Домна Ганева: Мислех, че ще умра на сцената

<p>&nbsp;</p> <p>Най-много ценя това у себе си, че мога да се радвам, ама страшно да се радвам на чуждия успех. Нямам слабост към особено прагматичните. Знам, че това не е съвременно. Слушам много за интернет. И си мисля, че той служи за информация, търговия, наука... Обаче тези, които се втурват изцяло към него, забравят как се общува. Стават едни самотници. До голяма степен убива духовността у хората. Спират да четат, затрупват се с информация, често пъти повърхностна.</p> <p>С Николай се познаваме от ученици. Той беше много финичък, а аз - едра, дебела направо. Казах на моята приятелка: <em>Е, това мъниче един ден ще яде страшен бой от мен. Защото е много проклет и командва всички.</em> На следващата година се явявахме във ВИТИЗ. Тогава той пък казал на свой приятел: <em>Виждаш ли ги тия двете най-грозните</em> (Рокси, Роксена Кирчева, и аз), <em>е тия са най-добрите!</em></p> <p><strong>Първо аз се влюбих в него.</strong></p> <p>Всяка вечер след спектакъла ходехме в БИАД. Поръчвахме си една порция кюфтенца или кебапчета и пиехме една бутилка &bdquo;Мелник - 13&rdquo;. Много се дразнехме един друг в тези разговори. За роли, за пиеси, за приятели... И един ден той ми каза: <em>Виж какво, ако един ден се оженя, ще се оженя само за теб. Ама сега ме остави на мира и си намери любовник.</em> От което направо побеснях. И аз какво... с Гого Гайтаников. И един ден Николай ми каза: <em>Хайде след спектакъла в БИАД</em>. Викам му: <em>Съжалявам, Николай, но аз не съм свободна.</em> <em>Ти ми каза да си намеря любовник.</em> Щеше да счупи гримьорната. Така побесня. Тогава тайно се отказах от Русе, където беше разпределен той, и заминах за Варна. Но във Варна не издържах.</p> <p>Отидох в пощата, звъня на Николай, викам му:<br /><em>- Познай кой е!</em><br /><em>- Кой е?</em><br /><em>- Домна!</em><br /><em>- А, не може да бъде, </em>казва той.<br /><em>- Ще ти задам няколко въпроса, а ти ще ми отговаряш с &bdquo;да&rdquo; и &bdquo;не&rdquo;. Обичаш ли ме?</em><br /><em>- Да! Да не си се оженила и развела?</em><br /><em>- Не! Съгласен ли си да оженим?</em><br /><em>- Да!</em><br /><em>- Тогава във вторник ще говорим като съпрузи!</em></p> <p>И джас слушалката. И като цъфнах на гарата... Бях напълняла страшно, въпреки че пазех диета. Скачах от шест часа сутринта с кожух и анцуг по триста пъти, гладувах, а пълнеех. А той като ме видя, ми каза:<strong> <em></em></strong></p> <p><strong><em>Ако знаех, че си толкова дебела, никога нямаше да обещая да се оженя за теб.</em></strong></p> <p><img src="/uploads/editor/Домна.jpg" alt="" width="494" height="266" /></p> <p><em>Домна Ганева и Николай Бинев</em></p> <p>Има едно много смешно писмо... Жана Стоянович беше в Бургас. В нашия театър щяха да поставят &bdquo;Бабината питка&rdquo;. И Николай пише на Жана писмо. &bdquo;Домна ходи и пали свещ да не я разпределят в &bdquo;Бабината питка&rdquo; и плаче. А аз й викам: <em>Защо плачеш, Доми, какво ти липсва да изиграеш една патка? Дали походка, дали интелект</em>...</p> <p>Мислех, че умирам и наистина умирах. Не можех да дишам, да гълтам.</p> <p><strong>Получих този пристъп през 1991 г. на деветия ден, деветия месец и деветата година от смъртта на Боян.</strong></p> <p>Обикновено, като го къпех, измислях винаги някакви машини и мечтаехме с него заедно. Тази машина как се качва по стълби, как може да излети от прозореца, после как ще тръгне над хората, след това да плува по морето, да лети над дърветата. Той много се забавляваше и никога не е питал кога ще оздравее, дали ще оздравее. За болестта си никога не е питал.</p> <p>Първи клас беше. На спирката, трамвайната, както седи, пада,</p> <p><strong>Николай го пита: <em>Защо падна, Бояне ? - Забравих, че съм прав.</em> А ние: <em>Ха, ха ха...</em> Голям смях!</strong></p> <p>А аз съм му се карала толкова пъти за неговата разсеяност, че пада, че се спъва. Така намразих тази учителка, която ми каза: <em>Проверете Боян.</em> А се оказа, че тя е била права.</p> <p>Имаше си приятел Борис, на проф. Серафимов син. Учеха в едно училище. Как са ни разкарвали, ако знаеш. Защото за тях беше позор да имат инвалид в класа. Като влизаш в училището, точно отсреща, на стената, бяха написани на ръка привилегии. Първо беше за деца на антифашисти, после - за не знам си какво, на последно място беше за отличници. А за инвалиди... НЯМА. Но неговата класна, г-жа Венкова, държа класа осем години на партера в една стая заради Боян. Целият клас възпита в доброта и състрадание.