- Автор: Жан-Рене Ван дер Плацен, “Фигаро”
- 06 Юни 2021
- 2277
- 19
- Четиридесет години по-късно, какви поуки извличате от двата мандата на Митеран в Елисейския дворец?
- Нямах нужда от четиридесет години, за да разбера това, което бях схванал още през март 1983 г.: Франсоа Митеран идва от крайната десница, което му позволи да направи кариера в младите си години преди войната и по време на войната включително, до неговото опортюнистично приемане на социализма, щом разбира, че за да дойде на власт, при конфигурацията на Конституцията от 1958 г. и избирането на президент на републиката с всеобщо пряко гласуване, трябва да постигне две неща: да одесни, ако ли не да фашизира генерал Дьо Гол, което той прави с памфлета си “Постоянният държавен преврат” (Le Coup d’État permanent, 1964 г.), после да се изправи срещу него като единственият ляв опонент, да съблазни левите хора, обсебвайки това, което ще се превърне в Социалистическа партия, и да направи съюз с левицата, което ще го доведе на власт.
Веднъж дошъл на власт, той управлява двадесет и два месеца вляво и, изправен пред катастрофалното си икономическо управление, изоставя социализма, приема либерализма, обръща Социалистическата партия като палачинка с тази идеология. Тогава сменя манията си и става европейски активист. За да управлява, той използва крайната десница, като издига Жан-Мари Льо Пен: дава нареждане на министъра на комуникацията по онова време, Жорж Фийу, а той изпълнява, шефът на Националния фронт да бъде канен в държавните медии, Льо Пен прави реторични чудеса, а след това и изборни. Така Митеран компенсира силата, която е загубил, създавайки слабостта на републиканската десница чрез възхода на Националния фронт, който я лишава от единство, под предлог за Републикански фронт, който ще накара да гласуват “вляво” хора, които наричат себе си и вярват, че са “вдясно”.
Митеран убива левицата, социализма, комунизма, премахва националния суверенитет чрез европеизма, от политически цинизъм издига фамилията Льо Пен, окарикатурява европейския идеал, внушавайки, че има само либерална Европа, довежда до максимална степен аферите - Береговоа, Гросувр, престъпленията, извършени с използването на вътрешна информация, финансирането на партии, двойното семейство, издържано с данъците на французите, любовниците… Това е равносметката.
- Седемгодишните мандати на Митеран имаха няколко епохи и метаморфози. Най-важният беше завоят към строги икономии през 1983 г. Не загубиха ли в този ден социалистите народа (“металурзите, стругари и фрезисти”, толкова скъпи на Пиер Мороа)?
- Да, разбира се. Единственият, който продължи да им говори, не без успех впрочем, е Жан-Мари Льо Пен. Френската комунистическа партия за известно време беше загрижена за нацията, определена имиграционна политика, морална строгост по въпроса за наркотиците, дори за семейството. Тя също така беше защитник на народното образование и култура. Това беше Френската комунистическа партия от старата школа, просъветска, разбира се, но защитник на цивилизационна политика във Франция. От електорален опортюнизъм тя последва стъпките на Социалистическата партия, която, след като загуби народните класи, си създаде заместващ народ сред маргиналните групи - етнически, религиозни, сексуални, когато те вървяха ръка за ръка, днес ги наричат интерсекционални. Жорж Марше ни би познал своите хора в нея… Френската комунистическа партия продаде душата си на дявола за шепа стотинки. А Меланшон, като добър ученик на Митеран, само чака мига, в който да погълне тази стогодишна партия, която постепенно се отърси от всичко, което съставляваше нейната идентичност - сърп и чук, диктатура на пролетарията и демократически централизъм.
- Днес всички признават, че Франция се е съгласила да прехвърли на Европейския съюз цели части от своя суверенитет. При президентството на Митеран ли започна това?
- Това е самоубийство с двуцевна пушка: първо, изоставяне на социалистическия идеал на 23 март 1983 г. с т. нар. завой към строги икономии. След това подчинението на Маастрихтския договор от 7 февруари 1992 г. след безсрамна кампания, която чрез почти всички медии криминализира избирателите, поддръжници на “не”, докато в същото време Митеран използваше болестта си, за да привлече състрадание към своята личност и проект. Нека си спомним какво разказаха впоследствие Филип Сеген и Гийом Дюран, дори Жан д’Ормесон, за този телевизионен дебат, в който се решаваше съдбата на Франция с един президент, който не пропусна да експлоатира рака си. Това също трябва да се пише в пасива на този човек…
- По време на мандатите на Митеран се разви цяла митология на антирасизма, въплътена от асоциацията Touche pas à mon pote (Не пипай моя приятел), уж целяща да спре Националния фронт. Трябва ли да видим в тази - заблудена - идеология на първоначалния антирасизъм крайностите на деколониализма и ислямизма?
