- 10 Sep 2020
- 500
- 12
Макар Комисията по досиетата все още да не е осветила досиетата на висшия клир на Българската православна църква, днес разполагаме със значително повече информация за сътрудничеството между някои представители на Църквата и комунистическите тайни служби, в сравнение с времето на разкола преди 20 години. На базата на тази информация каква преоценка правите на реакциите и поведението си през 1991–1992 г.?
<p>За сериозните наблюдатели на всички процеси и събития, свързани с Държавна сигурност преди промените през 1989 г., тази информация не е изненада, въпреки дългото отлагане вече повече от 20 години на разсекретяването на досиетата. За съжаление трябва да кажем, че някаква част от висшия клир на Българската православна църква (БПЦ), както и висши представители на богословската наука и на църковната администрация в своето минало са всъщност хора, които са направили своята кариера и са се издигнали професионално благодарение на ДС. Тези скрити или явни канали на ДС се чувстваха твърде осезаемо още преди промените през 1989 г. За тези, които познаваха живота в БПЦ, беше ясно, че ДС е проникнала много дълбоко в структурите на Църквата и това е съвсем разбираемо с оглед на идеологическата борба на тогавашната тоталитарна система максимално да ограничи въздействието на религията и същевременно да използва БПЦ за свои цели. Разтваряйки тогавашните страници на официоза на БПЦ „Църковен вестник”, виждаме, че тоталитарната система е правила това доста успешно. Става дума за една пропагандна машина, която се използваше при всички важни събития, които се случваха в България или по света. Да вземем за пример „възродителния процес”, в който БПЦ се включи много активно, или въпроса за първите неформални сдружения, които възникнаха непосредствено преди 1989 г., по отношение на които Светият синод също участваше като един активен, деен помощник на структурите на БКП. Това, което научаваме за богословските научни среди, също не е някаква изненада – знаете, че наскоро Комисията по досиетата огласи агентите на ДС във Висшата атестационна комисия. Самият аз съм публикувал преди години – преди да бъде променен законът – извадки от досието на единия от професорите богослови, за които сега стана ясно, че са били сътрудници на ДС.</p>
<p><strong>Кого имате предвид?</strong></p>
<p>Имам предвид Димитър Станков Киров. Не го наричам професор, тъй като покрай неговото агентурно минало излезнаха и много скандални за академичната общност факти. Става дума за фалшифициране на дипломи и свидетелства – нещо, за което многократно бяха сезирани ректорското ръководство на Софийския университет, Министерството на образованието и Висшата атестационна комисия. Миналото на Димитър Киров е така свързано с Държавна сигурност, че още от студентските му години цялата му документация е фалшива – като започнете от официалните му лични документи, в които има фалшива година на раждане, и стигнете до свидетелствата за притежаване на научна степен доктор на науките, професор и пр. Разкриването на досиетата направи видими и много интересни агентурни връзки – например на Димитър Киров с председателя на ВАК акад. Петър Кендеров и с ректора на Пловдивския университет, където пък днес преподава Киров.</p>
<p><strong>След като бе изключен от Богословския факултет на Софийския университет?</strong></p>
<p>Да, сега Киров е професор там в катедра „Обща история и археология”. Така че няма нищо случайно и тези факти не са изненада за академичната богословска общност.</p>
<p><strong>Казахте, че сте публикували досиета още преди да влезе в сила настоящият закон. Предполагам, това означава, че сте запознат с архива на Комитета по църковните въпроси от онова време.</strong></p>
<p>Запознат съм, от една страна, професионално, тъй като това са въпроси, които кореспондират с дисциплината, която преподавам – църковно право и устройство и управление на БПЦ. От друга страна, моята гражданска позиция преди години ме накара да се опитам да изясня, най-малко на себе си, някои важни въпроси, свързани с нашето близко минало. Така че проучих немалко досиета, най-вече на преподаватели в бившата Духовна академия, сега Богословски факултет.</p>
