- Автор: Георги Георгиев
- 24 Юли 2022
- 3070
- 26
Конфликтът в Украйна се превърна в основен елемент на международната дипломация, който дава своето отражение върху всеки един друг световен проблем. В този смисъл изходът от войната и нейните последици ще бъдат инструментите, които ще очертаят контурите на бъдещето, в което предстои да живеем.
Дали то ще наподобява статуквото отпреди 24 февруари или ще се различава кардинално от него зависи от два индикатора:
1) Кой ще бъде победителя на бойното поле в Украйна;
2) Как Русия ще понесе в икономически и политически план наложените ѝ санкции от Запада.
Да се дава категоричен отговор и на дватa въпроса днес ще бъде крайно спекулативно. Но е видно, че макар и бавно, военната машина на Путин продължава да напредва. И докато Украйна не спечели очевидна военна победа, тя ще си остава слабата страна в конфликта.
Западът отчаяно се опитва да прикрие този факт посредством голяма доза пропаганда и изпращането на въоръжение и муниции, но големият въпрос е дали това е достатъчно, за да е сигурно поне, че Украйна няма да бъде разгромена. Защото ако Русия успее да завземе Славянск и Краматорск, ще лъсне една реалност, от която вече ще е нелепо да се бяга. Тя ще обозначи колкото нанасянето на стратегическо поражение за украинската армия, толкова и неспособността на западните съюзници да влияят на един конфликт, който пряко касае статута им на глобалната карта.
Затова и въпросът за ефективността на западните санкции срещу Русия добива ключово значение. Санкциите не просто трябва да подрият икономическите устои на Русия, но и да маркират обхвата на нейната геополитическа изолация. Те са своеобразен еквивалент на „Втория фронт“ на руско-украинската война, нещото, което ще позволи на западните сили да продължат двубоя си с Москва, дори и Украйна да бъде напълно унищожена.
И за Америка, и Европа е критически важно да наложат собствения си подход към войната и на останалата част от международна общност. Но в това отношение те търпят катастрофален провал. За момента санкциите изглеждат повече като символ на западното безсилие, отколкото да оказват значим ефект върху руската икономика. Последната все още не е навлязла в период на рецесия и отбелязва за първото полугодие макар и минимален, но все пак икономически ръст.
Този факт няма как да не вбесява Вашингтон и Брюксел, но вече пет месеца двете столици нямат никаква стратегия, как може да излязат от създалата се ситуация. Затова на базата на визитата на Байдън в Тел Авив и Рияд, последвана от тристранната среща в Техеран на президентите на Иран, Русия и Турция, може да се направят някакви изводи за характера на двубоя, който водят и ще продължат да водят Западът и Русия на световната сцена.
Байдън демонстрира нагледно колко мъчно е вече за Вашингтон да налага своя прочит на международните проблеми, дори на най-близките си партньори. Ако за Америка войната в Украйна представлява война за запазване на световната ѝ доминация, то Близкия изток вече има самочувствието да прави собствен прочит на случващото се, в който прозира една индиферентност към усилията на хегемона да запази сегашните си позиции.
Което лиши изначално от фокус дипломатическите усилия на американския президент. Неговата цел бе да накара арабските страни да повишат значимо добива на петрол, за да може световната икономика да се освободи от пресата на високите цени на горивата, а и за да бъде съкратен обема на валутните постъпления, който Москва реализира от експорта на енергийни суровини. Насреща си обаче Байдън получи претенцията за много по-плътно ангажиране на Америка с геополитическите предизвикателства на арабските страни и Израел. В техния дневен ред Украйна практически не присъства, но пък там фигурира Иран.
И Байдън трябваше писмено да декларира, че страната му ще използва целия си ресурс, за да не позволи на режима на аятоласите да получи ядрено оръжие. Вярно, той пое този ангажимент в Тел Авив, но той е също толкова ключов и за Саудитска Арабия. Но срещу това свое обещание, петролните монархии не обявиха някакво намерение да повишат рязко добива на петрол. Вместо това, домакините в Рияд се задоволиха да заявят, че са в състояние да увеличат дневния добив на петрол до 13 млн. барела от сегашните 10 милиона, но не казаха, че със сигурност ще го направят.
Разбира се, не е изключено, американците да са постигнали някаква договорка, но тя да бъде пазена в тайна. Може би не е случайно, че след отпътуването на американския президент от Близкия Изток, цените на черното злато отбелязаха известен спад. А ОАЕ направиха възможно настъпването на примирие между враждуващите фракции в Либия, което пък дава шанс да се възстанови износа на петрол от страната.
