- Автор: Георги Георгиев
- 10 Sep 2020
- 311
- 12
Когато избухна гражданската война в Сирия, ние българите решихме, че това не ни касае - кризата се развиваше „чак” отвъд Турция. По подобен начин възприехме и конфликта в Украйна - мислим си, че другият край на Черно море е достатъчно отдалечен от нас. Вече не се сещаме за протестите в Македония, както и за откритото взривно устройство в наш автобус в Унгария. Настъпващите летни дни ще заличат спомена както за Гърмен и Орландовци, така и за атентатите в Тунис, Кувейт, Сомалия и Франция.
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/53313_6uFUCdhkOLxrJGaBnJO3teYemxets5.jpg" style="height:335px; width:530px" /></p>
<p><em><strong>Снимка mejdu-redovete.com</strong></em></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Но това, че игнорираме споменатите факти, далеч не означава, че можем да избягаме от техните последици. Нещо повече, в България се наблюдава опасно съчетание на вътрешни процеси и външни въздействия, които неочаквано бързо може да преобърнат лодката ни. Конфликтите в Сирия и Ирак тепърва ще ни изправят пред засилване на бежанската вълна, а Украйна ще ни превръща в елемент от геополитическо противопоставяне. И ако добавим вътрешна ескалация, било в рамките на политическата конкуренция, било като междуетническо противопоставяне, страната ни се превръща буквално в кораб без рул и котва.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Може би мнозина ще възразят, че ние се намираме отдавна в това положение. Но подобно твърдение е или злонамерено, или твърде пресилено. Обществено-политическата система у нас функционира неефективно, но все пак тя съществува. Икономическата ни среда е осигурила едни средноевропейски нива на заетост, политическите институции, макар и дискредитирани, все още не са загубили своята легитимност и най-малкото формално изпълняват възложените им задачи. Същото може да се каже и за образованието и здравеопазването ни.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Така обрисуваната картина не е, разбира се, повод за някаква гордост, но тя представлява онзи екзистенциален минимум, който съхранява нашата общност. И който ще бъде изключително глупаво да позволим да бъде разрушен само защото се оказахме неспособни да го надграждаме. А подобни нагласи все повече избуяват и лесно могат да прераснат в цялостен обществено-политически взрив.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Детонаторът най-вероятно ще бъде общото ни недоволство. Ако то прерасне в бунт срещу политическата класа, под въпрос ще бъде поставена и геополитическата ориентация на страната ни. За в бъдеще всеки нов политически проект ще има шанс да добие популярност само ако не се опитва да се впише в съществуващия политически модел, а ако открито декларира намерението си да го разруши. Което неминуемо минава през преоценка на евроатлантическата ни ориентация.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Ако само преди едно десетилетие интеграцията ни в Европейския съюз и НАТО бе възприемана като абсолютен национален приоритет, то днес евроатлантизмът бива поставян под съмнение, а утре ще станем свидетели и на бурното му отричане. Трансформация, която може би ще се окаже най-значимият факт в настоящото ни обществено развитие и срещу който не се вижда начин да се противодейства.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Причината е, че интеграцията ни в евроатлантическите структури ни постави обективно пред три непреодолими изпитания. Първото е наложеният ни процес на модернизация. Ние бяхме принудени да възприемем поведение и да си наложим институции, които надхвърлят културните ни потребности и възможности и които се явяват продукт на чуждо развитие, което значително ни е изпреварило в исторически план. Оказахме се подвластни на среда, чийто код на функциониране ни е дълбоко непознат и който можем да възприемем единствено като враждебен. За да отхвърлим чуждото и непознатото, изпитваме все по-голяма потребност да се опираме на традициите си. Това противоречие е почти невъзможно да бъде преодоляно при нашите условия: ние нито разполагаме с ресурса посредством образованието да извършим „скок” в културното си развитие, както Южна Корея през 80-те години на миналия век, нито пък страната ни може да използва репресията, за да преодолее съпротивата срещу новото, както е направил Мустафа Кемал Ататюрк. Впрочем примерът с Турция показва, че дори шест десетилетия модернизация не са достатъчни, за да направят реакцията невъзможна.