<p><strong>Имали ли сте достъп до досиетата на висшия църковен клир?</strong></p>
<p>Не, не съм имал достъп до досиетата на висшия клир.</p>
<p><strong>Казахте гражданска позиция, предполагам, че имате предвид и позицията си по време на разкола в БПЦ, когато застанахте на страната на т.нар. алтернативен синод. Оказа се обаче, че именно митрополитите, които започнаха разкола, са били най-близо до ДС и комунистическата власт. Знаехте ли това тогава, или го научихте постфактум?</strong></p>
<p>Това също не беше изненада. За мен нещата бяха ясно очертани още преди 1991–1992 г., когато започна разколът. Още тогава ми беше ясно, че това е активно мероприятие на бившите тайни служби. Тук включвам факторите на разкола и от двете страни. Между другото, това го твърдят и други сериозни наблюдатели на тези процеси, например проф. Христо Матанов, чието досие за съжаление също излезе. Неговите впечатления като бивш директор на Дирекцията по вероизповеданията и като активен участник в онези събития са, че разколът е инспириран от среди от бившата ДС. Що се отнася до моята позиция тогава, аз не съм я променил и днес. Мит е, разбира се, това, че съм от разколническата страна. В никакъв случай, никога не съм заемал такива позиции. Друг е въпросът, че чисто професионално съм критикувал и съм изразявал една църковна и гражданска позиция по отношение на безхаберието и нарушенията в БПЦ и в нейния клир. Ясно е, че и от двете страни – т.нар. каноничен и неканоничен синод – имаше хора, които бяха свързани с органите на ДС. По-скоро аплодисментите ми са по отношение на една група хора от т.нар. неканоничен синод, хора, които не бяха обременени с миналото на ДС и желаеха нещо да се случи, нещо да се промени в Църквата, желаеха БПЦ отново да заеме мястото, което й се полага. А иначе, по отношение на отделните личности, които бяха фактори в тези процеси, разбира се, че голама част от тях бяха свързани с ДС.</p>
<p><strong>Всъщност какви задкулисни отношения и конфликти между представителите на висшия клир, в частност между патриарх Максим и покойния вече митрополит Пимен, са реалният повод и причина за разкола?</strong></p>
<p>Ако трябва да използвам имена, ще спомена името на проф. Иван Желев, който през всичките тези години заемаше ключови позиции в църковното управление, както и в държавното управление – да не забравяме, че в продължение на няколко години той беше директор на Дирекцията по вероизповеданията. Искам да припомня един случай, който е позабравен, включително и в нашите богословски среди. Веднага след промените през 1989 г. в сградата на Софийската митрополия беше проведено едно събрание за въстановяване на Съюза на църковните служители. Салонът беше препълнен от църковни служители, които бяха чакали този момент от десетилетия и бяха много въодушевени. Тогава беше проведен избор за управително тяло, включително и за председател на възстановения Съюз на църковните служители, и за такъв беше избран Иван Желев, който тогава беше преподавател в Богословския факултет и имаше много близки отношения с висшата управа на БПЦ. Възстановяването на Съюза на църковните служители просъществува само до избора на неговото ново ръководство. Дотам. На практика не се състоя никаква дейност, Съюзът беше унищожен още в своя зародиш, според мен не случайно.</p>
<p><strong>Как ще обясните това?</strong></p>
<p>Аз съм си задавал много пъти този въпрос и съм си отговарял още преди сегашното разсекретяване на досиетата. Говорим за седмиците и месеците след промените през 1989 г.</p>
<p><strong>Смятате, че това събитие е част от активното мероприятие, довело до разкола?</strong></p>
<p>Да, и това не е мит.</p>
<p><strong>Доколкото си спомням обаче, проф. Желев не беше част от разколническите среди, тъкмо напротив.</strong></p>
