Владислав Тодоров: Ненаситни уши: в родилни домове, може би в морги?

<p><strong>- Романът ви &ldquo;Дзифт&rdquo; излeзe в Америка. Какви са отзивите?</strong></p> <p>- Миналото лято най-напред излезе филмът на DVD, след като се беше завъртял по телевизията на Sundance и на Independent Film Channel. После отпечатаха и романа. Книгата беше рецензирана и препоръчана за четене от авторитетни места. Предстои излизането й на немски език през март, където ще има премиера на Лайпцигския панаир на книгата.</p> <p>В Щатите интересът към преводната литература е сравнително тесен, а интересът към съвременната българска литература е спорадичен и във висока степен случаен, доколкото тя не се познава и малко се превежда, за да не кажа никак. Същото важи и за българското кино. До тук то не достига. &ldquo;Дзифт&rdquo; е единичен случай. Имахме шанса след участието на филма в Международния филмов фестивал в Торонто каналът на независимото кино да го купи за разпространение в САЩ. Надявам се картината да започне да се променя с настъпилото оживление в българското кино и литература, което може да бъде попарено поради управленско безхаберие</p> <p><strong>- Роди ли се нещо от идеята за американски римейк на &ldquo;Дзифт&rdquo;?</strong></p> <p>- Миналата година американски продуцент купи опция за правене на римейк. Очевидно е видял подходящ начин за ефективно пренасяне на историята от социалистическа България в капиталистическа Америка. Ще е любопитно да видим какъв би бил той.</p> <p><strong>- Нарекохте го филм за &ldquo;отпадъчните и отделителните системи на битието&rdquo; и жанрът noir очевидно отива на тази концепция.</strong></p> <p>- В естеството на жанра на черния роман и черния филм е да се занимават с калната страна на живота, с дъното, с неговото грозно лице и скрити подмоли, със страстите на социалната утайка, със щастието на нещастниците.</p> <p><strong>- Но социализмът все още е тъгата на българина. Защо?</strong><br /><br />- Тъгата по времената на соца не е само българска. Тя е споделена от много народи, които са го преживели. Сравнимо е с носталгията по младите години в казармата. По това, че са те гонили, хранили, обличали и действали като човешка маса. Понасял си го с надежда за изход, с волята да го надживееш този безизходен живот. И когато свободата идва, ти се оказваш неспособен да се справиш сам с нея, да се издържаш свободен, да се понасяш свободен, да намериш вярна посока в ситуация на отпуснат край и масова безпътица. След 20 г. свобода се разбра, че тя е мащеха за нас.<br /><br />Когато за един народ свободата не носи справедливост, той тъгува по казармата. Свободата е режим на висок риск и самостоятелен избор. Да оцеляваш свободен е трудно нещо. Това е исторически документираната трагедия на крепостния селянин след отмяната на крепостното право в Русия.<br /><strong></strong></p> <p><strong>- Аргумент ли е кризата за състоянието, в което се намираме като държава и като общество?</strong></p> <p>- Кризата не е аргумент, а условие, което прави едни неща възможни, а други не. Например прави невъзможни инерциите, по които сме се движили досега, но в същото време прави възможни реформите. Кризата е шанс, който България пропуска &ndash; шансът за реформи.</p> <p><strong>- Отвън вече наричат България страната на флашките заради &ldquo;компроматите&rdquo; от подслушани със СРС-та разговори между висши политици. Откъде и защо според вас иде конспирацията?</strong><br /><br />- Това, което се разиграва с Бойко Борисов и неговите специални разузнавателни средства, е морална катастрофа за страната. Ушите на Бащицата зеят и правят тази страна да изглежда перверзно, сякаш извадена от бездарна антиутопия, пошло скалъпен социален кошмар. Това, което става в България с &ldquo;ушите&rdquo; на Борисов, досега го имаше само в романите. Според премиера всеобщото подслушване ни прави по-верни.</p> <p>Пеленгаторите са моралният гарант, че тази страна я бива. Подслушват родилни домове. Подслушват сигурно и морги. Борисов има ненаситни уши. Тези уши трябва да бъдат окастрени, за да не ни останат в наследство.</p> <p><strong>- След година и половина във властта Борисов и неговата ГЕРБ още изглеждат печеливши, въпреки загубите на електорат, които понасят заради скандалите. А отсреща пребивавалите във властта опозиционни партии се нанасят в пъти в резултата на Борисовата партия. Защо няма развитие?</strong></p> <p>- Така изглеждаше Костов, така изглеждаше и царят след него, така изглеждаше и Живков преди всички тях. Развитие няма, има смяна на едно статукво с друго. Става дума за преврати, следвани от коалиционно прегрупиране на клиентелни мрежи. Борисов не е завинаги. Имиджът му жанрово омеква, става все по- смехотворен. По парадокс силата съставлява слабостта.</p> <p>Това, което ще свали Борисов, е самият Борисов. Той не може да се раздели със себе си, затова ще потъне. Оставането му във властта минава или самостоятелно през президентството, или през коалиционно забатачване и превръщането му в мъниче.