- 10 Sep 2020
- 137
- 66
Реформата на българската наука се превърна в един от центровете на политическия живот в страната. Сред различните мнения „за” и „против”, два въпроса остават встрани от дискусията: 1) за състава и обхвата на българската научна общност и 2) за предпоставките на научната политика. Те обаче имат пряка връзка с начина, по който ще се реформира БАН, научните звания, връзките между научните организации, между тях и бизнеса и т.н. Отговорът на тези два въпроса предполага очертаване на наследената система на науката в България и нейната еволюция след 1989 г.
<p>В публикуваната стенограма от заседанието на правителството на 9 декември 2009 г. министър Игнатов посочва:<br />„...Висшата атестационна комисия (ВАК) е творение на Сталин от 30-те години... В България се появява през 1949 г. Първият вариант на закона, по който сега работим, с правилника за приложение е от 1952 г... осъвременено през 1972 г. Специализираните научни съвети ги няма дори и в закона. Те са по решение на Политбюро от 1978 г. Всъщност това е една форма за поддържане на една тежка номенклатура и едновременно с това в миналото е бил репресивен политически орган. Сега не бихме могли да кажем докрай, че е репресивен, но е достатъчно политизиран. Факт е, че предишният министър-председател една седмица преди да сдаде властта подписа за президиума в нарушение на закона...”.</p>
<p>Това изказване точно отразява факта, че през след 1945 г. се извършва радикална трансформация в науката. Рязко се увеличават инвестициите в нея и тя се обвързва с дългосрочните задачи на индустриализацията на страната. Следвайки съветския модел, науката придобива тристепенна структура:</p>
<p><strong>А.</strong> Университети и специализирани висши учебни заведения (ВУЗ), подготвящи кадри. Възникват десетки нови ВУЗ, в които от средата на 60-те години се оформят „научноизследователски сектори” (НИС), работещи по договори със стопанските организации.</p>
<p><strong>Б.</strong> Над образованието е т.нар. „ведомствената наука”, т.е. приложни научноизследователски институти и центрове към министерства, производствени обединения и големи предприятия. През 70-те години те са десетки, като само в Централния институт по изчислителна техника и НИТИ, Казанлък, работят хиляди инженери и техници.</p>
<p><strong>В.</strong> Над тези две нива е БАН, която от три института с 15 души щат в 1945 г. през 80-те години има над 140 института с повече от 12 хиляди изследователи. БАН оказва „научното и методологическото ръководство” над останалите две равнища и осъществява фундаментални и стратегически научни изследвания, свързани с по-далечните цели на индустриалното развитие. <br />За разбирането на днешната ситуация в науката трябва да си дадем сметка, че българските учени бяха: 1) под силен политически контрол и 2) практически изолирани от процесите на международна научна мобилност, характерни за развитите западни държави (както и в България до 1945 г.). Придобиващите доцентско и професорско звание (съответно ст.н.с. ІІ и І степен в БАН) бяха номенклатура на съответните окръжни комитети на БКП, което нерядко изкривява израстването в научната кариера – в Пловдив например талантливи учени е трябвало да чакат 1990 г. за да станат доценти, тъй като ОК на БКП не е разрешавал тяхното хабилитиране. От друга страна, въпреки отделни специализации в западни страни по линия на Програмата за развитие на ООН, на Международния съюз по телекомуникации и други, сериозен международен обмен става единствено в рамките на бившия СИВ. Български учени рядко заемат ръководни научни позиции в други страни (изключение е центърът в Дубна) и почти няма чужди учени, които ръководят звена в България.</p>
<p>На йерархичен принцип е построена и системата за присъждане на научни степени и звания – специализирани съвети, комисии по направления и президиум на ВАК, която до 1990 г. (а както видяхме и до днес!) е под политически контрол. Сложната четиристепенна стълбица – докторантура, хабилитация, доктор на науките и професор, придобивани по една и съща схема (обсъждане в звеното, защита в специализиран научен съвет при тайно анонимно гласуване, одобряване от съответната комисия и накрая утвърждаване от президиума на ВАК) – всъщност представлява система за непрекъснат контрол върху поведението на учения практически през цялата му кариера. В повечето случаи това гарантира някакво ниво на научна компетентност, но заедно с това много рядко допуска бързо израстване на най-добрите в науката в тяхната продуктивна възраст. Западната система залага на сериозен контрол на първото ниво, хабилитацията често е на основа на съответни публикации в международни реферирани списания, а заемането на професорска длъжност просто регистрира факта на сериозни международно признати научни постижения. При това там званията и титлите се дават от комисии (5–7 души) от най-добрите специалисти в съответната област, които гласуват поименно и открито. Съчетана с ограничената международна научна мобилност, българската система от научни знания доведе до посредственост и липсата на действителни научни постижения на световно ниво. В моите интервюта съм записал десетки случаи за униженията и интригите, на които талантливи учени са били подлагани. Парадоксалното е, че освен емигрирането на Запад, другата възможност за тези учени е била пряката намеса на Тодор Живков и неговите съветници, които са им оказвали подкрепа през главата на съответните научни йерархии (вж. книгата ми „Да направиш холограма”, изд. Марин Дринов, 1998).</p>
