- Автор: Гласове
- 16 Дек 2025
- 9438
- 0
Автор: доц. др. Марин Генчев, арх. Христо Генчев за "Гласове"
Vae victis
В началото на 40-те години на XX век в България съществува широк консенсус около няколко ключови политики: монархия, антиболшевизъм, западна ориентация и желание за връщане на Македония, Западните покрайнини и Беломорска Тракия в границите на Царство България.[1] Въпреки последователните действия на политическия елит, страната претърпява поражение по всички национални цели – главно заради грешна оценка на глобалните сили и съюзяване с бъдещите победени във Втората световна война.[2]
Защо се случва това?
В „Основи на реалната политика“ (Grundsätze der Realpolitik, 1853) Аугуст Лудвиг фон Рохау дефинира понятието Realpolitik, което описва политика, ръководена от реалните съотношения на силите, а не от морални идеали, правни конструкции или революционни желания. С други думи – като държава сме имали и продължаваме да имаме избор: да вземаме решения въз основа на зряла оценка на реалността или да се оставим на инфантилното чувство за справедливост и идеали, които ни водят до провал. Така и през 40-те години на XX век България, водена от желанието да получи територии, които смята за морално свои, влиза в съюзи, които в крайна сметка ни водят до катастрофа.
Този исторически урок ни напомня, че като общество с ограничено влияние върху световните дела оцеляването ни зависи от способността да се адаптираме към променящата се реалност. Адаптацията изисква внимателно и обективно наблюдение на събитията, без морални или волунтаристки филтри, които да ни представят желаното като вероятно и така да замъгляват възприятията ни.
За да оценим правилно случващото се, анализът ни трябва да се опира на обективните закони, управляващи живите организми и общества – от единичната клетка до големите цивилизации. Основният закон остава един: инстинктът за самосъхранение надделява. Всяка реална заплаха за съществуването на здрав организъм предизвиква мощен рефлексен отговор, който фокусира вниманието, мобилизира ресурси, повишава бдителността и увеличава ефективността за справяне с опасността.[3] Същият принцип важи за клетки, мишки, хора, фирми и държави – външната заплаха активира адаптивни механизми, които правят системата консолидирана и устойчива.
Обратното – премахването на външните заплахи – често води до самоунищожение. Класически пример е експериментът „Universe 25“ на Джон Калхун. В идеални условия без врагове популацията мишки достига социален срив и постепенно измиране.[4] По подобен начин демографският колапс на Древен Рим започва на върха на неговата мощ, в периода на неоспорима хегемония, което довежда до морална деградация, рязко намаляване на раждаемостта сред елитите, хедонизъм, дълбоки социални промени и постепенно отслабване на обществото.[5] Същата динамика се наблюдава в монополярния период след Студената война (1990–2020), когато САЩ и западните им съюзници преживяват сходни дегенеративни проблеми: ниска раждаемост, прекомерен фокус върху индивидуални удоволствия и отслабване на колективната воля.[6]
Днес обаче сме свидетели на фундаментална промяна, предизвикана от нововъзникналото могъщество на Китай. САЩ преминават към режим на истинска борба за оцеляване. Всички развития от последните години говорят за това, че САЩ усещат предизвикателство, пред което не са били изправяни от десетилетия. Тази трансформация е независима от отделни личности, няма морално измерение и се диктува единствено от необходимостта да се противопоставят на евентуални заплахи. САЩ гледат на Китай като екзистенциална заплаха и са готови както да променят собствената си политика, за да се фокусират върху важните неща и да освободят ресурси, така и да правят компромиси с Русия, дори ако това засяга европейски интереси.[7]
Тази нова реалност се проявява ярко в Латинска Америка – традиционния „заден двор“ на САЩ. До 2020 г. Вашингтон можеше да игнорира проблеми като китайското влияние в Панама и антиамериканския режим във Венецуела. Сега обаче това е невъзможно. Администрацията на Тръмп упражни силен натиск, което доведе до изтегляне на Панама от инициативата „Един пояс, един път“ (февруари 2025 г.) и продажба на контрол над ключови пристанища около Панамския канал (Balboa и Cristóbal) от хонконгската компания CK Hutchison на консорциум, воден от американския BlackRock (март 2025 г.).[8][9] Тези стъпки ясно показват, че в режим на оцеляване САЩ не жертват „питомното“ (собствения си заден двор – Западното полукълбо), за да гонят „дивото“ (далечни ангажименти като Афганистан, от който се изтеглиха през 2021 г.).[10]
Интересното тук е, че в тази борба за оцеляване Европейският съюз не застава плътно зад САЩ. Напротив, от съюзник се превръща във воденичен камък, който пречи на САЩ да се противопоставят на Китай. Най-пресен пример е липсата на желание сред европейските политици да направят всичко възможно конфликтът в Украйна да се разреши възможно най-бързо дори с цената на отстъпки спрямо Русия. Очевидно промяната на политиката на САЩ предизвиква подобна рефлексна реакция в управляващия елит на ЕС, който вижда съществуването на съюза застрашено. Тук в момента назрява конфликт, който най-ясно си проличава в новата Национална стратегия за сигурност на администрацията на президента Тръмп от 4 декември 2025 г. и в изказването на канцлера Фридрих Мерц: „Die Zeit der Pax Americana ist vorbei“ („Времето на Pax Americana е минало“).[11]
Тази геополитическа промяна представя и дилемата за България: в един все по-сложен и многополюсен свят кого да изберем за основен партньор – САЩ или Европейския съюз?
