Азелио казва: „Създадохме Италия. Сега трябва да създадем италианци“. 

Възелът, в който се сплитат действията на  Апостола, на граф Игнатиев и руско-турската война е исторически формираната културна идентичност, обща за българи и руси. Каквото и да е отношението на Левски към руския царизъм, такава е историческата реалност.

Въпросът за разследването дейността на ВРО и процесът срещу Левски е най-щателно проучван от водещи български историци. Използвани са преводите на най-добре подготвени османисти. И всеки българин би трябвало да знае, че Левски е екзекутиран по решение на върховната власт; и че софийската комисия е само следствен орган, а не съд. Но този юридически факт не обяснява нищо, ако не бъде поставен в своя геополитически контекст.

1. Геополитическият контекст, накратко

Постоянният,  неотстъпчив и изобретателен в действията си  противник на Русия е Великобритания. На граф Игнатиев това му е пределно ясно. Той е много умен и прозорлив човек и още тогава е предвидил английските действия не само до края на XIX в., но и до днешния ден. Предвидил е даже и Христо Грозев. Ето какво пише генералът и бъдещ граф в записките си от периода 1871-1874 г.

„Без да си дават труда да проучват задълбочено религиозните въпроси и националните въпроси, англичаните се чувстват длъжни слепешката да правят обратното на нашите действителни и предполагаеми тежнения и възгледи. За да ни вредят, с Портата те са по-големи турци от самите турци, като постоянно ги настройват срещу предполагаеми наши домогвания. Като непрекъснато прилагат двоен стандарт в своята източна политика, пред християните те се преструват, че се интересуват от тяхната съдба и че им симпатизират. След като напразно се опитваха тайно да направляват българите чрез своите консули в Одрин и в Солун, сега те са взели под свое специално покровителство гърците с цел да ги използват против нас“. Граф Н.П. Игнатиев – „Дипломатически записки /1864 – 1876/ Донесения /1865-1876/ т. втори, 2009 г. 

По същото време прониква в империята и влиянието на току-що обединената Германия. Портата поръчва значителни количества оръдия на „Круп“ а в армията й са привлечени  пруски инструктори. Динамиката на отношенията между Османската империя, от една страна, и Англия и Германия, от друга, ще определи по-нататък завоя във външната политика на първата, довел до създаването на Антантата.

Независимо от това, че Австро-Унгария е член на Съюза на тримата императори, тя е съперник на Русия на Балканите. Нейната първостепенна цел е да проникне по долината на Вардар до Солунското пристанище. Най-голяма заплаха за нея е една голяма сръбско-православна държава. Когато в Будапещенската конвенция държи да не се създава голяма славянска държава на Балканите, тя има предвид най-напред разширяването на Сърбия на юг, а не все още несъществуващото Българско княжество – съвсем не е било сигурно, че ще го има преди Русия да победи в предстоящата война.    

Русофобите винаги се изказват с презумпцията, че „голямата славянска държава“ на Балканите е България. В същото време мнозина от тях твърдят, че славянството било измислено от Екатерина Втора, а техният историографски гуру, покойният Пламен Цветков написа една дебела книга, за да „докаже“, че българите не са славяни. Следва го върволица историци-деславянизатори и съчинители на „алтернативни“ неоезически „генеалогии“. С различни нюанси и акценти в спекулативните си построения, всички те образуват историографския „Петрохан“, чиято основна цел е да „българизират“ културата ни, тоест, да наложат остарялото, отдавна преодоляно схващане за нацията  като изначална, естествена, кръвно-родствена общност.

2. Кой предаде Левски? 

През  2020 г. бяха публикувани „Нови документи за издирването и  следствието срещу Васил Левски и участниците в Арабаконашкия обир“. Те бяха открити в Османския архив в Истанбул от Виктор Комбов, историк от Национален музей „Васил Левски“. От тях стана ясно, че всички спекулации около поп Кръстьо и други лица за еднолично предателство са били напразни. Реалността се оказа добре позната от историята - всяка държава създава своя агентурна мрежа от добре платени хора,  внедрявани в политико-революционни и криминални организации. В „Уводни думи“ към изданието проф. Пламен Митев пише: „Новите документи поставят обаче и нови и то много сериозни въпроси, които ще породят и нови, вероятно още по-разгорещени дебати около неподозирани и неочаквани досега нишки на възможни предателства, които със сигурност улесняват или поне подготвят залавянето на Левски.“

Както се казва – нищо ново под слънцето: когато някой ти дава „добри пари“, не е трудно да вярваш, че си защитник на мира и реда, на нечия „свобода“ и „териториална цялост“ и каквото там ти продиктуват.