<strong></strong></p> <p><strong>- Сред вашите интервюта прочетох, че Борисов е &ldquo;монарх народно издание&rdquo; и че не виждате кой може да му &ldquo;бие шута&rdquo; с политически средства. Той ли е единственият ни шанс?</strong></p> <p>- Той не ни дава шанс, а заразителен пример, който може да се наложи като българския еталон за политик. Борисов води народосъобразен живот, &ldquo;материалът му лош&rdquo;, сам дръзна да си каже. Миналото му тъмно, но има и светла страна в него &ndash; разнасял бил помия като млад. Побира се удобно в кожата си и в думите си, дрънкащ кукер, разперил уши, гони злите сили в тази кална баня, наречена публично пространство. Управлява, но не по ноти, защото е слухар. Електоралното му огледало, с което той ляга и става, все още му нашепва, &ldquo;че е най-обичаният на света&rdquo;. Но това огледало се криви и може скоро да му се озъби.<br /><strong></strong></p> <p><strong>- Има ли градивен политически сценарий, в който България се превръща в благоденстваща държава? От какво и от кого зависи?</strong></p> <p>- Сценарии много, но няма кой да ги играе. Благоденствието отдавна е измислено, но очевидно не за нас. Идеята за него обикновено възниква в ситуации на мизерия. Тази идея се ражда в умни и смели глави. Политическият разум става машина за постигане на мечти за по-добър живот. Къде е тази машина, къде са тези глави? Кой у нас си позволява публично да мечтае. Мечтае ли Борисов по повод нас?</p> <p>Къде е елитът на нацията да ни зарази с мечти? Елитът нарочно оглупява. Къде са хуманистите? Хуманизмът е станал безпредметен. Няма го въпроса за човека. Кой е той, кои сме ние &ndash; героите на нашето време? Къде са смелите следотърсачи, ловците на горчиви истини, рицарите на честта, огледалата на позора. Какви истории разказват и какви послания излъчват мислещите и пишещите у нас. Занимават се с фин брътвеж, владеят бодовете на стила, изискано криволичат в езика, а той до никого и нищо не води. Мегаломанията и бутафорният размах на комунизма се смениха с маломерност на теми и средства, с вглеждане в пъпа.</p> <p>Очевидна е анемията на рефлексивната способност, на творческите и интелектуални мощности. Демонстративна е абдикацията от решаване на големи задачи, от поставяне на големи въпроси.</p> <p>Налице е атрофия на мисленето в мащаб, в комплексни наративи, преодоляващи дълги културно-исторически дистанции, ориентиращи се в хаоса на времето. Елитът работи в режим на опасно съкратен мисловен капацитет, все по-бездарно забъркан в социалната пача. Младите нямат идеи. Те имат лайфстайл. Те не си задават въпроси. Те овладяват стилистики. Как да ги разберем? Те не подлежат на разбиране, а на стилистичен разбор. Кои са те? За какво са? Гримирани подражания, мрежови бегачи, залутани в големия виртуален свят, те парадират с вторични културни белези. Размазани копия на чужди представи, на чужди поведения, отпечатъци от петото индиго (за тези, които са виждали индиго).</p> <p><strong>- Забелязвам тенденция </strong>&ndash;<strong> все повече убийства и насилие в семействата. Как си го обяснявате?<br /></strong></p> <p>-Не знам дали насилието е повече от това, което е било, но със сигурност е станало по-видно. То е белег на прогресивно оскотяване.</p> <p><strong>- Навремето ми казахте, че България съществува без последствия за света. Още ли е така?</strong></p> <p>- Не е минало достатъчно време, за да стане друго. По-важното е, че България поражда тежки последствия за себе си, които са неприемливи за доста българи и те напускат, изоставят страната и езика, а тези, които остават, или помръкват, или се разпасват. Пословичното българско гостоприемство днес звучи така: "Добре дошли в България, моля, спасете ни от нея!".<br /><em></em></p> <p><em>Владислав Тодоров е роден през 1956 г. в София. Завършва ВИТИЗ през 1982 г., а през 1987 г. защитава дисертация по изкуствознание в БАН. Член и основател на кръга &ldquo;Синтез&rdquo;.<br /></em></p> <p><em>Заминава за САЩ през 1991 г., а пет години по-късно става доктор на философските науки в Пенсилванския университет, където до днес преподава културна история на Русия и Източна Европа.<br /></em></p> <p><em>През 2004 г. е сред учредителите на ДСБ, но две години по-късно разочарован се отдръпва от проекта за нова десница.<br /></em></p> <p><em>Първия си роман </em>&ndash;<em> &ldquo;Дзифт&rdquo;, публикува през 2006 г., а после написва сценария на едноименния филм.<br /></em></p> <p><em>Сценарист е също на филма &ldquo;Цинкограф&rdquo;, а романът е на пазара от май миналата година.<br /></em></p> <p><em>2010 г. е знаменателна и с друго за твореца </em>&ndash;<em> в САЩ издават &ldquo;Дзифт&rdquo;, а филмът излиза на DVD.</em></p> <p><em>С Владислав Тодоров разговаря Мила Гешакова.<br /></em></p> <p><em>Интервюто е публикувано във <span style="text-decoration: underline;"><a href="http://www.24chasa.bg" title="http://www.24chasa.bg/">в. "24 часа"</a>.</span></em></p>