Рашко Младенов: Театралната реформа се прави с голямата секира

<p><strong>- Г-н Младенов, в началото на декември стана точно една година, откакто сте директор на Драматичния театър в Русе. Какво променихте в работата на театъра за тези дванадесет месеца?</strong></p> <p>- През тази една година положихме усилия да извадим повече спектакли, защото театърът беше много застоял. Когато отидох на 1 декември миналата година, те не бяха правили нова продукция от осем месеца, просто защото им бяха казали: &bdquo;Няма пари, не работете&rdquo;. Същото се повтори, когато отидох аз: &bdquo;Ограничете производството&rdquo;, и пр.</p> <p><strong>- Кой ви каза да ограничите производството?</strong></p> <p>- Това го говореше още бившият министър, говори го и сегашният министър. Всичко е заради кризата. Така че от нас зависеше дали ще си кротуваме и ще си получаваме заплатите, защото и така може. Решихме да не кротуваме и аз намирах пари отвън, за да правим нови постановки, които за една година станаха вече девет. После се стигна до тази изненада, че макар да сме харчили придобити отвън, а не дадени от общината или от държавата пари, законът изисква тези средства също да влязат в бюджета на театъра. По тази причина полагащата ни се субсидия беше ограничена, а ние стигнахме до много по-ниски заплати, защото сме работили. Това е абсурдно, но слава Богу, министърът на културата разбра за какво става дума, защото смело мога да кажа, че за изтеклия сезон театърът в Русе е най-работещият.</p> <p><strong>- Нека направим равносметка, казахте девет нови спектакъла, с кои режисьори работихте?</strong></p> <p>- В театъра има един щатен режисьор &ndash; Александър Беровски, с когото започнахме още в средата на миналия декември &bdquo;Януари&rdquo; на Радичков. За моя радост стана едно много добро представление. След това през театъра минаха Богдан Петканин, който направи една руска пиеса, Николай Поляков постави &bdquo;Шоколадовият войник&rdquo; на Бърнард Шоу, Деси Шпатова направи &bdquo;Конструкция на освободеното въображение&rdquo;. Направихме и пиесата на Орлин Дяков &bdquo;Уравнение&rdquo;, която се ползва с много голяма популярност сред младите хора, тъй като засяга проблема за детското насилие. Пиесата се играе от няколко месеца и продължава да привлича интереса на русенските училища. Поставихме и &bdquo;Отворена брачна двойка&rdquo; на Дарио Фо. И разбира се, венецът на всичко това беше &bdquo;Три сестри&rdquo; на Армен Джигарханян, която излезе само преди двайсетина дни на голямата сцена. Наскоро мина и второто представление и за моя радост залата беше препълнена. Казвам го, защото спектакълът е противоречив, едни се изказват положително, а други категорично го отхвърлят, но така или иначе, ние минахме през една невероятна школа. Не бива да пропускаме името на руския режисьор Юри Клепиков, който работи с нас най-дълго. Джигарханян дойде към края на репетициите преди премиерата, за да дооформи нещата. Най-важното е това, че работихме активно. Мисля си, че въобще в нашето поприще недостатъчно се работи. Аз самият имам опит като директор и знам за какво става дума. Ака обаче човек иска да вложи енергията си, ще намери начин да работи във всякакви трудни и кризисни моменти.<br /><strong></strong></p> <p><strong>- Разказахте, че заради намерените отвън пари законът предвижда да ви бъде редуцирана държавната субсидия. Не е ли твърде демотивираща тази практика? </strong></p> <p>- Мога да кажа, че това вече е в историята. Както знаем, от следващата година театрите минават на ново финансиране и на нов начин на работа. Не мога да кажа точно какъв, защото и на нас не ни е ясно още. Усилието е да минем на... Всъщност още не са намерили точния термин. Тръгна се от делигиран бюджет, мина се през свободен бюджет, но там някъде е работата. Най-общо казано, ще има една определена сума, която ще се дава като субсидия от държавата, и оттам нататък всичко, което влиза в театъра, ще си остава там, като 80% от продадените билети ще могат да бъдат раздавани на служителите като допълнително материално стимулиране. Сега ние сме фиксирани на средна работна заплата. Толкова щатни бройки, толкова пари и т.