А ето го сега и известния документ, от който русофобите изсмукват заключението, че граф Игнатиев е „истинският убиец“ на В Левски.
 
Пера, 18/30 януари 1873.
Господин Канцлер,
Както известява нашият Генерален консул в Русе, въпросът за предполагаемото Софийско съзаклятие е получил задоволително решение. Изпратената от Цариград Следствена комисия е успяла да открие само неколцина злосторници. Тя е приключила своята работа и трябва скоро да се върне тук.

Вътрешното положение в българските области, обаче, остава несигурно. Сред населението се шири дълбоко недоволство, предизвикано от лошото управление. Това състояние на духовете съдържа в зародиш елементите на не един заговор.
Безспорно е, че щастливият изход от Софийската афера се дължи на умереността на Великия везир, който този път изглежда е последвал нашите съвети. Вместо да подпомага играта на Мидхат паша, придавайки на обстоятелствата преувеличено значение, той е препоръчал на Комисията да не надхвърля целта, като тласне разследванията отвъд строго необходимото /поч.от мен – А.К./

Имам чест да съм с най-дълбоко уважение Господин Канцлер, на Ваше Височество, най-смирен и най-покорен слуга Н. Игнатиев“

Текстът сам по себе, като фактологическа информация, е ясен.

1. От руския консул в Русе граф Игнатиев знае, че следствената комисия в София е приключила работата си;

2. Той изразява задоволството си от умереността на великия везир Мехмед Рушди паша, като го противопоставя на Мидхат, който направо беси „злосторниците“ и освен това получава „медийна подкрепа“ от европейската преса, която за всяко действие на българските революционери обвинява  Русия. Тя обвинява даже и румънския министър-председател Йон Братиану, че подстрекава „християнска рая“ към бунтове! 

3. Комисията още не се е върнала в Истанбул, следователно, смъртната присъда на Левски още не е издадена и няма как граф Игнатиев да знае какво мисли султанът по този въпрос.

Но той много добре знае каква е пропагандната стратегия на британците и на техния човек в Османската империя – Мидхат паша. Затова прави всичко възможно да омаловажи казуса. Граф Игнатиев е авторът на руската външна-политическа линия  за ограничаване на разкритията и омаловажаване на българските революционни действия.  След откриването на процеса руските дипломати полагат усилия да предотвратят нови арести. Когато научава, че е отправено искане до румънското правителство за екстрадиране на българските революционери, „граф Игнатиев изпраща секретен доклад (7/19 декември 1872 г.) до руския дипломатически представител в Букурещ да се свърже с Любен Каравелов и да го убеди да напусне Румъния“.  Проф. д-р Андрей Андреев – „Софийският процес 1872-73 г. и дипломацията на Великите сили“
https://fakti.bg/mnenia/654617-sofiiskiat-proces-1872-1873-i-diplomaciata-na-velikite-sili#google_vignette

По-късно, когато научава за подготовката на Старозагорското въстание, по същия канал той предупреждава българските революционери да не захващат с нещо, с което само ще предизвикат клане на собствения им народ, а после ще призовават Русия да го спасява от „въоръжените азиатци, като бесни вълци“. Тук и нататък, цитирам Стефан  Стамболов от в. „Нова България“, януари 1877 г. „Россия се показа като че иска да отстъпи, и да не земне в ръката си ножа за да разсече восточния гордиев възел“ – пише той на 20-ти януари; а на 27-ми настоява, че „Россия не може да се върне назад, защото работата е дошла дотам, отдето отлагането е равнозначно с поражението“. Стефан Стамболов – Публицистика 1875-1895 г. С. 1996 г.

Дипломатите на Великобритания и особено посланикът в Цариград Хенри Елиът, обратно,  насърчават „младотурците“ и Мидхат паша да настояват за мащабно разследване, арести и строги присъди, за да бъде изцяло ликвидирано българското освободително движение. 

3. Османският политико-правен контекст

Безспорното в този казус е, че решението за смъртната присъда е взето от султана-халиф. Независимо от това какъв е юридическия внос от Франция в Османската империя, има нещо просто и ясно - теокрацията остава валидна, ислямският елемент има определяща роля в правораздаването. Внесеното законодателство прави  Империята в по-голяма степен унитарна, а вътрешнодържавната дейност – по-силно бюрократизирана. Но когато става дума за казус с такова политическо значение, това е висш прерогатив, даден на султан-халиф от Аллах, върховния  разпоредител в света на исляма. Конкретната роля на религията и улемите в изработването на законите, действащи през този период, е обобщена от френския историк Пол Дюмон, според когото  законодателството на Танзимата  „съумяло да съчетае много добре исляма и нововъведенията“.

