- 10 Sep 2020
- 248
- 34
Това, което „дясно мислещото” електронно население практикува тук под кодовото име „десница”, е болшевишка метаморфоза в имбецилен вариант. Нека не бъда разбран погрешно: проблемът не е в антикомунизма, а в антикомунистите и то не във всички, а в повечето. Проблемът е в господството на политизирания лумпен и в неговата наглост. Проблемът е в това, което пръв е забелязал Адам Михник: антикомунистите приличат на комунистите и то дотам, че различаването им става загадка, това каза д-р Николай Михайлов пред в. Култура. И още: Познавах един политик, който твърдеше, че в политиката е допустимо „всичко”. Моралът е в общността, а не в съвестта на политическото лице. Политикът няма съвест, а цел. Неговата „съвест” е да постигне целта. Целта оправдава средствата. Хората са зли. Прилично овладян макиавелизъм, който нарича себе си „християнска” политика. В това смесване съзирам наглост.
<p><strong>Доктор Михайлов, не смятате ли, че трябва вече да престанем да се вторачваме (оттласкваме) от тоталитарния период. На по-възрастното поколение ситуацията започва да прилича на 60-те и 70-те години, когато всякакви бивши партизани, идеолози и функционери продължаваха да клеймят буржоазното минало и кръвопийците капиталисти, а младото поколение им отвръщаше по костапавловски: “... аз си мисля разни мръсотии и по този начин обезсмислям целия процес”.</strong></p>
<p>Процесът е обезсмислен, защото е разгадан като симулативен. Политическият елит е стратегически консолидиран, с ориентация към власт и пари. Драматизмът на положението не произтича от това, че са различни, а от това, че са еднакви и спорят за трудно делими блага. Левите и десните са посткомунистически опортюнисти, хедонисти с либерална ориентация и сродно ниво на безскрупулност. Елитът има една трепетна екзистенциална грижа – грижата за собственото му възпроизводство. Смисълът на политиката е да бъдеш преизбран. Оттук и полемиката като условие на „преизбирането”. Това е сериозно, останалото е игра. Тоталитарният период, като „точка на оттласкване”, е реторична опора на десницата, тя преживя две десетилетия с производство на думи по адрес на миналото. Две ипостаси на една балканска субстанция се люлеят в клинч, грогирани от тактическа ненавист. Това е логото на прехода. Говоря за елита, за политическото „мешере”. Бегъл поглед върху персонажите на традиционната десница дава пълна представа за игровия характер на българския антикомунизъм. Партийни членове и секретари, пропагандатори на ЦК, поети-дилетанти на левия идеал, скрити и реактивирани агенти и добрият стар опортюнист – всички те разиграват антикомунистически вълнения, вадят хляб със симулация на пророчески гняв и късане на ризи. За да може това да продължи и никога да не свършва (защото ако свърши, свършват и те), е необходимо да бъдат поддържани изходните условия на спасителния антикомунистически „ дискурс” - неотворени досиета, липсваща лустрация, вездеприсъствие на КДС, капитали зад граница и пр. В реалността - нищо или точно обратното.</p>
<p>Българската декомунизация е реторичен фалцет и знаково насищане. На електоратите сервират думи, за да се хранят с илюзии. Процесът е фантасмагоричен и вампиризира. „Лявото” и „дясното” са езикови територии, населени с „дясно мислещи” и „ляво мислещи”. И двете антропологии са напълно обезсмислени, защото не мислят, а говорят език, който ги „говори”. Езиковите страсти евакуират от реалността, преселват в езикови вертепи. Ако случайно, подведени от порнографско любопитство, попаднете в някой десен „форум”, ще се натъкнете на брутален десен сленг, който може да съсипе вярата ви в гражданина. Кратка разходка из такъв виртуален секс шоп с езикови играчки за предизвикване на болка и разнообразни унижения може да даде решителен тласък на вашето политическо депрограмиране, ако по някаква причина сте заседнали в секта. Бедата е, че този инфернален кипеж от „политологични” безумия, тази идиотска умствена „сяра” контролира позициите на дясната „съвест”. Авторите пишат и треперят пред страшния съд на електронната жакерия. Готова е да ги линчува. При слабо отклонение от десния умствен канон получават мълниеносно квалификацията „комуноид”. Подсвирване за сбор на кучетата. Следва дълбинна „аналитична” оргия от орално-канибалски и анално-садистични прозрения, които трябва да ви довършат или да ви доведат до шок и дясно просветление. Порнографският линч е политическа инициация. Това, което „дясно мислещото” електронно население практикува тук под кодовото име „десница”, е болшевишка метаморфоза в имбецилен вариант. Нека не бъда разбран погрешно: проблемът не е в антикомунизма, а в антикомунистите и то не във всички, а в повечето. Проблемът е в господството на политизирания лумпен и в неговата наглост. Проблемът е в това, което пръв е забелязал Адам Михник: антикомунистите приличат на комунистите и то дотам, че различаването им става загадка. Трябва да бъдат изоставени, това е препоръката, ако позволите. ”Расставаюсь с вами вечным расставанием”, е казал Розанов. Не бива да се занимаваме с обслужване на пустото.</p>
