Ваня Жекова*: Миналото е непоносимо, когато няма справедливост

<p><strong>Авторският ви документален филм &bdquo;Катарзис&rdquo; беше представен миналата седмица в Дома на киното от Американския научен институт. В анотацията се казва, че филмът изследва темата за политическото насилие в българското общество от средата на XX век, за произвола и физическите посегателства върху личността при налагане на еднопартийната обществено-политическа система на социализма. Преди да поговорим за филма, разкажете за семейството си. Баща ви е Жеко Стоянов, земеделец от Ямболско, който е получил смъртна присъда от комунистите. Слава Богу, тя не е изпълнена и той все още е жив.</strong></p> <p>Банално, но в някакъв смисъл съм живяла на ръба на две различни убеждения. От страна на майка ми са комунисти, от страната на баща ми пък антикомунисти. Майка ми и баща ми са се харесали още в гимназията, ученическа любов. Баща ми я &bdquo;откраднал&rdquo; от едното село в другото. Зачената съм с много любов, романтика... когато съм била на 3 години, баща ми получава смъртна присъда. Бих казала, че процесът срещу него е назидателен. Съпроцесник беше и дядо ми. Той преди това е лежал в Белене за бягство през границата през 50-те години, без да е бил съден, направо е заточен в Белене. После, като се върна, работи в една каменна кариера. Бяхме низвергнати. И направиха този много шумен публичен процес, в който баща ми и неговият съратник Димитър Пенчев бяха осъдени на смърт, а дядо &ndash; на 15 години затвор. Не са очаквали такава присъда, защото те са били много млади. Баща ми току-що е бил приет в учителския институт, бил е много буден като ученик &ndash; отличник, от бедно семейство. По това време са написали някакъв позив против отнемането на земята. Не че са били собственици на много земя, по-скоро съображенията им са били идеологически. Но е участвал и някакъв войник, който уж трябвало да даде оръжия... всъщност това е една хлапашка история. Но двамата с Димитър Пенчев са осъдени на смърт.</p> <p><strong>Но не изпълняват смъртната присъда? </strong></p> <p>Заменят я с доживотна, а после с 20 години затвор. През 1964 г. по повод 20 години народна власт имаше безусловна амнистия на политическите затворници. И го освободиха. Изобщо не очаквахме, въпреки че явно дядото на майка, който е бил много голям комунист, е имал предварителна информация, защото е казал на родата да се държат по-добре с майка ми, защото скоро баща ми ще излезе от затвора.</p> <p><strong>Какво си спомняте от тези години, докато баща ви е в затвора?</strong></p> <p>Живеехме при родителите на майка ми. Тежко беше, защото непрекъснато имаше сблъсъци: тормозеха я, биеха я, караха я да се откаже от баща ми. В един момент даже баща ми й написал писмо, че иска развод, с цел да я освободи от това мъчение. Това е било често срещана практика тогава. А майка ми не разбрала, че той с това предложение иска да я предпази. Решила, че той не вярва, че тя ще издържи... Естествено, тя отказа да се разведе. Но помня, че имаше някакви хора, които искаха да ме осиновят. Много ясно си го спомням. Бяха роднини на баба ми и дядо ми, бездетни. Идваха да ме взимат, разхождат, купуваха ми разни неща, сладкишчета и ме караха да им казвам &bdquo;майка&rdquo; и &bdquo;татко&rdquo;. Аз много дълги години таях ненавист към тях. След това разбрах, че те са някакви обикновени добри хора, но това отношение не ме напусна. Имам и друг болезнен детски спомен, не знам точно на колко години съм била, но в този период някой ми забиваше едни големи игли в краката. Истина ли е това, мой сън ли е, не мога да кажа, но го виждам... И също помня сънищата си от детството, че падам, много падах.</p> <p><strong>Ходили ли сте на свиждане на баща си в затвора?</strong></p> <p>Да, сутрин ставахме по тъмно, за да се измъкнем тайно и да отидем на свиждане. Може би все пак баба ми е знаела. Описвам това и във филма. Майка ми ми отряза косата &ndash; дълга опашка, сламено руса, заедно с ластика я отряза. И така я занесохме на баща ми в един плик. Това са нещата. И помня, когато баща ми го пуснаха, пощаджийката от селото тичаше и викаше &bdquo;Жеко го пуснали, Донке!&rdquo;. Майка ми полудя, качихме се на някакъв мотор, отидохме и вече оттам нататък самата среща не помня. Но единствено при посещенията в затвора съм се чувствала специална. Може би баща ми нещо ми е казвал, не знам.</p> <p><strong>Явно връзката с баща ви е била много силна.</strong></p> <p>Толкова силна, че години наред си мислех, че това е моя кауза. Тичах по едни събрания, занимавах се с БЗНС, антикомунизъм. Това сигурно е било в мен и от натрупаното мълчание съм искала да изразя някакво отношение, но сега разбирам, че това не е моето нещо, че това са си негови неща, въпреки че силно съм привързана към неговата кауза.</p> <p><strong>Споменахте &bdquo;мълчание&rdquo;. Говореше ли баща ви за затвора? Какво се случи, след като той се върна вкъщи?