Ето я общата му оценка за Наказателния кодекс, който ни интересува:

„Всичко започва с приемането през 1840 г. на Наказателен кодекс /джеза кануннамеси/, в известна степен объркан и неясен, но все пак силно повлиян от новите идеи…Ревизиран през 1851 г. този първи корпус от закони  бил заместен през 1858 г. от нов кодекс с френски произход.“

Подчертавам, че дори френските историци, които по стара традиция представят Османската империя в положителна светлина, признават, че османският вариант на френския Граждански кодекс „е силно повлияно от тази привързаност към ислямската традиция и по същество представлява сборник от мюсюлмански закони от ханафитската школа.“
Пол Дюмон – „Периодът на реформите /Танзимат/ /1839-1878 г./“ В: „История на Османската империя“, под редакцията на Р. Мантран, С., 2011 г. Ханафитската школа в обсега на ислямската правна традиция стои най-близко до английското прецедентно право /common law/.

Тогавашната Османска империя е типичен „локален хибрид“ -  социално-политическата повърхност е покрита с модерно лустро, предимно френско; а надолу „правоверният“ манталитет си остава все същият - фаталистичен и джихадистки, както показва и начинът, по който е смазано Априлското въстание. Има огромна разлика между турския дипломат Халил бей, поръчвал за частната си колекция картината на Курбе „Произходът на света“, /за която позира бивша френска балерина/ и хората от ниските етажи на османската държавна администрация. Тази османска специфика определя характера на правораздаването: над внесените от Франция закони стои тълкуванието им, вече не на шейх-юл-исляма, както е било по-рано, а на компетентни както юридически, така и по отношение на ислямската традиция магистрати. Решаваща за смъртната присъда в този случай е волята на падишаха: той я обявява със султански указ.

„Публикуваните новооткрити документи в турски архиви показват, че властите много добре са знаели ролята и значението на В. Левски за организацията. Изправянето му пред съда окончателно превръща процеса в политически, а Апостолът в неоспорим политически лидер. Геройското му държание пред съда, линията на поведение, която възприема опазват изградената от него революционна организация. Това обаче предопределя присъдата. В. Левски е осъден на смърт по чл. 55, ал. 1, по чл. 56, 66, и по чл. 174, ал. 2. Членове 55, 56, 66 фиксират политически престъпления за организатор и подбудител на въоръжено въстание против султана, агитация за това и оглавяване на организацията.“ Проф. Андрей Андреев“ - „Софийският процес 1872-73 г. и дипломацията на Великите сили“
https://fakti.bg/mnenia/654617-sofiiskiat-proces-1872-1873-i-diplomaciata-na-velikite-sili#google_vignette

Тук не може да има „чисто юридическа“ оценка, каквато дават някои юристи. Според редакцията на сайта, публикувал „Юридически поглед към процеса на Васил Дякон Левски“ на доц. Д-р Маргарита Златарева, тя „прави задълбочен правен анализ на събитията около залавянето и осъждането на Апостола“.

Ето ги основните акценти в нейния анализ:

Нелегитимен съд: Златарева оспорва правната легитимност на Специалната нарочна комисия, провела процеса.

Нарушения на процедурата: Анализът показва, че процесът не е спазил дори тогавашните османски закони, като се поставя под въпрос дали Апостолът е съден според буквата на закона. /Вече казахме какво е отношението между „буквата“ и „духа“ на закона – А.К./

Политически процес: Според изследването, процесът е политически, а не наказателен, и е част от подвига на Левски.

Липса на право на защита: Доц. Златарева изтъква, че процесът е завършил с акт, който не е имал пълната тежест на съдебна присъда, а по-скоро на политическа разправа. 

Тези оценки на доц. д-р Маргарита Златарева са деконтекстуализирани. Те биха били валидни, ако процесът срещу Левски се провеждаше в една светска, модерно-национална държава, конституирана в съответствие с принципа за разделение на властите. В такъв контекст компетентността на доц. д-р М. Златарева би била напълно валидна, но е и в контекста на Османската теокрация и противоборството между двете антагонистични Сили – Британската и Руската империи.

