- Автор: Георги Сенгалевич, www.bg-patriarshia.bg
- 10 Sep 2020
- 6776
- 23
Ще се опитам да изложа същината на въпроса в съответствие с православното учение, изхождайки от убеждението, че не притежанието на диплома е критерият някой да се нарече православен богослов.
„Вярвам в една, свята, съборна и апостолска църква" - така звучи деветият член на древния Никео-Цариградски Символ на вярата онзи боговдъхновен текст, който вече над 1600 години съставлява догматичната основа на Православието. Погледнат през призмата на историческия път на християнството, Символът на вярата е онзи текст, който трябва да "кодифицира" вярата чрез догматите, т. е. свидетелствата за Истината, така че тя да остане неопетнена от ересите. Той е Конституцията на Православието. Първите седем члена, приети от светите 318 отци на Първия вселенски събор, свикан през 325 г. в Никея, са насочени срещу арианството и утвърждават божествеността на Иисус Христос като "Син Божий, Единородния". Символът на вярата придобива завършения си вид по време на Втория вселенски събор в Константинопол през 381 г., свикан срещу ереста на Македоний, като добавените членове за Светия Дух оформят окончателно догмата за Света Троица, но и учението за Църквата, Кръщението, всеобщото възкресение на мъртвите и живота в бъдещия век. Когато говорим за историята на Символа на вярата, не можем да пропуснем и спора около добавката filioque ("и от Сина"), възникнал след един от Толедските събори в края на VI в. и белязал така болезнено отношенията между Изтока и Запада.
Но нека се спрем по-специално на еклезиологическия момент в Символа. "(Вярвам) В една света, съборна и апостолска Църква"... На пръв поглед свойствата сякаш са изброени хаотично, на места припокриващи се едно с друго. Ако се вгледаме по-задълбочено обаче, лесно ще се убедим, че боговдъхновените свети отци са подбрали всяка една дума с изключителна точност и яснота; че въпросните епитети, описващи Църквата, всъщност са натоварени с дълбоко метафизично значение.
Първо, тя е "една", защото Истината е само една, както и Пътят за причастността на човечеството в нея (Йоан. 14:6). Църквата е универсална, т. е. вселенска, и извън нея няма спасение. Поместните православни църкви фактически не я разделят, защото тяхната административна самостоятелност е просто функция на необходимостта тук, на земята, да се създадат нужните йерархия и ред. Нищо повече. Глава на Христовата Църква не е нито папата, нито някой поместен патриарх или архиепископ (както една голяма част от хората смятат), а Господ Иисус Христос (Еф. 1:22). Затова и православните патриарси са не глави, а предстоятели на дадена поместна църковна йерархия, "първи между равни". Защото Църквата е преди всичко една.
Тя обаче е и "свята", защото представлява не просто общност от вярващи или пък някаква благотворителна организация, а е онзи организъм, базиран върху камъка на вярата (Мат. 16:18) и заповедта на любовта (Йоан. 13:34), който осигурява съвсем реална връзка с Бога в Неговата благодат чрез светите тайнства. Църквата не е някаква затворена секта на "съвършени", тя не се бои от грешниците, напротив тя е призвана да им помогне. Когато някой обаче потъпква светите канони и враждува с Христа, с Неговите апостоли и техните приемници православните епископи, той се самоотлъчва от Неговата Църква. Защото Небесната църква и земната войнстваща Църква са в органично единство те са едната и свята Божия Църква, която е неделима в своята цялост.
Същността на Църквата като богочовешки организъм обаче най-силно е разкрита чрез съборността.
На Петдесетница Светият Дух слиза във вид на огнени езици поотделно над всеки един от апостолите (Деян. 2:3). Устроена по подобие на Света Троица, Църквата едновременно е една и много, като тази множественост не разделя тялото є на части, защото всяка една част е цялото. Така например в трудни моменти на изкушение, когато цялата общност, начело с йерарсите си е изпадала в заблуждения, Църквата е просъществувала в лицето на отделни личности, като св. Максим Изповедник и св. Марк Ефески.