<p>Аз говоря за възстановяването на Съюза на църковните служители преди събитията от 1992 г., преди разкола. Всъщност една поредица от подобни събития разколебаха хората, които имаха някаква надежда, че ще се случи нещо в БПЦ, че ще има някаква промяна. Тогава те тръгнаха по този, да го наречем неканоничен, но справедлив път. Аз в никакъв случай не оправдавам действията на тази група, която тогава започна разкола, но от гледна точка на техните морални търсения, надежди и очаквания аз не ги упреквам. Една голяма част от обвиненията, които бяха отправени тогава към висшия клир, включително и към софийския митрополит и български патриарх Максим, бяха справедливи от гледна точка на науката църковно право. Аз съм избягвал да влизам в политически коментари, например, че ЦК на БКП е взел предварително решение номер 145 за избор на български патриарх в лицето на тогавашния ловешки митрополит. Това е така, това са исторически факти. Аз по-скоро съм коментирал процеси, които са тясно свързани с устройството и управлението на БПЦ и по-конкретно с нейната нормативна част, тоест с Устава на Църквата. Това, което казвах тогава и което продължавам да твърдя и днес с оглед на Устава на БПЦ, е, че всички тези избори, включително и изборът на негово светейшество българския патриарх, са неканонични. Този избор не е уставен, което означава, че е некаконичен.</p>
<p><strong>Много добре си спомяте обаче, че начело на разкола застанаха митрополити като Пимен Неврокопски и Панкратий Старозагорски, за които се твърди, че са били най-активните сътрудници на ДС в средите на Българската православна църква. Как ще обясните този парадокс?</strong></p>
<p>Със същото, което вече споменах – едно активно мероприятие на ДС, обличане на царя в нови дрехи, на църковната власт във власт, която отново да служи на кръгове, свързани с бившето управление и с бившата ДС.</p>
<p><strong>Казахте, че тези неща са се знаели в църковните среди. Означава ли това, че те са били известни и на онази група хора, които заради моралните си търсения тръгнаха по неканоничния, но справедлив път на разкола, както се изразихте?</strong></p>
<p>Голяма част от тях вероятно са знаели. Други са били по-наивни. Нещата, които се случваха в Църквата, бяха ясни за хората, които проследяваха тези събития безпристрастно. Вижте, събитията в цяла Източна Европа, в бившия соцлагер, си приличаха. Те бяха предвидими. Само детайлите са различни. Например в Руската православна църква, за разлика от висшия клир в БПЦ, всички са били под пагон, тоест с офицерски звания. В една прикурка на в. „Известия” от началото на 90-те години бяха публикувани имената на целия агентурен апарат на висшия клир на Руската църква, абсолютно всички до един, включително тогавашния руски патриарх Алексий. В България подходът на ДС към висшия клир е бил по-различен, агентите не са имали офицерски звания. Вероятно някои от тях не са били и вербувани, защото не се е налагало да бъдат вербувани. С интерес очаквам разсекретяването на архивите за висшия клир на БПЦ.</p>
<p><strong>Знаете ли кога ще стане това?</strong></p>
<p>На този въпрос най-добре ще отговорят от самата Комисия по досиетата. Това, което чувам като неофициална информация, е, че се очаква това да стане през есента на тази година – октомври или ноември месец. Но и там няма да има изненади. Всъщност вече излязоха досиетата на един или двама митрополити, а един митрополит дори призна своята принадлежност към ДС, макар и твърде уклончиво.</p>
<p><strong>Как гледате на разделението между групата на митрополитите реакционери и тази на близките до държавната власт „прогресивни” митрополити, което прави в книгата си „Между вярата и компромиса” Момчил Методиев?</strong></p>