н. Надяваме се на това да бъде направена оценка на всеки културен институт и спрямо тази оценка министерството да определи въпросната субсидия. Нашата битка е да получим една прилична сума за заплати, а оттам нататък ще се оправяме. Театърът в Русе има едно голямо предимство, общината има страхотна грижа за него. Тази прекрасна сграда, която е може би най-хубавата в България, се поддържа и издържа от общината. Това винаги е било така независимо от различните партийни цветове и смяната на управленията. В този град винаги е имало грижа към културните институти. <br /><strong></strong></p> <p><strong>- Тоест в известен смисъл театрите ще бъдат оставени на самоиздръжка, това сигурно крие други опасности?</strong></p> <p>- Всичко ще бъде насочено към усилието да имаш повече публика. Разбира се, това е нож с две остриета, защото знаете колко е капризна съвременната публика. Трябва внимателно да се подбира репертоара и да се внимава все пак да не се засегне добрият вкус.</p> <p><strong>- Ще трябва да търсите трудния баланс между изискването да не засегнете добрия вкус и комерсиалното, което се търси.</strong></p> <p>- Така е, в тази насока аз имам опит от Сатиричния театър. Там наистина се играеше по ръба.</p> <p><strong>- Лесно ли се минава тази граница?</strong></p> <p>- Лесно се минава и не казвам, че не съм я минавал. Но беше наложително. Мисля, че тук по-трудно ще се стигне до това, защото артистите са някак по-прибрани и по-чувствителни. Мисля, че с тях ще ми е по-лесно, отколкото със сатириците. Все пак, знаете, там... <br /><strong></strong></p> <p><strong>- Вероятно претенциите са по-големи? </strong></p> <p>- Да, между всичките величия беше доста по-трудно. Така че съвсем скоро трябва да ни стане ясно какво ще правим след Нова година. <br /><strong></strong></p> <p><strong>- Разкажете повече за актьорския състав и за колегите си, с които работите в Русе. </strong></p> <p>- Както във всеки театър, и тук има няколко поколения. В Русе заварих трупа от 22-ма души, заварих млади хора, които за моя изненада са предпочели да живеят на 350 км от София, но да бъдат в професионален театър, а не да останат в столицата и да търсят рекламки и халтурки. Това е първото, което ме респектира у тези хора. Второто е силно появилото се желание за работа, когато разбраха, че идва човек, който ще се стреми към това. Има едно доста оскъдно средно поколение и разбира се, хора в напреднала и предпенсионна възраст, които са по-малко използваеми. По силата на досегашните закони и на понятието прослужени години, което означава, че през годините към заплатата ти се прибавя процент, който задължително получаваш, онези, които са вече с 30&ndash;40-годишна практика, получават около 30% отгоре върху заплатата си. И сме стигнали до положението, в което неработещи артисти взимат двойно повече от младите, които работят от едно в друго. Това е законовото положение. Освен това договорите на хората са постоянни &ndash; подписваш договор, който би трябвало да е доживот. Откровено казано, в сферата на изкуството това е непонятно. На този етап обаче е така и затова се интересуваме дали от следващата година ще можем да направим едно преструктуриране на театъра. Скоро бяхме в Германия, където няма договори с артисти за повече от 2&ndash;3 години. И само тези, които категорично са нужни на театъра, преподписват договори. Такова е законовото положение, че или даваш всичките си сили, ако искаш да останеш на работа в театъра, или като ти приключи договорът, си търсиш друго място. И това е нещо естествено, хората го приемат естествено. Докато тук сега всички са изтръпнали. Хората в предпенсионна възраст с нищо не са виновни, че са живели и работили в такава система, и сега се страхуват да не бъдат изхвърлени три години преди пенсия. Това се превръща в трагедия, така че човек трябва да бъде особено внимателен. За мен това е тежък проблем. Не знам как ще го реша, не знам до каква степен ще ми се наложи да се лиша от тези хора, защото някои от тях наистина не работят.