</p> <p>На 6 март 1982 г. Боян получи дихателен пристъп. От този ден аз знаех, че той може да си отиде. И не казах на никого. Когато пееха тези терцети, квартети, веднъж Боян не можа да вземе височините. Николай му се кара страхотно:<em> Защо, защо?! - Не знам, не знам, татко</em>. Аз го оставям да му се кара.</p> <p><strong>Влизам в банята и един страхотен рев, защото знам, че тези мускули вече не работят и че това е краят.</strong></p> <p>Но той беше невероятен дух, невероятен. Никога, никога не проговори за болестта си. С Николай преведоха &bdquo;Амадеус&rdquo;. Предпоследната вечер аз съм при Боян и му казвам: <em>Бобо, разрешиха нашия театър да прави &bdquo;Амадеус&rdquo;.</em> Той грейна. Преди премиерата на &bdquo;Амадеус&rdquo; (той не я доживя),</p> <p><strong>отивам аз на гроба и виждам на фенера забучен един билет за премиерата.</strong></p> <p>Кольо Стефанов го оставил. Салонът беше претъпкан, но едно място стоеше свободно. Никой не седна до края на това място.</p> <p>Последен го видя брат ми. Същата вечер, когато почина, аз играех в &bdquo;Дон Карлос&rdquo; - великия инквизитор, и аз исках от краля да предаде дон Карлос на Инквизицията, да предаде сина си на смърт. Това беше едно много особено преживяване, защото</p> <p><strong>моят син си отиваше, а аз на сцената трябваше да убеждавам някого да изпрати сина си на смърт...</strong></p> <p>Аз не исках Боян да осъзнае, че ако продължи да живее, той ще остане в тази болница, на това легло. И няма да може да пише, няма да може да пее, няма да може да живее своя щастлив живот. Той беше щастлив човек и казваше,че най-хубавото нещо на света е ЖИВОТЪТ.</p> <p>За Велизар искам още да разкажа. Няма майка и баща, които да са били толкова взискателни към детето си. Толкова да не са го хвалили. Когато ни питаше за някоя роля, ние все казвахме: <em>Добре присъстваш.</em> Как веднъж не похвалих това момче?!</p> <p>Страшно интересни бяха моите срещи с психотерапевта. Той ме научи на автотренинг и автохипноза. Но беше много смешно първия път. Аз изпитвам ужас от буболечки и като ми каза да си представя как съм легнала на зелената трева, аз попитах: <em>Може ли да си постеля чаршаф?</em> Той каза: <em>Постелете си!</em> Психотерапевтът те води! При автохипнозата също се започва така, но се потапяш в странни неща, които иначе не помниш. Оказа се, че два пъти съм била в клинична смърт.</p> <p><strong>Тогава видях това, което описват всички - един много дълъг тунел със светлини, в който вървях стремглаво към изхода.</strong></p> <p>И като започнах да крещя:<em> Върнете ме, върнете ме!</em> Лекарят ми помогна: <em>Успокойте се, вдишайте и много бавно издишайте...</em> Така излязох от този тунел. Бях много уплашена.</p> <p><strong>Мислех, че ще умра на сцената.</strong></p> <p>Толкова бях амбициозна и не можех да си представя, че приживе ще се разделя със сцената. Сама реших да сляза от нея, защото разбрах, че вече не мога да бъда на нивото си. Аз съм много против тази квалификация - авангард и стар театър. Има добър и лош театър.</p> <p>Искам да кажа и за богатите. Излизам преди два дни на улицата, помагат ми хората да мина на тротоара, защото аз не мога да пресичам сама. Изведнъж пред мен спира една кола. До нея има от онези каменни саксии за цветя. А е валяло дъжд, страхотна кал и аз не мога нито да се върна, нито да продължа. Вътре една дебела дама с вестник.</p> <p><strong>Чукам на прозорчето и моля: <em>Мръднете малко напред или малко назад, свободно е за вас, да мога да мина.</em> Тя започна да се плези. Колата беше скъпа, жената не много млада...</strong></p> <p>Така ми стана лошо и обидно от този дебелак вътре (жена)... Помислих, че ще получа инфаркт. Как е възможно да виждаш човек с патерици, да можеш да направиш маневра и да започнеш да се плезиш? На такива богати хора не мога да се радвам. На такъв успех не мога да се радвам.</p> <p>В един момент се отказах от метода на автотренинга и реших да направя нещо свое.</p> <p><strong>Започнах всяка сутрин и вечер да се моля... Така, с мои думи. Имам си молитва.