<p><strong>Преди една година в интервю казвате: „Не вярвам на обрат, предизвикан от масово и независимо гражданско действие. Нито ще бъде масово, нито ще бъде спонтанно. На този етап - не.” От това ви твърдение следват няколко въпроса:</strong><br /><em><strong>a). не поехме ли необратимо в едно нова и перспективна посока след 1989 г.?<br />б). защо е това недоверие в гражданското действие днес?<br />в). при какви обстоятелства очаквате гражданското действие?</strong></em></p>
<p>Ще се съглася, че посоката е необратима. Ще се съглася още, че е възможна и оптимистична теория на българския преход – „направихме, каквото можахме, не проляхме кръв, попаднахме в най-добрия от всички възможни светове”. От гледна точка на успелите резултатът е чудо. От гледна точка на обикновения „потребител” преходът е хроника на илюзиите. Ранната илюзия вещаеше скок от „царството на необходимостта в царството на свободата” и вход в тучните пасбища на консумативния рай. Управлението 1997-2001 тласна страната в западна посока, което несъмнено е най-големият политически успех на прехода, но за това пък извърши приватизацията по начин, който изхвърли от синия блян повече от 1 милион души. Реформата протече като груба квазикриминална приватизационна процедура, за чието осъществяване бяха рекрутирани всички едри човекоплъхове на посткомунистическа България. Моделът на „антикомунистически” етатизъм, с радикално либерализирана приватизационна похот, отблъсна маса хора от първата романтична вълна. Царят се яви като знахар от отвъдното, като утешител - психотерапевт и търговец на надежди. Много скоро стана ясно, че е „българин” в разочароващия смисъл. Днес, според социологическите проучвания, само 20% от десните и 30% от левите са политически представени. Срив на политическото представителство. Една шепа амортизирани лидери паразитира върху политическия тотемизъм на третата възраст. Десницата е в процес на сектантски разпад и оцелява чрез консервиране на апаратните ядра.</p>
<p>Огромна част от българските граждани са разочаровани политически привърженици, засрамени от своите минали възторзи и проточената си наивност. Тези хора казват така: политиката е едно от имената на моята глупост; спирам да вярвам. Не това, което българските политици правят, тегли страната в западна посока, брюкселската кука я тегли. Без тази кука сме в подземието на Кустурица, в хилядолетното царство на чалгата. Политическото клакьорство не си струва. Двадесет години по-късно изводите тласкат към политическо отчаяние и гражданска резигнация. Хората избират частния свят. Младежта емигрира в Мрежата, където гражданските акции са фантазирани без потребност от публична реализация. Виртуалният политически почин се самоизчерпва като автоеротична процедура. Политиката не е чат. Ако ми припомните, че последният бунт пред парламента беше решен във виртуалното пространство, ще ви отговоря, че и ефектът му остана там. Политиката губи гражданския интерес и се превръща в шоу бизнес и административна процедура. Управляват ни актьори и чиновници. Класическият гражданин е свободолюбива, патетична фигура, субект на морални страсти и рационални убеждения. Гражданският консенсус предполага ядро на ценностно съгласие, което не е предмет на спор, а има статут на очевидност. Посткомунистическа България спори за всичко, защото не вярва в нищо. В това състояние на чалгизирана жизненост и политически скепсис гражданската инициатива изглежда маргинално предприятие. Случват се епизодични победи на засегнати общности, какъвто е случаят с електронното „подслушване”. Има хора, които са решени да отбраняват освободените територии срещу опитите на властта да си ги върне. Готови са да се сражават срещу тенденциите към полицейски регрес. Това обнадеждава.</p>