<br /><strong></strong></p> <p><strong>- Другият сложен въпрос е как ще мотивирате младите хора, след като, както казахте, по-голямата част от тях идват от София и работят в Русе за 350 лева?</strong></p> <p>- Аз се надявам, че при новата система ще има възможности за мотивация, за да могат те да живеят по-добре. Първо, при преструктурирането на театъра техните заплати ще станат други. Второ, съществува тази възможност за допълнително стимулиране от 80% от продадените билети. И съвсем не на последно място, това е тяхната лична ангажираност към професията. Те просто искат да работят това. При нас има едно младо семейство &ndash; и двамата са артисти &ndash; които са на по 300 лева заплата. Преди няколко месеца жената се разплака и каза: &bdquo;Не можем да издържаме повече&rdquo;. Те живеят в държавно жилище в Русе, за което плащат наем. Искат да имат дете, но не могат да си го позволят, тъй като след разходите за ток, телефони и пр. им остават общо 300 лева. Как се живее с 300 лева?! Мъжът е софиянец и ми подхвърли, че няма да издържат и най-вероятно ще се върнат в София. Каза ми: &bdquo;Аз там имам приятели, ще участваме тук-там в реклами&rdquo;. Така правят стотици млади артисти в София. Аз им дръпнах едно дълго слово и ги помолих да потърпят още малко. Сега се надяваме, че след Нова година ще стане друго. Те останаха, на всичкото отгоре тя и забременя, така че да са живи и здрави.</p> <p><strong>- Нека се върнем към репертоара ви и към последния спектакъл &ndash; премиерата на &bdquo;Три сестри&rdquo;. Казахте, че оценките са били различни, какви впечатления събрахте, какви бяха коментарите на критиците?</strong></p> <p>- Тъй като участвам в представлението, нямам преценка как изглежда то отстрани. Оценявам големия жест на Армен Джигарханян, който дойде да поставя в Русе. Но предварителната подготовка на младите ни актьори е много слаба и аз никога не съм крил това. Те не знаят елементарни неща. Юрий Клепиков, който работи с нас по &bdquo;Три сестри&rdquo; и който освен режисьор е и преподавател в Москва, започна една ежедневна 8-часова тежка работа, за каквато особено младите не бяха сънували. Те не знаеха, че в театъра се работи така, че в 10 часа вечерта едва се добираш до дома си и лягаш да спиш, за да станеш сутринта за нова репетиция. Всичко това беше една школа за тях. Ние в много голяма степен вярвахме на това, което правят Клепиков и Джигарханян. Разбира се, те твърдят, че това е един необичаен прочит. В същото време аз продължавам да мисля, че Чехов е неизбродим автор, той може да бъде анализиран, гледан и разчепкван от всякаква гледна точка и в това е неговата гениалност. Мисля, че пътят, по който тръгнахме, е интересен и необичаен, и ако има недоимъци, те са в липсата на зрялост, особено при младите артисти, които не можаха въпреки страшните си усилия (защото за един месец не се става артист) да достигнат онова, към което се стремяха авторите на спектакъла.</p> <p><strong>- Доколкото разбрах от медиите, вие сте гледали тази постановка в театъра на Джигарханян в Москва, тя ви е впечатлила и сте го поканили в Русе. Какви са разликите между онова, което видяхте в Москва, и спектакъла, който представихте тук?</strong></p> <p>- Въпреки че участвам, аз все пак виждам разликите. Там имаше фантастични артисти и представлението стана друго. Това е едно ниво, до което ние не можем да стигнем още. Това са рутинирани, богати, отдаващи се артисти. Те те респектират на сцената с цялата си енергия. Нашите дори не могат да се отпуснат още, те остават в колебанията си тук, вярно ли е или не е вярно. Това е и въпрос на самочувствие.