<p>Книгата на Момчил Методиев е едно изключително сериозно изследване. Той прави своите научни интерпретации на базата на много богат архивен материал. Вие ме връщате към този въпрос за прогресивните митрополити – това е кръгът на дядо Панкратий, на Врачанския митрополит Калиник и на Неврокопския митрополит Пимен. Всъщност това е силната група в Светия синод преди 1989 г. и за никого не беше тайна още тогава, че под една или друга форма те са много силно и здраво свързани с ръководството на БКП и нека да не казваме ДС, но така или иначе това се виждаше, подразбираше се. От другата страна пък стояха някои по-млади митрополити, но също много амбициозни, чиято кариера, независимо от по-младата им възраст, също е започнала със съдействието на партийните органи и ДС. Може би това е било сблъсък на две позиции или на два сценария с оглед оцеляването на партийната номенклатура с помощта на Църквата. Не казвам това случайно, защото както в България, така и в останалите поместни православни църкви в бившите соцстрани след промените през 89–91 г. се получи така, че атеистичните комунистически партии по някакъв начин се опитаха да експлоатират религиозните чувства и вярата на населението в тези страни, включително и официално – чрез институциите на православните църкви. Висшите ръководители на тези партии пък станаха нови религиозни и православни политици. Нека си спомним например за един Жириновски и за един Вадим Тудор в Румъния. Вярно е, че те са националисти, но те бяха все хора, свързани с бившия тоталитарен апарат.</p>
<p><strong>Отново ще ви попитам на какво се дължи този несекващ през годините конфликт между патриарх Максим и покойния вече митрополит Пимен. Вероятно трябва да търсим причината още при избора на патриарх през 1971 г., когато е избран не Пимен, а Максим. Всъщност как да си обясним този избор на Комунистическата партия?</strong></p>
<p>В отношенията между дядо Пимен и патриарх Максим – дядо Пимен е по-възрастният от двамата – има и много важен личен момент. Конфронтацията им започва доста преди 1989 г. За избора на патриарх Максим се изговори много. Малко се говори за избора на алтернативния патриарх Пимен, който също е предопределен. Той също е избран със съдействието на тогавашната партия-държава. Имам предвид избора му като митрополит. Разликата обаче е в това, че при неговия избор са спазени чисто формално изборните процедури. Говоря за формално спазване на процедурите при избора на Пимен, за разлика от случилото се по време на избора на митрополит Максим за патриарх.</p>
<p><strong>Каква е причината все пак тогава да бъде предпочетен Ловчанският митрополит Максим?</strong></p>
<p>Не е тайна, че бившият алтернативен патриарх Пимен е бил в една от групите, претендиращи за власт и позиции в Църквата. Тази група е свързана с тогавашния Врачански митрополит Паисий и още няколко митрополити. Борбите започват още от времето на патриарх Кирил. Всъщност тази борба е оттогава, тя не е от времето на патриарх Максим. Вероятно в собствените си очи тогавашният митрополит Пимен е виждал себе си като наследник на патриаршеската катедра. Не знам, но всъщност от запазените архиви от тези години се вижда, че съществува такъв конфликт, в който трудно би могло да се определи дали става въпрос за някаква лична вражда или за някакви принципни позиции. Със сигурност обаче може да се каже, че особеното мнение на бившия митрополит Пимен е изрядно от канонична гледна точка. Вие знаете, че когато избират тогавашния Ловчански митрополит за Софийски митрополит и Български патриарх, трима владици подписват едно особено мнение – единият от тях е Пимен. От гледна точка на каноните и на устава това особено мнение е изрядно.</p>
<p><strong>Все пак не разбрах кое прави Максим предпочитан избор в сравенение с Пимен в очите на тогавашната комунистическа върхушка?</strong></p>
<p>Успял съм да се докосна по-скоро до архивите преди 1971 година, отколкото до тези след 1971 г., така че моят коментар надали би бил много справедлив. Съдейки обаче по архивите на ЦК на БКП, съм склонен да допусна, че и след 1971 г. борбите между Кирил и Паисий отново са се повторили, само че с други имена. Преди това ние виждаме в началото на борбата двама фаворити – единият е митрополит Паисий, а другият тогава е Пловдивският митрополит Кирил. Виждаме как тогава в очите на ЦК на БКП и двамата са достойни, обаче се стига до един момент, в който ЦК на БКП казва: „Абе и двамата са достойни, ама този е по-достоен”, тоест това е човекът, който ще ни бъде по-послушен, имайки предвид Кирил.</p>