<p><strong>Има ли виновни (лица или общности) за загубата на духовните опори по време на прехода? Ако е имало такива опори, разбира се...</strong></p>
<p>На това място предпочитам да кажа нещо за бившата ДС, защото личният състав на тази организация има пряк ефект върху загубата на „духовните опори”. Този ефект не е свързан с идеологическата им ретроградност, както обикновено се мисли, а с тяхната „експертиза”, с монопола върху нерегламентирана информация и с неудържимия им пазарен активизъм. Тайната власт формира елитарно съзнание на причастност към засекретено знание и престъпни технологии. Тези хора са „гностици”, иронично казано. Освен, че са гностици, което означава „расово” високомерие, те са и циници, което пък означава готовност за подвизи на безкомпромисно „капиталистическо” съревнование. Хората от ДС не медитират върху идеологията, а върху властта. Те са „експертно” концентрирани върху ситуацията „власт” като априорна категория и конкретен репертоар от средства за нейната „защита”. Имаха отдел „мокри поръчки” или нещо подобно. Тази „експертна” група е способна да функционира във всеки идеологически контекст, те са конвертируеми наемници, обвързани със специфична корпоративна етика и кланова лоялност. Шеф на разузнавателната служба на НАТО е унгарец, доколкото помня, обучаван в КГБ, за да не споменаваме какво е Путин или пък какво е Буш, който видя в очите му „душа”. Хората от службите са заклети врагове на „откритото” общество, доколкото те самите са „закрито” общество. Духовната им генеалогията отпраща към традицията на наднационалните езотерични съобщества. Службите са интернационал на „петата власт”. Не случайно българските масонски ложи са препълнени с бивши агенти на ДС. Масоните са във всички парламентарни групи и никой не пита за „конфликт на интереси”, а им се радват като на някаква екзотика. Мисля си, че безпроблемното прехвърляне на еничарската група на „стражите” от комунистическа в демократическа България е структурен дефект на българската демокрация, нейно опасно вътрешно противоречие с тежки щети върху българската „нормализация”. Това никъде не беше допуснато да се случи - точно така и в такъв мащаб. От сутрин до вечер са в телевизията като ментори на демокрацията, преизпълнени с „компетентност” и благи намерения. Централната активистка фигура на българския преход е бивш агент на ДС. Смешно. Те са движеща пазарна сила и задкулисен политически „играч”, за да не казвам „арбитър”. Хубаво е да нямаме съмнения по този въпрос. Лустрацията беше задължителна и трябваше да стане най-късно през 97-а. Десните лидери имаха мандат за такава операция, но не пожелаха да я извършат, защото задкулисният консенсус не предвиждаше подобно „посегателство”. В това е предателството на десните лидери. Скриха архивите, агентите, миналото, бъдещето и се отдадоха на приватизационен разгул и антикомунистическо кликушество. Интелигенцията – в режим на късогледа клака. Господстващата реформаторска парадигма на „мирния преход и националното съгласие” кодира прехода като олигархичен процес на структуриране на раздържавената собственост и нелегитимен контрол върху публичната власт. Българските десни реализираха проекта на комунистическия номенклатурен елит и неговия репресивен апарат, в това се състои пародийният финал на фамозния ни преход. Димитър Луджев напомни от страниците на „Култура”, че в приватизационния процес са участвали около 220 офшорни фирми, собственост на този елит и на неговите родови продължения. Леви анализатори говорят за „500 семейства”. Тук е заровено кучето. Тези 220 офшорни фирми на БКП/КДС бяха корпуси за бързо приватизационно реагиране, бойни групи за анексиране на пазарни територии. Десните изиграха роля на политически гарант на тяхното пазарно осъществяване. Те опаковаха процеса в клишета на либералната проповед, трафарети за свободния пазар и скандиране на антикомунистически лозунги. Демократичната видимост е тяхна заслуга. Червените станаха капиталисти с помощта на сините, които извършиха приватизацията на червените. Хитрост на историческия разум. Двадесет години по-късно, в резултат на либералната обществена трансформация, бившият елит има не само статут на пазарен хегемон, на привилегирован строител на българския капитализъм, но и на авангардно евроатлантическо ядро с ръководна роля в българския „цивилизационен” процес. „Бившите” са компрадорски елит. Доверено лице на Запада. Не мислите ли, че това е краят, ако изобщо има край?</p>