</p> <p><strong>- Смятате ли, че това важи само за артистите в този все пак провинциален театър, или можете да го кажете и за по-големите ни столични театри &ndash; недостигът на енергия и себеотдаване, недостигът на самочувствие?</strong></p> <p>- Това е много дълъг разговор. Във всички неща, за които говорим, за проблемите на българския театър, за крайната нужда от промяна и от реформи, се пропуска нещо изключително важно, нещо, за което не се вземат мерки. Това е обучението. А то не е добро. Аз го виждам при младите хора. Мога да ви дам един пример &ndash; известно време работих в Мексико, който е 28-милионен град. Той е колкото, кажи-речи, четири Българии. Този град има консерватория, в която са събрани всички изкуства. В тази консерватория имаше един клас по актьорско майсторство и един клас по актьорско майсторство за сериали. Същевременно в града има 1600 театъра, които всяка вечер са пълни. Това са професионални артисти. Освен този клас в консерваторията има страшно много възможности за частни уроци по различните видове майсторство в професията. У нас, в малка България, съществува този гигант НАТФИЗ, в който има дисциплини за всичко, за което се сетиш. Освен това в България има още пет висши заведения, които дипломират професионални артисти. Аз съм на мнение, че те са на много ниско ниво. Няма ги тези големи преподаватели, които имахме преди, и мисля, че проблемът е и в това. Проблемът е и в това, че оттам излизат страшно много хора, които са млади и с амбиции, но много малко от тях могат да се реализират. Това може би ще се промени, но на този етап дозадръства още повече тази система, която така и не знаем как точно да променим.</p> <p><strong>- У нас много се говори за реформата, за необходимостта системата да се промени, за това, че не съществуват добрите механизми, които да стимулират развитието и инициативността. А как е в Русия? Как функционира системата там?</strong></p> <p>- Едно ще кажа, в тази огромна страна има толкова силни и здрави традиции в областта на културата, че там това е непроменимо, то е независимо от обществената система. От страна на управляващите там грижата за театъра, музиката и за всички изкуства винаги е огромна.</p> <p><strong>- Тоест става върпрос повече за манталитет, отколкото за механизмите на системата?</strong></p> <p>- Абсолютно, абсолютно. В Москва не можеш да видиш олющен театър. Трябва да отдадем дължимото на Стефан Данаилов, който беше може би първият министър, положил много грижи за това. По негово време бяха ремонтирани много от театрите. Аз си спомням в началото в Сатиричния театър &ndash; беше ме срам от публиката заради тоалетните на театъра. Това са елементарни неща, за които в Русия не се и мисли. Така че много зависи от манталитета на управляващите. За мое съжаление от промените насам не мога да посоча правителство, което да е проявило специална грижа към културата.</p> <p><strong>- Как ще коментирате т.нар. театрална реформа, по какъв начин тя засегна Русе? Вие сте човек и на музиката, а този град има сериозни музикални традиции.</strong></p> <p>- Ако трябва да бъда искрен, всичко се прави с голямата секира. Промените са основателни, но не е вярно, че не е правена реформа досега. Когато преди време събраха опери и оркестри на едно място, се оказа, че от два института става един, което доста разду щатовете. Стигна се дотам, че сега една филхармония има между 100 и 120 оркестранти. Оказа се, че макар и събрани, тези културни институти са отново лошо структурирани и раздути. Тази реформа, която беше направена сега, е опит това да се свие принудително. И казаха на русенския директор: &bdquo;Взимаме ти 50 бройки, ти ставаш опера&rdquo;. Разбира се, това беше голямо недоглеждане, защото смея да твърдя, че в момента това е най-добрият симфоничен оркестър в България, с един от най-добрите диригенти &ndash; Найден Тодоров. Не може точно там да махнеш симфоничния оркестър. Според проектозакона в Русе оставаше само Държавна опера. Разбира се, цялата общественост скочи и така прибавиха към държавната опера и симфонична дейност. Сега Найден Тодоров се мъчи да сформира един оркестър, който да може да върши и двете неща. Той се принуждава да освобождава други служители, за да не пипа повече музиканти. У нас се правят опити да се заимстват западни системи, но проблемите до голяма степен идват от изключително намалелия интерес към изкуството. Няма да се въздържа да кажа &ndash; от масовото опростачване. Но както казва моят герой в &bdquo;Три сестри&rdquo;: &bdquo;След 200&ndash;300 години животът ще стане по-хубав&rdquo;.