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Второто препятствие може да бъде описано като синдрома на бедната провинция. За Европа България е това, което е Трън за София. Източник на човешки ресурси. Ако свържем този проблем с по-горната тема, българският път за културно израстване минава през емиграцията. Но с това престава да бъде български. Обратната страна на този процес е все по-увеличаващото се относително тегло на тези наши съграждани, които отхвърлят европейския ни модел на развитие. А тепърва предстои на пазара на труда да излезе онова поколение, което още от детската градина е усвоявало английския език и информационните технологии и за което ще бъде много по-лесно да се интегрира в западноевропейската среда. Което вече наистина ще удари смъртоносно обществената, политическата и социалната сфера в България.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">И третото препятствие е наличието на дефекти в самите евроатлантически структури. Ние сме склонни бързо да възприемем лошия пример. Все по често ще си задаваме въпроса защо в България да няма власт, която да надува заплатите в държавния сектор, както в Гърция, да провежда антиемигрантска политика, както в Унгария, да си позволява флирт с Москва, както Словакия или Италия, или да организираме референдум за напускане на ЕС, както Великобритания. От друга страна, всяко усилие, което ни се налага от Брюксел или Вашингтон, ние разглеждаме не като съюзнически ангажимент, а като потвърждение на тезата за колониалната ни зависимост. От което произтича необходимостта да се борим срещу новите си господари така, както сме възпитани в духа на националното ни Възраждане - първо пасивно, после и активно.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Наред със споменатите три фактора, съществува и още един генератор, който подхранва обществено-политическата ни дестабилизация. Българските управляващи, за да скрият своята несъстоятелност, се надпреварваха да влизат в ролята на борци за ЕС и НАТО. С което не малко допринесоха за дискредитиране и на двете организации. За да се стигне до днешното положение, когато новите вестители на евроатлантизма - министрите Митов и Ненчев, имат репутация, по-комична от тази на Пижо и Пенда. Начинът, по който се „промотира” днешната ни геополитическа ориентация, е самоубийствен и създава усещането, че в нея има нещо много гнило, щом се предприемат направо панически действия за нейното оправдаване.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Самите евроатлантически институции също не успяват да намерят верния подход за политиката си в България. Усещайки настъпващата нестабилност и напрежение у нас, те се виждат принудени да прокарват все по-директната си намеса във вътрешните ни дела, с което поемат голям дял от отговорността за случващото се в страната. В очите на хората те се превръщат в съучастници на политическата ни класа, което и налага очакването, че не просто трябва да елиминираме днешните управляващи, но и техните покровители.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Срещу подобно съчетание на „антисистемни” процеси трудно може да бъде противодействано. Да се бориш за статуквото, когато очакването за промяна е повсеместно, е Causa Perduta. Промотираните от сегашното правителство реформи в здравеопазването и съдебната система само ще влошат нещата. Дефицитът на лекари в първата област и дефицитът на морал във втората няма как да бъдат преодолени чрез нормативни актове. Ще се потвърди тезата, че е нужна много по-радикална промяна.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Истината е, че в днешните условия подобна промяна ще бъде тъждествена на катастрофа. Първо политическа, после икономическа и накрая национална. Като интервалите между тези фази ще бъдат кратки. Струва си да се замислим заслужава ли си да изгубим и малкото, което сме постигнали, само за да можем впоследствие да го оценим по достойнство. А сме на крачка да го направим. Само ни трябва по- сериозен повод и...</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Въпросът вече е не дали ще направим правилния ход, а да не извършим погрешния. За нас е непосилен лукс да си мечтаем за появата на някакъв нов световен ред. В голямата политика няма значение дали си на страната на справедливостта или не, важно е дали си на печелившата страна или на губещата. Като повечето верни неща и това звучи цинично. Ако има ключ към спасението на страната и нацията ни, той се крие не в героизма и в идеите ни, а в страховете ни. Единствено инстинктът за самосъхранение може да надвие културната ни реакционност. Дано. </span></span></p>