<p>Българската политическа система функционира като карикатура на демокрацията, като гротеска на народовластието. Класическата либерално-демократична версия предписва обективно структуриране на обществения интерес в система на многопартийно представителство. Партиите са представители на „земята, труда и капитала” в сферата на държавното управление, което на свой ред хармонизира рационално представени и национално защитими публични интереси. Политическият процес се осъществява от носители на разум и воля, от отговорни граждани, обединени от конституционен консенсус, кодифициращ живота на нацията като политическа общност. Това знаем всички, а това, което не всички подозираме, е, че от утробата на тоталитаризма беше „изроден” с форцепс един фрустриран и еуфоричен постутопист, тежко увреден от политическа демагогия, медийни манипулации и прелъстен от консумативни фантазии. Този, политически крайно инфантилен, обект на „реформата” стана по неизбежност плячка на хищници от собственото му племе. Разомагьосването на тоталитарния свят не освободи култура, а нагон, похот. Движеща сила на прехода не е волята за свобода и достойнство, а похотта за собственост и поглъщане. Libido possidendi. Десните кръжат около класическата либерална парадигма на естествения човек, естествените права и естествения интерес. Към това добавят и прозрението, че нищо не е по-естествено от егоизма. Тук им идва на помощ Айн Ранд. Само че реализацията на тези „естествености” предполага разум и гражданска добродетел като културен фундамент на либерално-демократичния консенсус. Без този фундамент сме в режим на нова утопия. Българският „хабитус” е сложно устроен. Нашата базисна културна реактивност е съставена от объркан възрожденско-социалистически сантимент, неизтребими егалитарни настроения и невротичен национализъм. Към това добавям и посткомунистическия бяс за еротични екзалтации и турско-цигански мелос. 1989-а ни завари без стартов културен капитал, дисидентска традиция и меродавен елит. Много лоши изходни условия. Остава загадка как би реагирал българският народ на безкористно лидерство, с въображение за сложността на лидерската задача. Не знаем как би реагирал, защото не му се случи, за да знаем. Лидерите на прехода презряха „моралните въпроси” на прехода - искрено, дълбоко и „концептуално”. Изпаднаха в огромно самодоволство от „прозрението”, че морален преход не съществува, и му развързаха края като онези „госпожици” от руската литература. Отдадоха се на безумна приватизационна похот и вербално антикомунистическо буйство. Ето ни, накрая, в локвата на резултата: изтерзан балкански хедонизъм, кротка влюбена омраза и политически буфон начело.</p>
<p><strong>В друго свое интервю твърдите: „Нямаме ресурс за ново начало, това, което имаме на сцената, са руините на прехода”. Още ли така мислите?</strong></p>
<p>Втора „революция” няма да има в България. Ще се влачим в посока, която не е лоша. Европа да му мисли, ние сме свикнали. Да се влачим.</p>
<p><strong>Мрънкането ли е най-важната ни национална особеност, или е просто техника за по-лесно преживяване на трудни моменти? Споделяте ли една популярна теза, че „българските дълбоки прозрения за общото ни битие се раждат от страданието”. И ако допуснем, че сме страдали достатъчно, къде са дълбоките прозрения?</strong></p>
<p>Постсоциалистическият човек е разочарован и скептичен. Живее разсеян живот. Генералното му униние е ритмично прекъсвано от епизоди на алкохолна еуфория и жестока чалга. Понякога чете Куелю (Цецка Цачева). Очите му изтичат от гледане на телевизия. Жените гледат турски сериал. Мъжете гледат нощем, те си знаят какво. Ден след ден, едно и също. Към този, общо взето, напълно „редовен” начин на живот се прибавя и много коментираната склонност към противоправно поведение. Приватизира без юридически основания. Отмъква по нещо. Имах пациент в депресия, който се каеше, че не успял да открадне достатъчно в преходния период. Бил грешник. Виновен пред семейството си и пред съвестта си на „мъж”. Смайващо „преораване” на ума. Ние сме сгушен народ, оцеляващи люде. С дръзки инициативи в обема на битовата грижа. Животът е скромна идея в български прочит. Основната метафизическа интуиция е по-скоро суеверно-анимистка, отколкото религиозна. Нашият човек е религиозно равнодушен и тактически суеверен. Изповядва култ към восъчните свещи. Съблазняват го телевизионните пророчици, обича