- Touche pas à mon pote наистина беше едно от въоръжените крила на това унищожение на левицата, социализма, загрижеността за нацията, страната и Франция, в името на мултикултурализма, който под предлог за антирасизъм се бореше за европеизъм, космополитизъм, смесване и разтваряне на Франция в един голям планетарен пазар. Целта е именно проектът за универсална държава, тотална държава, за световно правителство. Четете и пропречетете Юнгер и Жак Атали, който го е чел.
Сред другите въоръжени крила, списание Globe, субсидирано от Пиер Берже, и мрежите на т. нар. морална левица, чрез “Либерасион”, “Монд”, “Нувел Обсерватьор”, Жак Ланг, Бернар-Анри Леви, Жюлиен Дрей, либералната преса, авторите на уводни статии и т. нар. политолози от типа на Оливие Дюамел, но също Филип Вал, тогавашният директор на “Шарли Ебдо”, бързо възнаграден с получаването на управлението на “Франс Ентер”, дадено му от Никола Саркози, парадоксално работеха за поставянето на фамилията Льо Пен там, където се намира днес, твърдейки в същото време, че са шокирани от нейното съществуване!
Като помощници на магьосник, тези хора разпалиха динамика, която днес излиза извън техните предели: деколониалистите, интерсекционистите, неофеминистите, антиционистите, ислямо-левичарите и всичко това, което наричам лявата фашосфера, които са техни творения, не зависят от тях. За добро или лошо: те презират тези левица, която Меланшон би искал да обедини. Те експлоатират, не без цинизъм, напомнящ за този на Митеран, този стар политически персонал, напудрен като проститутка, която чака клиент до урната.
- Значи това, което днес наричаме интерсекционалност, води началото си от Митеран?
- Да. Точно след като Митеран унищожи левицата от старата школа, Социалистическата партия, левите радикали и Комунистическата партия, която Жорес, Мендес Франс и Жорж Марше не биха познали, левицата трябваше да си създаде нов корпус, нова линия - лява. На първо място, започвайки с правото на инвентаризация на митерандизма. За това, че изказа тази идея, Лионел Жоспен плати скъпо…
Митеран, който казваше на конгреса в Епине през 1971 г., че който не иска да скъса с капитализма, не може да се нарече социалист, и Митеран, който превърна Бернар Тапи във флагман на новата левица с лозунга “Да живее кризата!” («Vive la crise!») и прикани безработните да си създадат собствен бизнес (предложението бе на Реймон Бар, между другото), не бяха един и същ Митеран, това е най-малкото, което може да се каже. Вярно е, че междувременно Митеран беше станал президент на републиката. Левицата беше мързелива: първо, тя не скъса с Митеран, който скъса с нея през март 1983 г., и то от кариеризъм, опортюнизъм, цинизъм - имаше толкова сочни места и позиции, които трябваше да се заемат! На следващо място, тя не можа да си създаде платформа, изхождайки от своята история, включително историята на френския немарксистки социализъм през ХIХ век - позволете ми още веднъж да припомня за Прудон. Тя взе наготово идеологията на политическата коректност на американските кампуси. Парадоксално се оказа обаче, че тези американски кампуси функционират с Френската теория (French Theory), иначе казано, със супата, приготвена от Фуко, Дельоз, Дерида, Бурдийо - доста американска супа, от типа на Анди Уорхол… Френската левица стана американска.
Следователно със своя расиализъм, антиционизъм, възхвала на фалокрацията и женомразството, стига само да се коренят в шариата, отказа си от дебат, криминализирането на всяка мисъл, различна от неговата, употребата на физическо насилие срещу алтернативната мисъл, този интерсекционализъм си прилича като две капки вода с новия фашизъм.
Но сдружението между фашизма и левицата не е нещо ново. От присъствието на думата “социализъм” в националсоциализма, семантична и идеологическа очевидност, за която никога не се задават въпроси, до тази лява фашосфера, която монополизира дебата в училищата, университетите, научните изследвания, тя е субсидирана и с парите на данъкоплатците, т.нар. обществени медии, но също така и повечето от останалите, които макар и частни, също се подпомагат от данъците, минавайки през германско-съветския пакт, също голяма недомислица на левицата, дори политическият произход на Мусолини вляво, съпротивата на фашизма през ХХ век почти никога не е идвала от левицата…
Помислете за първите, които прекосяват Ламанша, за да реагират положително на призива на генерал Дьо Гол: колко депутати от Народния фронт откликнаха по онова време? Повечето гласуваха за пълните правомощия на маршал Петен. На левицата ѝ липсва Нюрнбергски процес, който би ѝ позволил да започне отново на здрави основи.
- Какво ще запомните за самия човек от гледна точка на историята?
- Нищо.
Превод от френски: Галя Дачкова