Световната „висока“ политика и днес остава такава, каквато е била, само че е много по-сложна. Но в нея има и нещо просто и ясно: тя не се прави по „правила“, обратно, единственото правило е да се играе с „правилата“ и „ценностите“. Граф Игнатиев и Васил Левски губят, защото водят предсказуема, ценностно-рационална, културно-идентичностна политика. Бенджамин Дизраели печели, защото не го интересува нито православното християнство, нито протестантското, а и християнството въобще. Той даже от юдаизма се е отказал, поне формално. За него – и не само за него! - единствено важни са расата и властта на елитите.

Да продължим нататък, към войната. Последният значим опит на Русия да избегне войната чрез колективен натиск на Силите съгласно доктрината „Горчаков“ е Цариградската конференция, главните преговарящи са Игнатиев и Солсбъри. Игнатиев прави необходимите отстъпки, защото реформите, започнати от Александър II още не са завършени и Русия не е подготвена да воюва. 

Има русофобски „наративи“ по този въпрос, съчинявани от хора, които лъжат без да им мигне окото. Ето един такъв текст – мисля, че е на Иво Инджев и е заимстван от „проучване“ на Янко Гочев. Тук важен е не авторът на текста, а стратегията на поръчителя. Някои хора смятат, че няма нужда да се занимаваме с  компрометирани доносници и интриганти, но аз мисля, че не бива да подценяваме Гьобелс. 

„Най-зловещата си роля, обаче граф Игнатиев изиграва по време на Цариградската конференция на Великите сили, на която трябва да се реши и въпросът за територията на новата българска държава. Конференцията е свикана заради Априлското въстание и последвалите зверства и насилия срещу българското население, когато цяла Европа се надига в защита на българската кауза.

Конференцията започва през декември 1876 г., само че никой не подозира, че двете властващи в Европа империи – Русия и Австро-Унгария са се договорили тайно още на 8 юли със секретното Райхщадско споразумение.
Паралелно с конференцията в Цариград, Русия и Австро-Унгария провеждат среща на най-високо ниво в Будапеща, където подписват секретната Будапещенска конвенция. Клаузите са: Русия не възпрепятства Австро-Унгария при анексиране на Хърватска и Босна и Херцеговина, Австро-Унгария не възпрепятства Русия при евентуална инвазия на Балканите. Двете империи се задължават да не допуснат образуване на голяма и сплотена българска държава, а в случай на уреждане на въпроса на международна конференция, да си оказват взаимна дипломатическа подкрепа, което се и случва на Берлинския конгрес.

В същото време на конференцията в Цариград е постигнато съгласие за територия на новата българска държава, която почти напълно съвпада с границите на Българската екзархия, одобрена от всички Велики сили.

На 15 януари 1877 г. Русия и Австро-Унгария подписват Будапещенската конвенция и руският консул в Цариград граф Игнатиев е уведомен телеграфически. Веднага започва совалка по саботиране на Цариградската конференция. Още на следващия ден е приет от султана, и му гарантира, че Русия ще се застъпи за запазване на значителни територии на Османска империя на Балканите.

Русия ще спази това свое обещание и така голяма част от Македония, Родопите, Тракия и Беломорието действително остават в пределите на Османската империя чак до 1912 г. Планът на имперската руска дипломация по разкъсването на българската нация и българските земи, стартиран още на 8 юли 1876 г. и целящ недопускане на образуването на голяма и сплотена българска държава е в своя апогей. След два дни – на 18 януари Митхат паша заявява, че Османската империя се отказва от договореното на Цариградската конференция.“

Първо, „голямата и сплотена българска държава“ е голяма и нагла лъжа – в Будапещенската конвенция /Допълнителната/ се говори за „голяма славянска държава“:

Член 3….В случай на териториални изменения или разпадане на Османската империя изключва образуването на голяма сплотена славянска или друга държава; напротив, България, Албания и останалата Румелия биха могли да станат независими държави;…“ Международни актове и договори 1648-1918 г. сб. документи, ред. П. Георгиев С.1958 г.

Поръчителят знае, че ние сме комплексарски народ, готов да издигне за „флагман“ всеки историк-иманяр, който успява да изкопае от недрата на историята някакво мнимо величие и после да „докаже“, че Русия ни го е откраднала.  