да му „гледат” и чука на собствената си глава като на някакво дърво. Чете „Шок”. Не е вярно, че нашият човек е лош, по-скоро обратно; но е вярно, че е мнителен. Омърморването на „положението” е тайнство на съкратения живот, магически ритуал за обезпечаване на минималната потребителска кошница. Омърморването е тъга и ропот, клюка и бунт - народна магия за сигурност. Съдбата е свекърва, капризен женски род. Властта отнема, а не дава. Силният и слабият, богатият и бедният са паралелни светове. Подозирам, че българите предпочитат слабо репресивен социализъм, обогатен с указ 56. Малко „частно”, много „държавно” и ред. С икономизацията на националното въображение и откриването на глобалния свят си отива и нещо от манталитета на традиционния българин. Това, което живеем, е не само политически, но и антропологически преход. Не съм се натъквал на дълбоки прозрения, свързани със силни страдания. Българите не страдаха особено при Живков. В България, както казваше Вера Мутафчиева, няма гладни гробища. Не късният живковизъм, а преходът изтерза „малките българи”. Защото не беше за тях и те го разбраха. Това, което се разгърна в името на демокрацията, взриви всички опори и нарани народа дълбоко. Името на тази травма е грабеж. Имам хипотеза, че извън „социалистическата революция”, българите не са преживявали по-брутална социална трансформация от тази, която наричаме преход. Войните са бедствие, което се преживява като изпитание. Преходът е исторически обрат под формата на гавра. След този „обрат” част от сънародниците се оплакват от панически пристъпи, разсеяно внимание и склонност към сеизмични пророчества. Изтръпват им крайниците. Живеят с помощта на битови автоматизми и самооценка на нещастници. Вярно е, че имаме и стара традиция на социално вайкане и тактическа депресия. Проплакването умилостивява. Ключовият човек до скоро беше Масларова, злата богиня на отказа. Когато европейската социология пита българина „как си”, той отговаря „нещастен”. Отговорът е информативен за актуалния статус, но осведомява и за дълбинно униние. Животът тук не се живее, а влачи. Някои подозират национално изчерпване. Ние сме отчаяно развеселени прахосници на остатъчна жизнена енергия. Приемете изреченото като меланхолно преувеличение, извлечено от самонаблюдения на един от изгубените поколения. Не възразявам. Мантрите на нормативния оптимизъм не вършат работа, обаче. Осъзнаването върши работа. Вижте демографските данни.</p>
<p><strong>Как се справиха (психологически) всички онези, които с настъпването на прехода се почувстваха излишни?</strong></p>
<p>По пътя на бавното и мъчително усвояване на нова социална роля, като усилване на социалната повратливост и битовата борбеност. Някои се провалиха, други се преоткриха. Мускулно надарените българи, всички борци, гребци и боксьори, всички тъй наречени олимпийски надежди или просто тарикати с физическа сила бяха хвърлени на улицата като ортопеди на приватизацията и пазачи на сакралните капиталистически тела. 1989-а ги избута на улицата като корпулентен знак на тоталитарната класика и като зловеща предприемаческа закана. „Увиснаха” екзистенциално със смазани уши и изплезен поглед - като артефакти на тоталитаризма и образ на новия живот. Тяхното „справяне” с кризата предполагаше съгласие за бърза и безусловна криминализация. Дадоха го. Тепърва ще ни става ясно каква част от българското население е избрала престъплението в борбата за „насъщния” и в опита за справяне с индивидуалните кризи. „Спортистите” са просто скроени жизнелюбци. Тяхната бърза криминализация онагледи един „секрет” на комунизма, а и на ранния български капитализъм – презрението към човека като към лесно отстранима физическа пречка и култа към социално хищничество. Фашизоидната простотия се оказа потребна и от двете страни на 1989-а. Единият от пътищата за „справяне” е следователно бестиализацията, регресът към хищника. Като наблюдавам бизнес елита и експертния антураж, оставам с впечатление, че тече аналогичен процес и на „елитарно” равнище. Българският посткомунизъм създаде делова и компетентна „раса” на успелите, хладна порода от нещо като киборги на капитализма. Има нещо отблъскващо в този човешки тип. Наричат го cool, но е неприятен, защото е арогантен и пуст. Това иде от парите. Монетата е духовно активна субстанция, променя този, който я има, и този, който я няма. Съществува евхаристийна мистерия на хляба и сатанинска мистерия на монетата. Две коренно различни вероизповедания, които няма да се помирят.