За да разберем контекста, трябва да погледнем триъгълника САЩ – ЕС (воден предимно от Германия и Франция) – Русия. По време на Студената война Европа е ключов регион за САЩ заради пряката заплаха от СССР. Отношението към ЕС в този период беше както към обгрижван и ценен васал. Днес Китай е основният приоритет на САЩ, а Русия се очертава като ключов фактор в това противостояние. След като опитът за поставянето на Русия в положение на обгрижван васал се провалиха, остана един изход - с Русия трябва да се преговаря като самостоятелен фактор. По тази причина администрацията на Тръмп търси да направи сделка, подобно на сделката на Кисинджър с Китай.[12]
От американска гледна точка компромисът с Русия е логичен, прагматичен и неизбежен. Русия не търси финансова помощ, а само пространство за влияние в Европа и сдържане на Китай. ЕС може да не харесва това развитие, но сам по себе си няма достатъчно сила да се противопостави ефективно.[13]
В същото време идеята за напълно самостоятелен и централизиран ЕС, равностоен на САЩ и Китай, остава нереалистична – заради вътрешното разединение, липсата на собствени суровини и ограничената стратегическа дълбочина.[14] Т.е. ЕС няма сили да се противопостави на сделка между САЩ и Русия за негова сметка.
Нека сме справедливи към ЕС, който с основание се чувства предаден. Десетилетия наред сделката беше: ние приемаме ръководната роля на САЩ, а в замяна САЩ ни осигуряват сигурност, изгодни търговски взаимоотношения и възможност да инвестираме в социалните ни системи. Промяната на фокуса на САЩ означава цялостно преформатиране на бизнес модела на ЕС в много неподходящ за Европа момент – лоша демографска структура, неуспешна миграционна политика и високи очаквания на населението. Необходимите реформи ще са болезнени, защото положителните ефекти ще бъдат усетени години след негативните последствия: стагнация, безработица и претоварени социални системи. В същото време САЩ искат от ЕС да се превърне от бенефициер в донор на американската политика.
Това не е нова ситуация в историята на света или дори на САЩ. След края на Втората световна война САЩ са изправени пред подобно предизвикателство от СССР. Отношението към най-верния съюзник в борбата с Третия райх – Британската империя – е повече от брутално и води до преминаване на най-ценните британски активи в ръце на САЩ, и в крайна сметка до разпадането на империята. Така Великобритания се превръща в най-големия губещ от Втората световна война.[15] Този спомен дава повод на европейците да се опасяват за собствените си активи и натрупано влияние по света.
Затова, ако България се обвърже предимно с ЕС – който в новия геополитически конфликт изглежда като потенциално губещата страна – руското влияние у нас ще бъде влияние на победител над победен. Обратното – заставайки до съюзниците на САЩ, дори с цената на обтегнати отношения с някои европейски партньори – би ни поставило на страната на победителя. САЩ със сигурност няма да позволят Германия да падне в руска орбита, но на новата ялтенска „салфетка“ за по-малки играчи като България може да пише нещо неблагоприятно.
България не трябва да бъде на губещата страна.
Източници:
[1] Britannica: Bulgaria in World War II.
[2] Wikipedia: Bulgaria during World War II.
[3] Общи биологични принципи (вирусна еволюция към по-ниска вирулентност за по-добро разпространение).
[4] The Scientist: Universe 25 Experiment; Wikipedia: Behavioral sink.
[5] Wikipedia: Demography of the Roman Empire (упадък след пика при Антонините).
[6] Foreign Affairs: Demographic trends in the West post-Cold War.
[7] Brookings: Trump’s 2025 National Security Strategy.
[8] Al Jazeera: China slams US as Panama quits Belt and Road Initiative (Feb 2025); Reuters: Panama exits BRI under US pressure.
[9] Bloomberg: CK Hutchison sells Panama ports to BlackRock-led consortium (March 2025); Reuters: BlackRock deal for Hutchison ports including Panama.
[10] Wikipedia: U.S. withdrawal from Afghanistan (2021).
[11] Die Zeit der Pax Americana ist vorbei (изказване на Фридрих Мерц, декември 2025).
[12] New York Times: Trump’s Ukraine-Russia negotiations (2025).
[13] Politico: Europe marginalized in US-Russia talks.
[14] Carnegie Endowment: Limits of EU strategic autonomy.
[15] World History Encyclopedia: Lend-Lease (postwar effects, including US insistence on selling British overseas assets cheaply and moving into former British colonial areas, exemplified by technology transfers like jet engines and bases via Destroyers for Bases Agreement).
[16] Atlantic Council: Implications for Eastern Europe in Trump’s NSS.
