Ако Иран пламне, Европа ще плати цената

Автор: Веселин Киров за "Гласове"

Европа отново се намира в опасната позиция да подценява външен конфликт, който може да има директни и дълбоки вътрешни последици. Докато дипломатическите контакти между Съединените щати и Иран формално продължават в Оман, реалността е, че тези разговори са крехки, натоварени с военен и политически натиск и подложени на сериозни външни влияния. Историята от последните петнадесет години показва ясно, че когато подобни процеси се провалят и се стигне до военна ескалация или до разклащане на държавни режими в Близкия изток, Европа почти неизбежно се превръща в крайната дестинация на масови миграционни вълни. В този смисъл евентуален конфликт между САЩ и Иран не е далечна геополитическа абстракция, а пряка заплаха за социалната стабилност, сигурността и цивилизационния модел на Европейския съюз.

Опитът със Сирия трябва да бъде отправната точка за всеки сериозен анализ. Когато сирийската държава започна да се разпада след 2011 г., Европа първоначално възприе кризата като регионална. Само няколко години по-късно милиони сирийци се оказаха по маршрутите към Турция, Гърция, Балканите и Германия. Сирия имаше население от около 22 милиона души преди войната и сравнително ограничен географски достъп към Европа, като основният сухопътен коридор минаваше през Турция. И въпреки това миграционният натиск се оказа достатъчен, за да разклати политическите системи на редица европейски държави, да доведе до дълбоки вътрешни разделения и да промени трайно обществения дебат.

Иран е съвсем различен по мащаб. С население от над 85 милиона души, с дълбоки вътрешни социални, етнически и икономически напрежения и с географско положение, което го свързва директно с Турция, Кавказ и Централна Азия, потенциалът за миграционна експлозия е несравнимо по-голям. Ако иранският режим бъде сериозно разклатен или падне в резултат на военен конфликт, санкционен колапс или вътрешни безредици, няма да говорим за стотици хиляди, а за милиони хора, търсещи спасение. За разлика от Сирия, където голяма част от населението бе блокирано в зони на активни бойни действия, Иран разполага с огромни урбанизирани маси, образовано население и утвърдени миграционни мрежи, които могат да се активират изключително бързо.

Ключовият транзитен фактор в този сценарий отново е Турция. В продължение на повече от десетилетие Анкара играеше ролята на буфер между Близкия изток и Европейския съюз. Турция прие над три милиона сирийски бежанци, като този процес бе подкрепян финансово от ЕС. Днес обаче турската държава е в съвсем различно състояние. Икономиката е подложена на тежка инфлация, социалното напрежение расте, а обществената подкрепа за присъствието на милиони мигранти е на исторически минимум. Финансовата помощ от Европа вече не е достатъчна нито за реална интеграция, нито дори за базисно социално управление на съществуващите миграционни маси.

При евентуален срив в Иран Турция няма нито капацитета, нито политическата воля да поеме нови десетки или стотици хиляди бежанци. Напротив, логиката на турската политика ще бъде да прехвърли натиска към Европа. Това означава отваряне, де факто или де юре, на маршрутите към Гърция и България. В този сценарий Анкара няма да действа от идеологически съображения, а от чист прагматизъм: собствената ѝ стабилност ще бъде поставена над всички други ангажименти.

В контекста на Новия пакт за миграция на ЕС рисковете за България са особено сериозни. Страната се намира на външната граница на Съюза и при масов приток на мигранти от Турция ще бъде изправена пред ситуация, за която нито административно, нито инфраструктурно е подготвена. Опитът на гръцките острови е показателен. Места като Лесбос и Хиос се превърнаха в символи на хуманитарен и управленски провал, където местните общности бяха буквално парализирани от неконтролируеми миграционни потоци. България рискува да се окаже в сходна ситуация, но без морската бариера и без капацитета за изолиране на кризата.