<br />Какво да кажем за дисквалифицираните? За безпомощната човешка маса, която имплозира като потенциален психосоматичен самоубиец и се разви като фрустрирана електорална маса? Този преход трябваше да отговори на въпроса къде ще отидат парите, а не къде ще отидат хората. Въпросът за „съдбата на хората” беше запокитен в бъдещето. Днес българският човек живее с тялото си в своята разнебитена провинция и с въображението си в европейския Ханаан. Осъществихме скок от домодерна България в постмодерна Европа. Посткомунистическият българин обитава междинна, „преходна” зона. Културният му статус е „археомодерен”, а психиатричният, с извинение – невротично-шизоиден. Този „кентавричен” субект на прехода живее в режим на двойна неудовлетвореност – от „морално остарялата” българска ситуация и от нереализирания европейски „идеал”. Какво да се прави в тази твърде шизоидна ситуация? Препоръката да се търпи има характера на черен хумор. Да утешаваш третата възраст с бъдещето е задължение на църквата, а не на политиката. Утешенията трябва да бъдат индивидуализирани. Голословно? Ето нещо конкретно: аполитея, фанатичен естетизъм, религия (Николас Гомес Давила). Триада на един колумбийски католик, рентиер от Богота. За българския постмодерен прагматик - друго: престиж, Сорос, блондинка. И Синя коалиция, щях да забравя. Добавям - инклузивно брюнетка. Защо пък не?!</p>
<p><strong>Какъв друг мотив, освен евентуално по-добри условия за кариерно развитие, биха върнали в България онези млади хора, които по време на прехода заминаха да учат в чужбина?</strong></p>
<p>Младият човек е ентусиазиран да реализира жизнена идея. В масовия случай тази „идея” е възприета по подражание и културна сугестия. Човекът днес е съблазнен от това, което наричат „гламур”. Гламур е панеротична утопия, култура на нарцистичния лукс. Ерзац свят без болка и уродства. Не всички попадат в хедонистичния рай, но всички тичат в тази посока. Глобалната културна динамика е свързана с референтния образ на успеха, с широко рекламирания жизнен стил на световния консумативен елит. Секрет на тази светска религия е, че „спасява” малцина и погубва мнозина. А неин свръхсекрет е нихилизмът. Триумфът на нищото.<br />Връщат се хора с „потиснати цели”, за да опитам професионален отговор. „Потиснатата цел” е психодинамично понятие от репертоара на психичните защити. Свежда се до редукция на желанието под натиска на реалността и гласи следното: щом не мога да имам това, което искам, ще искам това, което имам. Искам България. Не вярвам в „идеалните” мотиви за връщане на образования млад човек. Никой не се връща, защото е „длъжен” на отечеството, което се нуждае от новопридобитата му компетентност. Връщат се след разумен анализ на „обстоятелствата” и вътрешно „вслушване”. Връщат се заради близки хора и заради нещо, което „не може да се назове”.</p>
<p><strong>Като психиатър как бихте помогнали на човек, чието име е излязло наскоро при отварянето на досиетата, и той ви каже: „Не е честно, за много други никога няма да се научи”?</strong></p>
<p>Такъв човек се позовава на несправедливост, за да намали вина. Дефинира лошо това, което се е случило. Тактиката е да страда от чуждата, а не от своята „нечестност”. Лошо самоутешение, но и това е нещо. Обикновено се защитават с отричане - казват, че не са били сътрудници. Други казват, че са горди с тази принадлежност. Някои избират невъзможната позиция да твърдят и двете неща едновременно. Тези, които избират отричането, „усилват” позицията си с публикации в жанра на „крайната изненада” и със закана да съдят Комисията. Споменават и Страсбург. След месец утихват. Някои от уличените, които принадлежат на българската култура, намекват, че е неблагодарно да бъдат „набеждавани” след всичко, което са дали на отечеството. Тази категория се скрива в претенцията за извисеност и заслуги, които априорно изключват всички подозрения и всички нравствени претенции. Твърдят, че са „елит”, което винаги е спорно, щом някой го твърди. Елит не твърди такива работи. Този „елит” казва така: плебсът претендира, но ние се спасяваме с презрение или още по-радикално – с опрощение, тъй като „не знаят какво вършат”. Отказват дебат по „подробностите” и просто се потрисат - като форма на морален шантаж и тактика за замитане на следите. Творецът е отвъд доброто и злото и се отчита само на висшите сили. На ръководството