<p>Пътувайки относително по-често зад граница и обслужвайки индустрията, българските учени – подобно на шофьорите от СОМАТ, са под непрекъснатия контрол на Държавна сигурност. Можем да предположим, че част от израсналите в научната йерархия по това време са преки или косвени нейни сътрудници. Както твърди в едно интервю известният френски физик Минко Балкански, през 70-те години са му предлагали да стане най-младия български академик, ако „казва какво прави, докато ходи по света“. Истината по този въпрос можеше да бъде изяснена още по време на управлението на СДС, но това не стана. Дано очакваното разсекретяване на досиетата в БАН и ВУЗ да разкрие най-накрая какво е положението. <br /><strong><br />Какво се промени за последните 20 години? </strong></p>
<p>Първо, изчезна средното звено от системата – „ведомствената наука”, чиито институти и центрове бяха закрити скоро с унищожаването на стопанските обединения (ДСО) в началото на 90-те. Отношенията между БАН и ВУЗ станаха конкурентни, като приетите по това време закони им дадоха автономия. Това – подобно на съдебната система, ги циментира срещу радикални промени и остави тежките йерархични структури в тях. Опитите за промяна на статуквото в началото на 90-те (законът „Панев”) бяха разнопосочни и неефективни, като специално в БАН в края на 90-те бе отменено извоюваното по-рано право институтите сами да избират своите ръководства. Членовете на Управителния съвет на БАН (голяма част от които запазват позициите си и днес!) започнаха да си назначават удобни хора. Това доведе до остри конфликти в институтите и съсипа много от тях.</p>
<p>Второ, отношенията с бизнеса претърпяха сериозна промяна. През 90-те БАН и много университети ограничиха контактите си с частните фирми поради появилите се и в науката опити за източване на активи. Заедно с намаленото търсене на изследователски услуги, това редуцира значително договорните изследвания и фактически ликвидира звената по НИС. БАН изпадна в тежка ситуация и намали броя на институтите и учените в тях с повече от една трета, докато в университетите увеличеният прием на студенти позволи дори увеличаване на научния състав. Така и преди сегашната икономическа криза единствен постоянен източник на финансиране бяха европейските и други международни програми, националният фонд „Наука”, отделни поръчки на чужди и местни фирми. Освен това, за разлика от Румъния, българската държава не договори самостоятелно финансиране на науката от структурните фондове на ЕС. Оставени на своите ръководства, нито БАН, нито университетите успяха да развият необходимата иновационна инфраструктура – отдели за интелектуална собственост, за технологичен трансфер, за маркетинг на нови научни резултати, технологични инкубатори и др. Ако връзки с индустрията все пак съществуват, това се дължи на индивидуална инициатива на учените, в най-добрия случай на ръководителите на отделни институти, факултети и катедри.</p>
<p>Най-съществената промяна през тези 20 години обаче е възстановяването на международната научна мобилност и масовото навлизане на български учени, докторанти и студенти на световния научен пазар. Днес в Западна Европа и Северна Америка има десетки хиляди български студенти, хиляди български докторанти и учени, като стотици от тях са получили престижни награди и заемат ръководни позиции в съответните научни центрове. Всъщност българските учени в чужбина представляват между 1/4 и 1/3 от общността на живите български учени изобщо! При това те са нейната най-добра част, която работи в условия на конкуренция и непрекъсната международна оценка. Ръководствата на БАН и ВУЗ не направиха нищо, за да приобщят тези учени в живота на българската научна общност. Нещо повече – те съзнателно не ги допускат до управлението на науката, улеснени от сегашната затворена йерархична организация и системата за присъждане на научни звания. През последните години сме свидетели на затварянето на институти в БАН и факултети във ВУЗ, които не допускат в своите научни съвети дори учени от сродни научни организации в България. Често хората в тези съвети са зависими от директорите, а те на свой ред са назначени от ръководството на БАН... Така при оценката на резултатите и издигането в кариерата на мястото на универсалните научни критерии започват да се оформят „домашни” такива. <br /><br />Днешната ситуация качествено се различава от тази по време на социализма, в която бе създадена системата за управление на науката. Затова реформата е по-наложителна от всякога. Тя обаче е твърде важна задача, за да бъде оставена изцяло в ръцете на сегашното ръководство на Академията и на университетите. Събитията през последните седмици в редица институти на БАН, където редовите учени се организират срещу безумните решения на сегашната научна номенклатура, и широката международна подкрепа, която получават тези инициативи „отдолу” доказват неадекватността на проекта за реформи в Академията. Това важи особено за хуманитарните и социалните науки, където пораженията от досегашния начин на управление са най-големи.</p>
