О. Николай Лудовикос: Възкресение Христово е краят на царството на Маркиз дьо Сад

Възкресение Христово е краят на царството на маркиз дьо Сад и моментът, в който другият престава да бъде „обект на моето аз“. То е свободата, която чрез Кръста става любов, и път към екзистенциална автентичност чрез откриването на другите в себе си и на себе си в другите. Пасха разкрива „едно потресаващо екзистенциално откровение“ - че Бог слиза в хаоса и безсмислието на човека, обичайки го с цената на собственото Си разпятие. Това казва един от най-значимите съвременни гръцки православни богослови в интервю пред гръцкия вестник „Елефтеротипия“, публикувано на 23 април 2008 г. и посветено на дълбокия смисъл на Възкресение Христово.

- Как преживява съвременният човек събитието на Пасха?

- Отвъд емоционалната и празнична украса, в тези дни се извършва едно потресаващо екзистенциално откровение: че Бог слиза в състоянието на моя хаос и моята безсмисленост, обичайки ме, с цената на това да бъде разпнат от мен. Бог се грижи за мен и това Му струва цена — когато всички искат да ми се наложат, Той упражнява свободата Си за общение с мен не като воля за власт, а като любов; жертва се, смирява се, става великият губещ — заради мен. Христос се разпва, защото само така можеш истински да обичаш реалния, разпокъсан човек. Така Възкресението е Неговият окончателен личен триумф чрез болезненото взаимопроникване на всички: на юдеите, на римляните, на елините, както, разбира се, и на изплашените и объркани ученици. Смъртта и злото биват победени едновременно в любящата прегръдка на Голгота: „простря ръцете Си и съедини онова, що преди беше разделено“.

- Какво бихте казали на човек, който в тези дни преживява своя собствен Голгота (бездомен, безработен, болен)?

- Всички ние сме разпнати на Голготата на историята. Нека превърнем личния си кръст в търсене на Кръста Христов. Христовият Кръст е единственият нетрагичен кръст, защото е възкресният кръст на саможертвата към Бога и към другите. Не болката плаши човека, а липсата на смисъл, казваше Епиктет. Нека бедствията станат търсене на Бога в дълбочина, защото Той е истинският предмет на човешкото желание - отвъд многобройните ни искания; дълбокият смисъл, който лекува всички липси.

- Преди няколко дни о. Филотей Фарос каза, че „повечето духовници пастирски не съществуват - не застават до хора в нужда“. Съгласен ли сте?

- Постоянното разгласяване на злото поражда несигурност, насилие, агресия, както и противоположни тенденции към самопоказност. Да покажем и малко от доброто? Аз лично срещнах цяла редица свети клирици и монаси, които успяха да превърнат ученика на Фройд и Хайдегер, чужд на Църквата, в богослов и клирик (Лудовикос говори за самия себе си преди обръщането си към Църквата- бел. ред.).Чувствам се драматично недостатъчен пред тях.

- "Да не изгубим страстите. Да ги преобразим“, сте казвали. Какво имате предвид?

- Християнството, за щастие, не е нито платонизъм, нито стоицизъм. Всичко в нашето тяло и душа е сътворено от Бога и следователно е абсолютно свято. От моята свобода зависи да се гневя, да се влюбвам, да играя, да творя, да ям, да се радвам и да скърбя по начин, който ме приближава все повече до божествения извор на моето битие: това означава Въплъщението. Бог не ме призовава да избягам от Неговия свят, а да го преобразя в място на Неговото явяване.

- Празник на празниците и тържество на тържествата - Възкресението?

- Християнството е дълбок враг на всеки вид идеализъм, защото самото то не е нищо друго освен свещен материализъм. Въплъщението е не друго, а утвърждаването на материята и историята, когато те се принасят на Бога и на другите. Материята (дори и човешката душа според Отците е от най-фина материална природа!), историята и, в крайна сметка, екзистенциалното общение в Бога (по-богословски - като Тяло Христово), заедно съставляват екзистенциалното и онтологично събитие на Църквата.

– Смущава ли Ви, че често светският разкош и охолството на някои „църковни пастири“ се оправдават с Божието име?

- Наистина, Юда беше един от учениците Христови. Още повече лично мен ме тревожи, когато на мястото на горното разбиране за Църквата се установява едно напълно безумно виждане за нея като светска институция, която или уж управлява народа, или невротично се занимава с полицейски контрол над нравите на другите: това е Църква без никакво предложение за живот.

- И накрая - как да успеем да преживяваме Възкресението във всеки миг като състояние на вечност, като вечността на всеки наш миг?

- Възкресението е отваряне към взаимопроникването (съ-вместването), свободата, която чрез Кръста става любов: ето това е вечността. Това е краят на царството на Маркиз дьо Сад: другите престават да бъдат „обекти на моето аз“ (за да си припомним Кохут) и влизаме в екзистенциална автентичност чрез откриването на другите в себе си и на себе си в другите.

Източник: „Елефтеротипия“, 23.04.2008 г.