</p> <p><strong>- Няма как да знаем какво ще се случи след 200&ndash;300 години, но какво ви предстои сега, след Нова година?</strong></p> <p>- Трябва да кажа, че чисто практически аз съм стопирал намеренията си в очакване на това какъв театър ще бъдем, какви пари ще получаваме и как ще се структурираме. Имам уговорки със сериозни хора, които при покана ще се отзоват и ще дойдат в Русе. Мога да кажа две неща, които евентуално ще се работят. Сега имам среща с Павел Васев, за да се уговоря със Сашо Морфов, който в момента прави &bdquo;Полет над кукувиче гнездо&rdquo;. Гледал съм това представление в &bdquo;Ленком&rdquo; в Москва. Там то е хит и съм сигурен, че и тук ще стане хит. Моето предложение към Народния театър е да пренесем представлението с русенски артисти в Русе, като ролята на централния герой Макмърфи да се играе от Деян Донков, който е в тази роля и в Народния театър. Вече съм говорил с него и той няма нищо против. Другото нещо, което бих искал да направя през следващия сезон, е отдавнашната мечта на живота ми &ndash; български мюзикъл. Не крия, че не харесвам всички ерзац американски и бродуейски мюзикъли, които се правят тука. Имам материал за мюзикъла и до голяма степен съм готов за това. Става дума за &bdquo;Змейова сватба&rdquo; на Петко Тодоров. Освен това в зависимост от финансовите си възможности искам да поканя още няколко млади режисьори на русенска сцена.</p> <p><strong>- И накрая нещо лично, споменахте, че сте работили в няколко космополитни града като Мексико и Москва. Как се чувствате в далеч по-малкия Русе, липсва ли ви енергията на големия град?</strong></p> <p>- Веднага мога да кажа, че нищо не ми липсва. Напротив, през трите години, които прекарах в Москва, този град просто ме смаза. Не можах да се пригодя да живея в такъв мегаполис, който в нашенските мащаби представлява София. Вероятно съм такъв човек, че стълпотворението от хора и тази динамика изцеждат всичките ми сили. Русе е прекрасен, красив, европейски град. Освен това аз съм така устроен, че за мен най-важното е професията ми. В София вече отдавна я няма някогашната атмосфера, когато живеехме в театъра. Докато в Русе за една година имам чувството, че ече сме семейство. Абсолютно всички &ndash; до чистачката в театъра &ndash; като се събудят, знаят, че отиват в другото си семейство и животът им, времето им минава там. Това е особена чувствителност към професията. Хората, които работят в Русенския театър, са близки помежду си. Това ме удовлетворява и с радост влагам енергията си, защото ми харесва да живея така.<em></em></p> <p><em>Рашко Младенов е завършил музикално училище в София и актьорско майсторство във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов". След казармата работи по разпределение в Русенския театър, където смята, че е изиграл най-добрите си роли. Работил е в театър "София", в Малък градски театър "Зад канала" и в Младежкия театър. Преподавал е пиано в Мексико. От 1997 г. до средата на 2006 г. е директор на Сатиричния театър. По това време в афиша на театъра се появяват хитови постановки като &bdquo;Вечеря за глупаци&rdquo;, &bdquo;Още веднъж отзад&rdquo; и &bdquo;Машинописци&rdquo;, на които режисьор е носителят на &ldquo;Оскар&rdquo; Иржи Менцел. От декември 2009 г. е директор на Русенския драматичен театър &bdquo;Сава Огнянов&rdquo;.</em></p> <p><em>Димитрина ЧЕРНЕВА разговаря с Рашко МЛАДЕНОВ</em></p>