на Шамбала. Канонизираните творци от тоталитарния период се отбраняват с пакт за суетно подпомагане и групова контраатака всеки път, когато интересите им бъдат засегнати. „Интереси” означава суета. Преживяват се като ложа на привилегированите с кодекс за неудържимо взаимно ласкателство. Борят се за дълговечност. Няколко души с разкрита принадлежност към ДС си спечелиха известни симпатии с нещо подобно на извинение. Не всички имат храброст за макар и частично признание. Не могат да се каят, защото срещата с аза се преживява като форма на ужас. Отдавна е забелязано, че най-дълбоко се каят светците, които нямат нужда от покаяние, и най-зле грешниците, които драматично се нуждаят от него. Покаянието е изключително духовно постижение, категория от висок нравствено-религиозен ред. Шансът да научим днес за подобно персонално събитие клони към статистическата вероятност на чудото. Не е редно хората да бъдат изтезавани с непостижими образци, но сриването в безразличие дърпа към дъното, където се мотаят само бивши хора. Тези, които бяха обявени, се преживяват като жертви. От друга страна, има злорадство да бъдеш свидетел на чуждия срам. Никой не се старае да индивидуализира, опозоряването върви en bloc. Боя се, че целта на отварянето на архивите, която е да разберем зависимостите и „кой кой е”, не само, че не е постигната, но сякаш следва логиката на онази класическа манипулация, според която „откриването е прикриване”. Една част от сътрудниците се крие в десните партии. Друга част на „особено ценните агенти” не присъства в архивите, защото е действала по регламент без писмени следи. Лидерите обичат такъв антураж, защото е зависим и знае да служи. Цялата работа е отвратителна и, както казва вашият потърпевш – „нечестна”. Как да му помогнем? Бедата е, че тъкмо на него не е дадено да се позовава на тази „несправедливост”, други трябва да бият тази камбана. Неговият шанс е да се сблъска със своята „сянка”. На всички ни шансът е там.</p>
<p><strong>Можа ли поне един честен човек, издигайки се до най-високите стъпала на властта, да се опази непокварен и неупотребен „от лукавия” по време на прехода?</strong></p>
<p>Правя уговорка, че за мен „политиката и политиците” са разговор за това, което знам от наблюдения и самонаблюдения. По този въпрос съм строго субективен, защото не знам друг начин да бъда „обективен”. За това отговарям на вашия въпрос така: в първата фаза на прехода – да; след 1997-а е казуистика. Познавах един политик, който твърдеше, че в политиката е допустимо „всичко”. Моралът е в общността, а не в съвестта на политическото лице. Политикът няма съвест, а цел. Неговата „съвест” е да постигне целта. Целта оправдава средствата. Хората са зли. Прилично овладян макиавелизъм, който нарича себе си „християнска” политика. В това смесване съзирам наглост. Припомням на всички макиавелисти – „християни”, че Христос не е разпънат от „грешници”, а от хора с държавническо мислене. От склонните да боравят с човека като с неодушевен предмет и да „операционализират” политическите ползи. От въпросния политик научих любопитна история, която си струва да бъде разказана, защото илюстрира патологията на този политически ум. Слободан Милошевич се чувствал застрашен от Биляна Плавшич, талантлив политик от сръбската Демократическа партия. За да се справи с нейната конкуренция, и изпратил „мъж” от сръбската ДС/УДБА/ със задача да я съблазни и изведе от политиката. Успял. Превърнал я от политик във влюбена жена и я отвел в света на любовните перипетии. Конкуренцията била ликвидирана. Коментарът беше много инструктивен: „И аз бих направил същото”.</p>
<p>Тогава този сюжет, заедно със съпътстващия коментар, ми се стори анекдотичен, но по-късно разбрах абсолютната му сериозност. Казуси от този род ме карат да мисля, че основният риск на политическото занимание не е морален, а направо демоничен. В политическите подходи на „решените политически мъже” има нещо зловещо и от простосмъртна гледна точка - перверзно. Това тревожи дълбинно и се преживява трудно, а не фамозният „конфликт на интереси”. Политиката е дух, политически дух. Оставен сам на себе си, без духовен контрол, политическият демон трансформира човешката същност, превръща човека в alienus (чужд, луд). Много напредналият политик е из-род, изведен от рода, демиург на „общото благо”. Хубаво питате дали има опазен „от лукавия”. Въобще не става дума за „морал”, за евтина морална придирчивост, а