</strong></p> <p>Толкова е дълга, че често Николай ме намира с иконката, която ми е похлупила лицето. Кой знае на кое място съм прекъснала молитвата... Първо искам прошка, след това благодаря, моля се за Велизар да успее да реализира божия дар, който мисля, че притежава... За Николай се моля да бъде жив и здрав и да не умре първо той. Ние сме страшно свързани с тоя Николай, въпреки че на стари години повече се караме. За брат ми и цялото му семейство се моля. След това започвам с приятелите. Ние много държим и дължим на приятелството.</p> <p><strong>Накрая, уви, накрая се моля за България.</strong></p> <p><em>Интервюто е публикувано на 17 март 2001 г. в Еspresso, седмичното приложение на в. &bdquo;Дневник&rdquo;.</em></p> <p><strong><br /></strong></p> <p><em><strong>Жана Стоянович, един от най-близките приятели на Домна Ганева и Николай Бинев:</strong></em></p> <p><em>Смъртта на Домна откъсна едно голямо парче от мен. Защото тя е къс от мен, тя и Николай (Бинев), разбира се. Толкова съм под знака на това, което се случи, въпреки че аз исках Домна да си отиде, защото тя много тежко живееше напоследък. Благодарение на много фактори, за които не искам да говоря, защото ще стана страшно зла.</em></p> <p><em>Аз съм страхлива, но въпреки това ще се осмеля да обвиня съдбата, че беше толкова лоша към Домна. Защото </em></p> <p><em><strong>тя е един от най-благородните, най-великодушните, най-добрите, с усмихната душа хора,</strong> </em></p> <p><em>които съм срещала. А съдбата й отреди един изключително нещастен живот. Да не говорим, че й отне детето, прекрасното дете. Отреди й и изключително тежка, мизерна, унизителна старост. И тази болест... Затова обвинявам съдбата, защото Домна не заслужаваше това!</em></p> <p><em>Мисля, че съм единственият човек, с когото тя няма нищо неказано, недоизказано. Има толкова неща, които аз знам и които никога няма да кажа, които са нейни дълбоки секрети и затова нямам право. Но мога да говоря за добротата й, за драматичните отпечатъци и спомени, които имам с нея и които са се запечатали в душата ми, наистина. Например, когато Боян, покойният й син, беше отдавна болен, седяхме както обикновено в тяхната кухня и тя ми каза: "Жана, всеки ден се сбогувам с него". Разбираш ли какво означава това за една майка?! Години наред да се сбогува със сина си. А той беше болен от пет-шестгодишно дете. И умря шест години след този разговор, на 21 години. </em></p> <p><strong><em>Колко е страшно това... Всеки ден да се сбогуваш с детето си...</em></strong></p> <p><em>Но колко беше и сладка... Когато ходехме заедно на представление, минавах да ги взема, него (Николай Бинев) или нея. Защото пътят ми е оттам и винаги отивах по-рано, да пием кафе и да се видим. И седим ние, говорим си и тя ми казва: "Жано, знаеш ли какво, отивам малко да си полегна, защото съм много уморена. Моля те, събуди ме след 12 минути". Щях да падна от стола, а Николай ми каза: "Още не е стигнала до възглавницата и е заспала". И беше така. След 12 минути я събудихме бодра и свежа.</em></p> <p><em><strong>Ей такава чешитка беше!</strong> </em></p> <p><em>Ставаше винаги в четири часа сутрин, ошетваше къщата, оправяше я, после пак лягаше и спеше до 10 часа. Всяка вечер, ние, техните приятели, се събирахме у тях. Защото Боян беше болен, не спеше много, Николай също спеше по три-четири часа. И след като умря Боян, продължихме да се събираме години наред у тях. Всяка вечер. 12 човека имахме ключ от къщата им - аз, Васко Димитров, Жоро Кадурин, Ники Стефанов, Мишо Маринов, Румен Цонев, за тях си спомням. За да може който когато отиде, да влезе, да се нахрани, да посрещне другите. Това ми е бил дом, втори дом, домът на Домна и Николай.</em></p> <p><em>Иска ми се да говоря против театъра, защото никой не й помогна. Но </em></p> <p><em><strong>Съюзът на артистите, в лицето на Христо Мутафчиев, й помагаше.</strong> </em></p> <p><em>Последните години Домна трябваше да понася тази несправедлива, бедна, мизерна старост. Добре че бяха приятелите, но </em><em>бързам да кажа - </em><em>вече не много (Калина Попова, тя я отгледа направо, Вихър Стойчев, Ваня Цветкова, Рачето (д-р Арнаудова), Силвия Лулчева, Андрей Аврамов, Румен Цонев), които се грижеха за нея. Но театърът, където Домна и Николай си дадоха изключително талантливия и скромен живот, той й отреди една лоша старост, не й помогна с нищичко. Николай имаше не знам колко пъти предложения да отиде в Народния театър. Никога не поиска да отиде. Никога! Защото те бяха много скромни хора.</em></p> <p><em><br /></em></p>