Второ. Двете области /вилаети/, които предвижда Цариградската конференция, не са „територия на нова българска държава“. Те не са проектирани на национален /„принципа на народността“, както е казано в Сан-Стефанския предварителен договор/, а на кантонален принцип. В него няма никакъв „генерал-губернатор“ нито на една, нито на две „самостоятелни български държави“, както и до днес говорят някои български историци. Двата вилаета, съответно с центрове Търново и София се  разделени на кантони, като трябва да се „положат усилия християните и мюсюлманите да се групират в отделни кантони“; градовете с над 10 хил. души имат статут на кантони; няколко кантона образуват санджак, управляван от каймакам, /мютесариф/, назначаван от Високата порта; главният управител /валията/, е назначаван от Високата порта; той управлява с помощта на областно събрание; редовната османска армия пребивава в крепостите и областните градове;…“. И т.н.

Чл. 3 дава достатъчно добра представа за това устройство: 

„Няколко кантона /нахии, мюдюрлъци/ ще бъдат събрани в санджаци /департаменти/, управлявани от мютесарифи или каймаками /управители/, които ще бъдат християни и мюсюлмани според мнозинството на населението в санджака /подч. от мен - А.К./ и назначавани от Високата порта по предложение на главния управител /валия/ за срок от 4 години. Тяхната длъжност ще бъде  да надзирават реда и хода на работите в кантоналните съвети.“. Международни актове и договори 1648-1918 г., сб. документи, ред. П. Георгиев, С.1958 г.

Този проект  покрива „националния идеал“ само в териториално отношение. Но не и в своето вътрешно, политико-административно устройство, проектирано на конфесионално-демографски принцип /„християни и мюсюлмани“/. 

Великобритания осуетява неговото изпълнение. Това прави неизбежна войната, без която в историческата ни памет щеше да остане само едно безжалостно клане на българи от всички възрасти, онагледено от костите и черепите в Баташката църква „Св. Неделя“.  

Трябва да добавим, че проектът на Цариградската конференция не предвижда „българизиране“ на двата вилаета, тоест, турците да бъдат прогонени от „българското езиково землище“ /по терминологията на БАН/, а поземлената им собственост да бъде отчасти присвоена, отчасти по-късно изкупена на ниски цени от българи. Това става възможно като резултат от войната. Българската историография в миналото наричаше този начин на оземляване „аграрен преврат“.

Въпреки, че проектът на Цариградската конференция не предвижда създаването на „голяма българска държава“ Дизраели и Елиът го провалят. Така, както го представя не „руско-съветската история“, а американския историк с гръцко-канадски произход  Лефтен Ставрос Ставрианос:    

„Турците били толкова непреклонни, защото знаели, че имат силна народна подкрепа. Общественото мнение било възбудено и ясно изразявано както в Константинопол, така и в Лондон и Санкт Петербург. Няма съмнение, също така, че турците са били насърчавани да отстояват позициите си от британския посланик, сър Хенри Елиът, който успешно подронвал авторитета на лорд Солсбъри в Константинопол. Елиът смятал условията, формулирани на конференцията за „неизпълними изисквания“. Той остро ги критикувал пред своето правителство и изглежда не криел своето виждане от турците. Солсбъри поискал Елиът да бъде изтеглен от Константинопол. Молбата му била отхвърлена, защото Дизраели и външният министър лорд Дерби споделяли вижданията на Елиът. Всъщност лорд Дерби съобщил на турския посланик един ден преди откриването на конференцията, че Англия няма „да приеме или да подкрепя принудителни мерки срещу Турция“. Дизраели остро критикувал Солсбъри, че бил твърде отстъпчив пред Игнатиев. „Солсбъри изглежда много предубеден,“ писал той до лорд Дерби на 30 декември, „и явно не си дава сметка, че основната цел на изпращането му в Константинопол е да държи руснаците далече от Турция, а не да създава идеални условия за живота на турските християни. Той е пó руснак от Игнатиев…“ Турците били наясно с тези виждания на високопоставените политици в Англия и, следователно, очаквали силна подкрепа при евентуална война с Русия. При тези обстоятелства те, естествено, отказали да правят сериозни компромиси.“ L. S. Stavrianos - „The Balkans sinse 1453“, http://dengalnaserben.weebly.com/history-0001-to-1899/1876-constantinople-conference

В такава схема би трябвало да се мисли един от най-важните ни проблеми, за да се справим с него. Ако не успеем да го преодолеем, студената гражданска война ще продължи до победата на „правоверния“ русофобски башибозук над българския народ.

С това трябва да се заемат  най-напред членовете на т.нар. „Национално движение „Русофили“. Няма да казвам как, би трябвало те да се досетят – в списъка им виждам  политолози и историци, чиито имена даже ми е неудобно да цитирам. Сега е моментът за това!