<p><strong>Тоест на принципа „разделяй и владей” се залага на запазване на противоборството – имам предвид вече при избора на Максим?</strong></p>
<p>Да, да, и всъщност това се отнася и до разкола в БПЦ.</p>
<p><strong>А какво мислите за т.нар. от Момчил Методиев среден път на компромиса, следван от патриарх Максим и висшето духовенство около него, които възприемат една особена форма на бюрократична култура, за да се справят с пресата на комунистическия режим върху Църквата?</strong></p>
<p>Пак казвам, това е едно сериозно изследване, но не съм в състояние да приема коментари като този. И най-вече с оглед на това, което се случи след 1989 г. Хайде, до 1989 г. такова било положението – сега, когато питат патриарх Максим защо при неговия избор не са проведени предварителни избори за делегати, той казва: „Такова беше времето”. По този начин е нарушен тотално Уставът, тъй като всички избиратели са назначени. Хубаво, нека да приемем, че такова е било времето, но това, което се случи след 1989 г. до днешни дни, кризата, от която БПЦ не само не тръгва да излиза, да се оттласква, но продължава да затъва в нея, това ме кара да не приема една такава позиция и такова становище. Среден път, ляв път, десен път – в края на краищата, призванието на първойерарха на БПЦ е да отстоява позициите на Църквата, той затова е и избран. Не виждам такива заслуги на българския патриарх.</p>
<p><strong>Една от причините за тази продължаваща криза не е ли и фактът, че все още не е направен адекватен прочит на миналото? Смятате ли, че БПЦ трябва да се очисти, да се дистанцира от хората, които са сътрудничили на ДС?</strong></p>
<p>Коментирам това, без мисълта ми да върви в посока лустрация. Въпреки че такива примери могат да се дадат. Ето например нашата съседка Гърция, знаете, след падането на военния режим там имаше доста сериозен трус, който разтърси средите на Еладската православна църква. Някои от архиереите бяха дори съдени, някои бяха вкарани за кратко в затвора и беше направена една сероизна промяна в структурата на управление на Гръцката православна църква. Това в нашия случай надали би могло да стане. Имам предвид все пак и това, че Църквата е една аристократична институция и революциите там не са възможни. Революциите в Църквата винаги водят до крайности.</p>
<p><strong>А Гръцката църква не е ли също аристократична и консервативна институция?</strong></p>
<p>Да, но те имаха традиция. Този трус даде възможност за пречистване в Гръцката православна църква от гледна точка на чисто политическите проблеми, но като традиция, като църковност, като еклесиология в най-широкия смисъл на думата, за Гърция това не беше проблем, тоест този проблем беше преживян без особено тежки дебати и сътресения в самата Църква. Тук това е невъзможно.</p>
<p><strong>Тогава какъв е пътят, ако не крайният път на лустрацията?</strong></p>
<p>Сама казахте, че трябва да има един серозен прочит на миналото. Другото е, че трябва да има все пак някакво покаяние. Прошка без покаяние обаче не може да има. Очаква се в частност в Богословския факултет да излязат и други досиета. Предстои да излязат досиетата на Софийския университет през есента. Според това, което е записано в закона, ще бъдат проверявани ректори, зам.-ректори, декани, зам.-декани и ръководители на катедри. И отново ще има вой и плач, но това е, ние трябва да си знаем историята и да знаем защо сме стигнали дотук. До този момент Комисията по досиетата е извършила само един етап по отношение на разсекретяване на досиетата, става дума за Висшата атестационна комисия – на президиума и на комисиите във ВАК. Не знам дали ще бъдат проверявани и специализираните научни съвети, защото там пък се очаква още по-висок процент на агенти. От Комисията заявиха, че около 15% от разсекретените във ВАК професори, академици и доценти са били сътрудници на ДС. За съжаление в нашия случай, с Богословския факултет, са сто процента, защото сме имали двама представители и двамата са агенти и сътрудници на ДС – става дума за Иван Желев и за Димитър Киров.</p>