Новият пакт за миграция предполага споделена отговорност, но на практика тежестта от първия удар остава върху граничните държави. Ако Турция реши да „пусне“ мигрантите към Европа, именно България и Гърция ще поемат първоначалния натиск. Това ще създаде не само хуманитарни, но и сериозни вътрешнополитически рискове, включително засилване на организираната престъпност, напрежение в граничните региони и радикализация на обществения дебат.

Европа вече е виждала какво се случва, когато подобни кризи се посрещат с наивен морализъм вместо със стратегическа трезвост. Политиката, символизирана от посланието „Елате, ще се справим“ на Ангела Меркел, доведе до тежки последици в редица държави. В Германия процесът на масово приемане бе последван от дълбоки проблеми с интеграцията, паралелни общества и ръст на престъпността в определени градски зони. Отделни тежки криминални случаи, включително убийства и сексуални престъпления, се превърнаха в символ на провала на една политика, която подцени културните, социалните и сигурностните измерения на миграцията.

Тези процеси не са маргинални, а системни. Лошо интегрирани мигрантски общности, липса на езикови и професионални умения и отказ от адаптация към европейските норми водят до дългосрочна ерозия на социалната тъкан. Повтарянето на подобна политика при нова, още по-мащабна миграционна вълна от Иран би имало разрушителен ефект върху вътрешната стабилност на ЕС.

Допълнителен риск представлява и политиката на легализация, провеждана от правителството на Педро Санчес в Испания. Решението за узаконяване на пребиваването на близо половин милион неевропейски работници се представя като икономическа необходимост, но в по-широк контекст то изпраща силен сигнал към потенциалните мигранти. Европа изглежда като пространство, където нелегалното влизане в крайна сметка води до легален статут. Ако към това се добави евентуална иранска миграционна вълна, резултатът ще бъде не просто количествен, а качествен шок за европейския цивилизационен код.

Под „цивилизационен код“ не следва да се разбира абстрактна културна носталгия, а конкретен набор от норми: върховенство на правото, секуларна държава, равенство между половете, индивидуални свободи и социална отговорност. Масовата миграция от общества с радикално различни ценностни системи, без ясни изисквания за адаптация и интеграция, неизбежно води до конфликт между модели на живот. Този конфликт вече е видим в редица европейски градове.

Въпросът, който стои пред ЕС, не е дали да се затвори напълно, а как да защити собствената си устойчивост. Решенията са известни, но политически трудни. На първо място е необходим значително по-силен граничен контрол, включително реално увеличаване на бюджета и правомощията на Фронтекс. Границите на Съюза не могат да бъдат символични линии на картата, а трябва да функционират като реални механизми за контрол.

На второ място е нужна промяна в законодателството за експулсиране. Неевропейски граждани, които не могат да намерят работа в рамките на шест месеца, които не владеят поне два европейски езика или които извършват престъпления, не трябва да остават на територията на ЕС. Тези мерки не са проява на ксенофобия, а на държавна рационалност.

Особено важен е и въпросът за т.нар. „семейно събиране“. Политика, която автоматично мултиплицира миграционния натиск чрез верижно преселване, без оценка на интеграционния капацитет, е в дългосрочен план неустойчива. Европейските държави трябва да имат правото да ограничават тази практика в името на социалния баланс.

Накрая Европа трябва да осъзнае, че защитата на цивилизационния ѝ модел не е морално съмнителна кауза, а историческа необходимост. Западната Римска империя през V век не пада заради едно събитие, а заради комбинация от фактори: икономическа криза, инфлация, разпад на институциите и армия, която постепенно губи своята идентичност и лоялност, тъй като е съставена все повече от външни на римската популация елементи. Паралелът е поучителен.

Днес Европейският съюз също се намира под натиска на икономически сътресения, институционална умора и външни демографски потоци. Ако към това се добави нова масова миграционна вълна, предизвикана от конфликт между САЩ и Иран, без ясна стратегия и твърда защита на границите, рискът от дълбока трансформация на европейския проект е реален. Историята рядко се повтаря дословно, но често наказва онези, които отказват да се учат от нея.