</strong></p> <p>Започна да се лута къде да работи, защото никъде не му даваха работа. Преместихме се в едно село около Сливен, той работи в мините, после, точно през зимата &ndash; аз бях в първи клас, го уволниха. Останахме сами, брат ми беше бебе. А баща ми тръгна по селата, боядисваше къщи, със зидаромазачество се занимаваше. След 3&ndash;4 години откри възможност да учи средно специално за минен техник и година по-късно се преместихме в Мадан, първо в квартал Конски дол, после в Мадан. Там се поуспокоиха нещата... Колкото до затвора, знаех, че е бил там, не съм питала защо. Възприемах го като герой, защото съм усещала, че не е рецидивист, не е престъпник. Но в семейството никога не са ми говорили против държавата или против комунистите. Тъй като бях много надарена рецитаторка, много рецитирах за Георги Димитров, за партията, ходех по национални състезания. Никога баща ми не ми е казвал да не го правя. Поощрявали са ме да се развивам, но не са ми казвали: тези са добри, тези са лоши, или дръж се така или иначе. Не съм била насочвана да мисля по някакъв конкретен начин. Едва около 1989 г. започнах да проглеждам какво се е случвало. Колкото и баща ми и неговите приятели, с които е бил в затвора, да не искат мъст, аз за себе си искам. Искам нещата да бъдат сложени на мястото им. Чувам това и от други деца на репресирани. Искам може би не възмездие, но наистина си искам другото детство, в което да играя и да бъда нормална, защото имам доста психически травми.</p> <p><strong>Да поговорим за филма ви &bdquo;Катарзис&rdquo;.</strong></p> <p>Когато през 1995 г. дъщеря ми завърши гимназия, се преместихме в София от Ямбол. Тя започна да следва, а аз след завършената педагогика записах магистърска програма по изкуствознание в НБУ. Приятни преподаватели, интересна специалност. За първи път се почувствах като нормален човек: държат се с мен като с равен, не ме преценяват, не ме подценяват, напротив. Чувствах се прекрасно. За един час по творческо писане бях подготвила два текста &ndash; есето, с което започва филмът, и един весел, хумористичен текст. Мислех, че той ме изразява. Наложи се да прочета и есето. Преподавателката ни Мирослава Кортенска каза: &bdquo;Колеги, извинявам се, но ще продължим друг път. С теб искаш ли да се разходим малко?&rdquo;. Седнахме някъде и в разговора й разказах житейската си история. Тогава тя ме посъветва: &bdquo;Ти трябва да пишеш за тази история, за земеделците, това е в тебе, защо го таиш?&rdquo;. Явно ми е бил нужен някой авторитет да ме побутне. Научих от баща ми имената на негови приятели и къде се намират и потеглих. От София на север по Дунава и така цяла България обиколих в продължение на месец. От човек на човек, такива неща научих... Така се получи книгата &bdquo;БЗНС &ndash; 100 години национален катарзис&rdquo; &ndash; факти, снимки и интервюта, филма за горяните, а през 2000 г. и &bdquo;Катарзис&rdquo;.</p> <p>През февруари 2001 г. сключих договор с БНТ за еднократно излъчване, но нищо такова не се случи. Не знам защо. Първоначалната ми идея беше да направя отделни филми за по-големите политически партии, репресирани по време на комунизма, а после общ филм за съпротивата в България. Това не стана, може би не само поради липса на средства, може би се отчаях, че няма интерес, че уж е свобода и демокрация, а трябва да се преодоляват куп бариери, и някак не намерих сили в себе си да продължа. Искам наистина да правя нещата с любов и да имам пространство да ги реализирам. И направо бях забравила &bdquo;Катарзис&rdquo;, докато миналата година мой познат замина за САЩ и ме помоли да му дам филма. Той организира изложба в Юта за студенти по история. Имаше страхотни отзиви, писаха ми студенти, преподаватели. Стори ми се малко неестествено, тук никой не се интересува. И тогава нещо се отвори в мен за филма. Появи се един заряд и в крайна сметка благодарение на Американския научен институт &bdquo;Катарзис&rdquo; получи своята премиера и е издаден на DVD.</p> <p><strong>Във филма има кадри от един ужасен обичай &ndash; бесенето на кучета...</strong></p> <p>Езически обряд, който може да бъде описан като бесене или люлеене на кучета. Извършва се около Сирни Заговезни против бесове. Момците от селото си водят кучетата, връзват ги на едни въжета като бесилка, въртят ги и ги пускат. Кучетата се освобождават и побягват с една тенекия, вързана за опашките, като луди. За визуализацията на филма използвах тези кадри от друг мой проект, защото исках всичко да е толкова наситено и силно, че да се получи чувство за непоносимост, да не можеш да го понесеш този филм. Самите разкази на оцелелите са непосилни за възприемане...</p> <p><strong>Чувството за непоносимост се създава и защото продължава да няма справедливост! </strong></p> <p><em>*Ваня Жекова е сценарист на документалните филми &bdquo;Горяните&rdquo;, &ldquo;Легенди за Банско&rdquo;, &ldquo;От Игнажден до Коледа&rdquo;, &ldquo;Сурова в Ярджиловци&rdquo;. Автор на филми-портрети на творци: &bdquo;Енчо Пиронков &ndash; една живописна вселена&rdquo;, &bdquo;Златю Бояджиев &ndash; картини и ритуал&rdquo;, &bdquo;Васил Стоилов &ndash; майсторът на акварела&rdquo;, &bdquo;Маестро Проданов &ndash; живот като песен&rdquo;. Сценарист и продуцент на &bdquo;Катарзис&rdquo; и на документалната поредица за български обреди и обичаи &bdquo;Дървото на живота&rdquo;. Завършила педагогика в Благоевград и изкуствознание в НБУ.</em></p> <em><strong>С Ваня Жекова разговаря Мария Дерменджиева</strong></em>