<p><strong>Казвате покаяние, очаквате ли публично покаяние от хората, които имат отношение към Църквата и които са били съпричастни към ДС?</strong></p>
<p>Това би трябвало да се случи. Това е въпрос не само на морал в общоприетия човешки смисъл на думата, но и израз на християнско смирение и поведение.</p>
<p><strong>Между другото, когато става дума за направените компромиси в епохата на тоталитарния режим, в най-голяма степен обществото очаква покаяние именно от представителите на Църквата. При огласяването на агентурно минало до този момент наблюдаваме или отричане на всякаква съпричастност, или аргументиране с дейност в полза на Родината. В този дебат покаянието е все още почти непозната територия. Очаквате ли този пример да бъде даден именно от църковните среди?</strong></p>
<p>В никакъв случай не очаквам някакви публични изяви на покаяние. Примерът на Йоан Кронщатски не го очаквам. Но поне очаквам смирение. Това е също някакъв вид покаяние и навеждане на глава, а не демонстриране на безсрамие. Спомням си нещо, казано от Ленин, че срамът е буржоазен предразсъдък и че болшевиките не трябва да се срамуват. За съжаление някои наши колеги, които коментираме, демонстрират точно това.</p>
<p><strong>Имате предвид реакциите след оповостяването на информацията за ВАК? Всъщност какви бяха реакциите?</strong></p>
<p>Реакциите бяха, на първо място, манипулативни. Когато говорим за проф. Иван Желев, не е тайна, че всъщност той държи ключа на един от големите православни сайтове „Двери.бг”. Когато излезе неговото досие, опитвайки се да изпревари някак събитията и обвиненията, той публикува информацията, че Комисията е разсекретила досиетата на няколко човека, включително и неговото, твърдейки, че всъщност е бил служител само на Първо главно управление (ПГУ). Работата е там, че той е бил не само служител на ПГУ, а и на Шесто управление в Трети отдел – духовенство.</p>
<p><strong>Тоест пак това разделение между „лошите” доносници и „добрите” разузнавачи?</strong></p>
<p>Да. Според мен той това се опитва да каже: „Абе вярно е, аз съм бил ченге, бил съм сътрудник и агент на ДС, но аз съм бил от добрите агенти на ПГУ, от разузнаването”. Само че какво означава, че ПГУ е добрата ДС, след като в него има такива отделения като например „Остри мероприятия”. Знаете ли какво означава „Остри мероприятия”, това означава включително и убийства. Откъде да знам например, че агент Ангелов, както се е наричал проф. Желев, или Славка Божкова, какъвто е неговият псевдоним в сайта „Двери.бг”, не е участвал например в кражбата на „История славянобългарска” в Гърция, след като дълги години е учил там и след като е бил агент на ДС.</p>
<p><strong>След като пипалата на комунистическата власт, нейните методи и маниери са проникнали така дълбоко в църковните среди, как виждате процеса на очистване и как определяте в тази връзка ролята на разкола преди 20 години?</strong></p>
<p>Ролята на разкола според мен е във всички случаи негативна. По-добре щеше да се случи, ако процесите не бяха протекли в посока на разделение и разкол. Между другото, разкол означава в каноничния смисъл на думата буквално – отделяне от законно установената власт. А спорът между двете спорещи страни, без разбира се, да оправдавам едната и да казвам, че е канонична, беше именно този – коя власт е законно установена. Защото съществува огромен дефицит, каноничен дефицит и на т.нар. каноничен синод. Вярно е каноничен, ама колко каноничен. Тя и властта на Тодор Живков беше законна, ама колко законна?</p>
<p><strong>От друга страна, хората, които имаха най-големите претенции към тази незаконно установена власт са били в още по-голяма степен съпричастни към комунистическите репресивни служби...</strong></p>
<p>Да, това са всъщност лидерите, ръководителите на разкола, а не обикновените хора, които стояха по площада, тези, които се надяваха да се случи нещо в Църквата. За тях това е също висша форма на лицемерие и на безсрамие.</p>