<p>Правейки реформата, трябва обаче да имаме предвид, че през изминалите 20 години се запази относителната разлика в качеството на научните изследвания в БАН и университетите – последните си останаха образователни институции, където по-сериозното ангажиране с изследователска и приложна работа все още среща трудности. И днес голяма част от международните проекти се печелят от учени от БАН, техен е и по-високият дял от публикации в престижни международни списания. Тъкмо затова едно пръсване на институтите от БАН из университетите ще нанесе повече вреда, отколкото полза – вместо да издигне нивото на науката там, много по вероятно е университетските и факултетни ръководства да задушат сериозната наука в институтите. Министър Дянков дава пример с Харвард, но забравя големите национални лаборатории в САЩ, свързани с отбраната, както и изследователските центрове на големите корпорации – в тези звена за фундаментални изследвания работят десетки хиляди учени, докато у нас всичко това бе разрушено и остана единствено БАН.<br />В този смисъл по-добрият вариант не е Харвард, а Френският център за научни изследвания (CNRS) – изправен пред подобни проблеми преди десетина години, реформата там увеличи правомощията на институтите, като въведе строги международни критерии при тяхната оценка. Същевременно центърът се отвори съм университетската наука и се превърна в един от мощните канали за финансиране на висококачествени изследвания в тях. Днес десетки университетски звена са придобили статут „лаборатория на CNRS” след сериозен конкурс и оценяване, като получават допълнително финансиране за изследвания и известна автономия от университетски структури. При мизерния дял за наука в българския бюджет, защо една реформирана БАН да не стане двигателят на едно ново качество на изследванията в университетите?</p>
<p>Част от сегашните ръководители в българската наука, учени с международен опит и значими постижения, също се опитват за променят системата „отвътре”. Пример за това е международната атестация на научните институти, наложена от сегашния ръководител на БАН академик Н. Съботинов и някои негови сътрудници. Случаите на игнориране на съдържателните препоръки на международната комисия по отношение на отделните институти и подмяната на препоръчваните от нея реформи със старото социалистическо „уедряване” на институти обаче показва какво може да стане, когато една добра идея попадне в нечисти ръце. Но как да разграничим председателя от неговите заместници, както и силите, стоящи зад тях? Старите академични господари, свързани с местната олигархия, са готови на всичко, когато са заплашени техните интереси и когато приложените международни критерии разкриват тяхната научна нищета.</p>
<p>Затова сега е важно да се изгради силна коалиция за реформи, която да надделее както над защитниците на статуквото, така и над тези, за които „реформа” продължава да означава източване на публични активи и „тлъсти хапки” едра градска собственост, приватизирани под тезгяха. За да се им противопоставят, инициаторите на реформи в науката трябва да мобилизират подкрепата поне на следните значими социални групи:<br />- най-добрата част от младите хора в България и техните родители, заинтересувани да получават качествено образование в страната и честни условия за научна кариера. Само че мутризацията и доминирането на чалга културата ерозираха сериозно ценностите на част от младите хора, много от които няма нищо против купуването на изпити и дипломи;<br />- конкурентоспособната част от българския бизнес и чуждестранните инвеститори, заинтересувани университетите и научните институти да дават качествени образователни и изследователски услуги. Срасналата се с политическата върхушка олигархия обаче може и да мине без тях, тъй като нейните конкурентни предимства идват тъкмо от прекия достъп до политически контролираните ресурси;<br />- много от редовите учени в страната и цялата общност на българските учени в чужбина. Вкарването на нейни представители в новите форми на управление на националната наука, включително задължителното им участие в предвижданите експерти комисии за присъждане на докторска степен и хабилитация ще ги направи реална сила. Те са носители и на така дефицитния днес опит в съвременно управление на науката.</p>
<p>За да стане това, е необходима кампания за популяризиране и убеждаване, провеждана по правилата на добрия PR. В нея управляващите честно и открито да представят своите намерения и да са готови на корекции, ако получат солидни аргументи. И като ще правим реформа в науката, нека все пак проверим досиетата на тези, които я управляват сега – тогава ще е доста по-лесно да се прецени кой и как ще участва в нея.</p>
<p><em><strong>Ст.н.с. ІІ ст. д-р Иван Чалъков</strong></em></p>