Църквата, основана на Петдесетница, не е само обективна реалност, тя е и реалност в развитие. В противен случай би означавало, че Кръщението е неизменен залог за спасението на всички християни и че личните дела, както и свободната воля, са без значение. Защото "мнозина са звани, а малцина избрани" (Мат. 22:14). Приемайки Кръщението и участвайки и в другите свети тайнства, ние се удостояваме с Божии дарове, които са обективна даденост, но това е само началото. Оттам нататък предстои нашето очистване от греха, нашият личен праксис, който, с придобиването на Божията благодат чрез домостроителството на Светия Дух, ще завърши с всеобщото възкресение на мъртвите.
Св. апостол Павел казва: "Вие не сте вече чужди и пришълци, а съграждани на светиите и свои на Бога, като се утвърдихте върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък, върху който цялото здание, стройно сглобено, възраства в храм свет чрез Господа, върху който и вие се съзиждате в жилище Божие чрез Духа" (Еф. 2:19-22). Именно това богочовешко сътрудничество (συνεργία) (Иак. 4:8) може да ни направи светии съвършени, така както е съвършен и нашият Отец (Мат. 5:48), т. е. да обнови и възстанови човешката ни природа такава, каквато е била преди грехопадението на Адам и такава, каквато е тя у Христос. В това се изразява пневматологичният аспект на Църквата, който е много по-мистичен и който често се пренебрегва или пък се възприема изкривено като нещо антиритуално и нямащо общо с църковната йерархия, т. е. извън единството на Църквата. Православният мистицизъм и исихазмът обаче не са някаква паралелна на Църквата алтернатива, а са следване тайноводството на Светия Дух вътре в нея.
И именно тук настъпват терминологичните неуредици, които произлизат от настъпилото при древния превод смесване на двете гръцки понятия „καθολικός" (букв. „всеобщ") и „συνοδικός" в славянския термин „съборен".
Терминът "съборен" създава у някои погрешната представа, която свързва "съборната Църква" единствено с Вселенските събори и съборния принцип на управление. Но терминът "съборност" има и друго, много по-важно чисто християнско значение, еквивалентно само на гръцкото понятие „καθολικότης", "католичност", което стои в оригиналния текст на гръцки в "Символа на вярата" и което е подробно разтълкувано в трудовете на най-големите богослови на нашето време преп. Юстин Попович и Владимир Лоски. Църквата е съборна, защото притежава два аспекта христологичен и пневматологичен.
Превеждането на „καθολικός" с "вселенски" пък е несъстоятелно и дълбоко погрешно не само от чисто етимологична гледна точка (на гръцки "вселенски" е „οικουμενικός", а не „καθολικός"), но и защото "вселенскостта" отразява само христологичния аспект на Църквата, но не и пневматологичния. Тя е Тялото Христово, тя е лозата, а всички ние сме пръчките (Йоан. 15:1-6). Тя е "Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко" (Еф. 1:23). Църквата не може да бъде ограничена във времето и пространството. В Христа ние всички сме едно, но това ни най-малко не обезличава нашите личности, защото третото свойство на Църквата нейната съборност, утвърждава по диалектичен начин както нейното единство в Христа, така и множествеността й под действието на Духа.
Четвъртото свойство, което изповядваме в Символа на вярата апостолството, е свързано с мисията на Църквата по отношение на всичко друго, което е извън нея, т. е. на света тя трябва да благовести и да свидетелства за Истината без компромиси. Първите труженици на Божията нива са били светите апостоли, а светите отци и епископите са техните приемници и наследници.
"Тайната на Христа (...) се откри на светите Му апостоли чрез Духа Светаго", казва св. апостол Павел (Еф. 3:5). Самият Символ на вярата е плод на такова откровение (брпкЬлхшйт), на сътрудничеството между Бога и човека, на единението между Божията благодат и личностите на светите Отци на Първия и Втория вселенски събор, с което съдържанието му по силата на апостолската приемственост е неизменно вече 17 столетия. Това е текст, съдържащ много тайни, непостижими за човешкия ум. Невъобразима проява на невежество би било да си мислим, че можем да променяме Символа на вярата съобразно своите желания и разбирания. Затова нека всички съборно и православно да изповядваме вярата си в Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква!
*Георги Сенгалевич е студент по археология в СУ "Св. Климент Охридски"