<p><strong>Откривате ли днес все още следите на това разделение, преживяно тогава от Църквата особено остро?</strong></p>
<p>Ама то съществува и днес. Нямам предвид само тези остатъци, за които никой не може да каже всъщност какви са – от т.нар. разколническа среда. Аз имам предвид този премълчаван, явен или не толкова явен, скрит разкол в самите структури на БПЦ и най-вече сред висшия й клир. Та това проличава навсякъде, това проличава ежедневно в заседанията на Светия синод, в отношенията между митрополитите. Особено пролича демонстративно по време на Шестия църковно-народен събор в Рилския манастир. Това ако не е разкол и разделение, какво е? Къде е единомислието им, единението, съборността?</p>
<p><strong>Когато преди известно време бе разсекретено досието на Старозагорския митрополит Галактион, реакциите на представителите на висшия църковен клир бяха впечатляващи. Направиха ми впечатление думите на Пловдивския митрополит Николай, който заяви, че всичко, което са правили митрополитите, „са правили с добра архиерейска съвест и за благото на светото православие в България”. Как ще коментирате тези думи?</strong></p>
<p>Така не може. Така не бива да се говори. Особено един архиерей. Тоест за пореден път ти да оправдаваш престъпление и съучастие в престъпление на бившата ДС, на репресивния апарат, и то от страна на най-висши църковници. Но това е наследството и за съжаление, с това разполагаме днес.</p>
<p><strong>Какъв очаквате да бъде подходът на академичната общност на Богословския факултет по повод огласените имена на преподаватели, сътрудничили на ДС?</strong></p>
<p>Разсекретяването на агентурното минало на преподаватели от Богословския факултет предизвика остра реакция от страна на академичната ни общност. Преподавателската колегия, в почти пълнота, реагира преди всичко като християнска общност, търсеща не съд и отмъщение, а сърдечно покаяние пред Бога, а пред нас единствено смирение. За съжаление отговорът от страна на проф. Желев напомняше по-скоро на Лениновото определение за безсрамност, което вече споменах, или на извадка от инструктаж на ДС преди 1989 г. за това как трябва да се държи в такава ситуация агентът на ДС. Към проф. Желев бе отправена молба от страна на колегията той сам да подаде оставка от членството си във Факултетния съвет, както и да освободи заемания от него пост директор на библиотека „Библика”, да изведе от сградата на Факултета дейността на Сдружението за проучване на сектите, на което той е председател (защото е спорно кое е по-осъдително – да си сектант или агент и доносник). Желев обаче категорично отказа. В отговор на това Факултетният съвет взе решение неговият случай да бъде разгледан и решен от Общото събрание на факултета през есента. Освен това Факултетният съвет реши всички преподаватели от Богословския факултет да подадат заявление до Комисията за разкриване на документи от бившата ДС и разузнавателните служби на Българската армия за предварителна проверка. Смятам дори, че второто решение в известна степен е много по-стойностно, защото като част от университетската общност, Богословският факултет трябва да прокарва мост между академичното знание и християнската вяра и култура. В този смисъл ми се иска ректорското ръководство да последва примера на Богословския факултет и да поиска от Комисията по досиетата съдействие за предварителна проверка за съпричастност към органите на репресивната ДС. Това означава нов културен и научен подход към историята на Университета.</p>
<p><em>* Доц. Дилян Николчев е завършил богословие в Духовната Академия (сега Богословски факултет в Софийския университет) и право в Правноисторическия факултет на Югозападния университет. Специализирал е Римско право в Юридическия факултет на СУ. От 1994 г. е преподавател по църковно право и устройство и управление на Българската православна църква в Богословския факултет на СУ. Главен редактор е на сп. „Богословска мисъл”. </em></p>