за произхода на политическите енергии, за „лукавия” им произход. Харизмите биват и инфернални. Около известен род лидери човешките обкръжения напомнят интелектуално вцепенени „свидетели на Йехова” с илюзия за автономност. Хората рационализират повърхностно политическата повреда. Наричат политика крадец, депутат. Свеждат въпроса до кражбата. Само че далеч не всички крадат, бедата е, че лъжат - бодро и „алтруистично”. В политиката се лъже под натиска на нещо като „дълг”. Ако спре производството на национално отговорни лъжи, партиите ще фалират. Партиите са специфично фалшифицирани сектори на реалността, идеологизирани котерии на държавна дотация. Човек, уважаващ очевидностите, е политически неспасяем, съдбата му е да бъде избирател, клакьор или аполитичен, което е за предпочитане, ако питате мен. Политиката не е за нормалния грешник, иска се допълнителна специализация. Познавам няколко почтени политици, които приличат на юродиви и не подлежат на никакво опитомяване поради характерови аномалии. Те играят ролята на шут при краля. Известно време ги понасят като екстравагантно привързани към фактите, като PR-гаранти на вътрепартийната демокрация. Прощават им „инфантилния” респект към истината, но после, след кратък период на „мачкане” (жаргон за преднамерен натиск и вътрепартийна дисквалификация), ги „пускат на шейната” (жаргон за отстраняване) или ги „изваждат от обувките” (друг жаргон за отстраняване). Идиомите на реалната политика са шедьоври на циничния език. Конкурира ги криминалното арго, но то е по-благочестиво, защото е „директно”. Преходът разврати своите синове и дъщери, разби ги персонално. Твърдят, че моралната политика е оксиморон. В политиката няма истина и морал, а игра на истина и морал. Така мисли Юлия Кръстева, която казва също, че левите имат повече чувство за човека, а десните - по-малко. Политиката е игра на истина и морал. Ако това е вярно, следва много важен извод: високото качество на играта означава успех, а ниското провал. Академичен въпрос е доколко такъв тип игра може да бъде играна успешно, без автентична свързаност с въпросните ценности. Вярно е, че има политически актьори, които заслужават Аскеер, Икар и може би Оскар. Но по-дълбоката емпирично верифицирана истина е, че хората разгадават симулацията и изхвърлят лицемерите. Лицемерът със сигурност ще бъде спипан. Дебнат го енергиите на каузата, с която е обвързан „по непредпазливост”. Хората са хитри същества, знаят тънката си сметка. Презират „благодетелите” си.</p>
<p><strong>На какво, според вас, се дължи системната негативно селекция, която правим в тези 20 години? Има ли тя биография, или е ново, „демократично” явление?</strong></p>
<p>Към политиката потеглят различни хора и по различни подбуди, но се застояват „предопределените”. В романтичната фаза на прехода в политиката попаднаха художници, поети, литератори, но партийна кариера направиха утилитаристите. Константин Победоносцев твърди, че парламентарната демокрация е лош подбор по дефиниция. Парламентът, казва той, е институция, която удовлетворява интересите на народните представители и тяхното лично честолюбие. Парламентарните турнири не произвеждат истина, а честолюбива крамола. Честният човек изпитва отвращение от изборната процедура. Кой честен човек, пита той, ще приеме предизборно ролята на „любезен лъжец”, който говори това, което искат да чуят, и обещава това, което знае, че никога няма да изпълни? Българският политик е натурален „демократ”, той е напълно щастлив да лицемери и в двете стратегически посоки – навън към публиката и навътре към лидера. Органичен е в тази роля. Не народът, а лидерът решава съдбата на кандидата за политическа слава, защото не народът, а лидерът пише предизборната листа. Предизборната листа е „книга на живота”, ако те няма там, те няма. За да развиеш кариера на политик, ще трябва да се харесаш на лидера и никога да не го разочароваш, защото в него е пълнотата на властите. Plenitudo potestatis. Лидерът е папа. Зависимостта от „непогрешимия” деградира. Лидерът се къпе в ласкателства и даже се дави. С лидерското условие е свързан много важен филтър на негативната селекция, за която питате. Може да ви се стори фрапиращо, но лъжата, като тактика на подвеждане, се преподава в езотеричните партийни курсове по манипулативно майсторство.</p>
<p>„Мръсната игра” има степени на посвещение. Във вътрешния езотеричен кръг се вземат решенията за Биляна Плавшич.