Но самият факт, че срещу поетия от нея твърд ангажимент, Америка получи единствено някакви дискретни намеци, вече говори, че тя не може да налага на партньорите си своята линия на поведение само през силата и авторитета си. Необходимо е вече не просто да увещава отсрещната страна, но и направо да я „купува“. Въпросът е, че подобен тип отношения Съединените щати не могат да си позволят да поддържат с целия останал свят. А явно нямат и желание. Най-малкото защото това ще означава фактическо признание, че са загубили ролята си на световен лидер. Затова и цялото посещение на Байдън доби „мириса“ на провал - не защото целите не бяха постигнати, а защото стана видно, че настоящия инструментариум на американската дипломация вече не действа.
Големият проблем е, че опитвайки се да реши проблема за цената на петрола, президентът Байдън направи много по-голяма вероятността да вкара страната си в една бъдеща война срещу Иран. И не само защото арабите и евреите вече са в правото си да настояват за едно по-решително отношение на Вашингтон към Техеран. А защото Иран може да се окаже пряко и косвено обвързан с украинската криза.
Ако Съединените щати претърпят провал в Украйна, те ще трябва да заглушат по някакъв начин ефекта от фиаското си и една военна кампания в Близкия Изток би била идеална в това отношение. Тя ще демонстрира на света, че Америка не е изоставила военния инструментариум, за да прокарва своите интереси и да гарантира сигурността на своите приятели. Нещо, което трябва да подейства успокояващо и на съюзниците в Източна Европа. От друга страна една „малка победоносна война“ вероятно ще извади американското общество от сегашното състояние на гняв и тревога и ще го обедини около фигурата на върховния главнокомандващ Джо Байдън.
Притеснително е, че Русия също има интерес от избухването на такъв конфликт. Това не само ще изстреля нагоре котировките на петрола, но и ще отмести фокуса от случващото се Украйна. В допълнение, евентуална война срещу Иран ще донесе тежко разделение на европейските общества, може да се появи и разцепление сред самите държави, влизащи в евроатлантическата общност. Все неща, които ще отслабят съществуващия днес анти- руски фронт.
И на срещата в Техеран президентът Путин нагледно демонстрира своята стратегия за провеждане на външната политика. Съзнавайки потенциала на страната си, той се не се опитва да налага своя линия на поведение, а се стреми да открива слабите страни на противниците си и да се стреми на тази почва да гради своето поведение. И срещата му с Раиси и Ердоган идеално се вписа в това определение.
На нея първо Путин демонстрира, че Русия не се намира в никаква международна изолация. Нещо, което постоянно се тръби от западните политици и медии. На второ място бе отправен намек и към петролните монархии, че ако те се огънат пред американците и подбият цените на петрола, то Русия може да засили много повече взаимодействието си с Иран, особено във военно-техническата област.
Третото му постижение може да някак си остана встрани от акцентите, които бяха извадени от срещата, но то може да се окаже най-определящо за бъдещото развитие на Близкия Изток. А то е, че Путин успя да изтръгне от иранския президент оправдание за руските действия в Украйна. Ибрахим Раиси каза, че ако Русия не била навлязла в Украйна, то НАТО е щял да нападне Крим. Думи, които руските власти не само могат да използват във вътрешен план, но което е по-важно - задълбочават фатално разделението между Запада и Иран. И правят почти невъзможно постигането на нова ядрена сделка между тях, което пък повишава вероятността от нанасянето на американски удар по Иран.
Поне докато Путин управлява Русия, случилото се през последната седмица всъщност ще представлява квинтесенцията на на международното противопоставяне. От една страна, Западът и главно САЩ ще се опитват непрекъснато да разширяват антируската коалиция около себе си, но това ще се окаже крайно трудоемко занимание. То ще бъде съпътствано от постоянен низ от провали и постижение. И важен накрая ще се окаже балансът между двете, както и медийната интерпретация, с която ще бъде натоварен.
От друга страна, Москва ще се опита да действа максимално целенсочено, да запази връзките с ключовите си партньори, както и да се опита да обръща в своя полза всяка една инициатива, която излезе от Запада. Сблъсъкът ще е между сила и интелект и равносметката от него може би ще бъде направена чак след едно десетилетие. А може би и повече.
Свързани статии: След провала на двата blitzkrieg-a
