- 10 Sep 2020
- 1675
- 19
Септември донесе равносметките „100 дни правителство” и „100 дни протест”. Властта оцеля, без все още да печели доверие. През месеца настъпи постепенно затихване на протестите. Новата фаза е свързана с партизацията му. От граждански той преминава в партиен, получава нови лостове за политически натиск, но губи морален ресурс.
<p>На политическата сцена се завърнаха и премиерът Орешарски, и ГЕРБ. Шанс пред Орешарски е стабилизация с бюджета за 2014. Шанс пред ГЕРБ – дестабилизация.</p>
<p>С отказа от участие в дебати по собствения вот на недоверие ГЕРБ направи безпрецедентен ход в българската история и се превръща във втора антисистемна партия след „Атака”.</p>
<p>Целта е не да се докаже неуспех на правителството, а невъзможност на институциите да работят. Ударът срещу 42-рото НС попада в парламентаризма изобщо.</p>
<p>Маркираната лека дистанция на БСП от кабинета и от ДПС се притъпява от новата фаза на конфликта с ГЕРБ.</p>
<p>Конфронтацията между политическите лагери парадоксално едновременно ги мобилизира и вътрешно диференцира (ГЕРБ – БАСТА, БСП – Първанов, Плевнелиев – Попова, Реформаторският блок).</p>
<p>Същевременно бежанският въпрос вече надхвърля капацитета на страната и тепърва ще добива по-остри форми, макар и оставен на заден план от зрелищните битки на вътрешнополитическото поле.</p>
<p>България се ориентира към търсене на помощ от ЕС, въпреки че все още не може да изработи ясна, категорична и настойчива позиция в тази насока, търсеща и сътрудничеството с близки държави в сходно положение.</p>
<p>Трудностите в настаняването на бежанците открояват отчетлива липса на координация между централна и местна власт.</p>
<p>Опасенията на населението остават без отговор. Тези обстоятелства не могат да се скрият и отдалечават за неопределено време българското членство в Шенген, поставено отново под съмнение от френски държавници.</p>
<p>От сега нататък трудно може да се твърди, че България и Румъния са заложници на вътрешнопартийната конюнктура в Холандия. В Западна Европа отсъства разбирането, че България на този етап може да бъде реална външна граница с ефективен контрол върху движението на хора от Азия.</p>
<p style="text-align: center;"><strong>Протестът в отстъпление</strong></p>
<p>Очакваното „голямо завръщане” на протеста през септември не се състоя по начина, по който мислеха организаторите му. Вместо това протестът премина в нова фаза, от граждански се трансформира в политически и още по-точно – в партиен.</p>
<p>Силата на гражданския протест беше в отхвърлянето на едно решение, възприето като недопустимо, на управлението, което го взе, и на модела, в който се вписва. Успехът предполага „блицкриг”, мощно, неподлежащо на контрол действие, което води до относително бързи резултати. Отложеният ефект (липсата на оставка на правителството) неизбежно все повече повдигаше въпроса за положителната програма, за исканията „отвъд оставката”.</p>
<p>Коментатори и лица на протеста неспирно предупреждаваха хората да не искат нищо освен оставка, за да запазят своята идейна хомогенност и морална неприкосновеност. Но когато не искаш нищо освен оставка, става трудно да се разграничиш от онези политически сили, които имат същото искане.</p>
<p>По такъв начин протестът премина от гражданското измерение (да спреш нещо) към политическото (да наложиш нещо); от това се възползваха (в по-голяма степен) ГЕРБ и (в по-малка) Реформаторският блок.</p>
<p>Тези две формации иззеха инициативата на протестиращите и обявиха претенцията да изразяват техните настроения. Така се стигна до отлив на протеста, до нежеланието на хората да излизат не по своя воля и по свой суверенен избор, а като участници в междупартиен сблъсък.</p>
<p>Своеобразно самопризнание за неуспеха да се постигне резултат беше фейсбук акцията – фалшивата новина за оставка на Орешарски. Така част от протестиращите рискуваха да бъдат обвинени в масовото възприемане на желаното за действително – в своеобразна паралелна политическа реалност.</p>
<p>На този етап е по-вероятно протестът от летния тип да не намери свое продължение. Дори активни опити за реанимирането му – с припомняне на добрите му силни дни – не дадоха същите последици, както преди месеци.</p>
<p>Въпросът „Кой предложи Пеевски” можеше да извади хиляди хора през юни, през септември извади десетки.</p>
<p>Тезата „правителството зависи от „Атака” събуждаше улично недоволство преди, днес е единствено част от тактиката на ГЕРБ за натиск върху управлението.</p>
<p>Ето защо от гледна точка на обществото правителството повече трябва да се опасява от друг тип протести, повече свързани със стандарта на живот и с проблемите на есенно-зимния сезон.</p>
<p style="text-align: center;"><strong>Кабинетът излиза от окопите?</strong></p>
<p>„100 дни – 100 мерки”, отчете правителството. „100 лъжи”, репликира опозицията. „Мерки – добре, а къде е политиката?”, запита Първанов. Опозицията даде пример за подмяна на политическата критика със сатанизиране.</p>
<p>Като основен проблем пред кабинета Орешарски се очертава възможността да изпадне в състоянието на предшествениците си: разходи за различни нужди, но без съществени реформи.</p>
<p>„Мерките” са своеобразни окопи на правителството в позиционна война за оцеляване.</p>
<p>В края на септември е ясно, че предсрочни избори до края на годината няма да има.</p>
<p>В сблъсъка за бюджета кабинетът може да спечели доверие в обществото само ако въпросите не се сведат до проценти и десети от процентите, само ако излезе от окопите и защити ясно формулирана и последователно обоснована политическа линия. Проблемът е: може ли да се приеме маневрено сражение на открито политическо поле със синджирите на „Атака”…</p>
<p>Неуспехът на уличните протести пренасочва вниманието на опозицията към институциите и специално към крехкия парламентарен баланс.</p>
<p style="text-align: center;"><strong>ГЕРБ в настъпление</strong></p>
<p><strong></strong> „Голямото завръщане” на ГЕРБ на политическата сцена се състоя. Времето от изборите насам донесе няколко поуки на бившите управляващи. Колкото по-дълго стоят извън властта, толкова по-голяма е опасността от отлив на клиентелата им по места, тенденция, която видимо не можеше да се неутрализира само с организационни мерки, каквито и усилия да полагаха лидерът Борисов и концерт-майсторът на партията Цветанов при постоянните си обиколки из страната.</p>
<p>Необходимо се оказа внушение на равнището на общественото мнение, че завръщането „на бял кон” е предстоящо. Още е рано да се каже какъв вид настроения изразява БАСТА – дали на разочарованите от ГЕРБ или на недоволството от Цветанов.</p>
<p>Във всеки случай отсъствието на действащи ръководни фигури на ГЕРБ в БАСТА не позволява поне засега да се говори за сериозно разцепление – какъвто беше случаят с БНД при НДСВ.</p>
<p>БАСТА може и да не е „втора писта” на Борисов, макар че има място за такава хипотеза, но досега не застрашава неговия образ и неговото публично говорене. Остава открит обаче въпросът дали новата партия в определен момент не би предпочела друг вариант на поведение.</p>
<p>Протестите, на които първоначално ГЕРБ възлагаше надежди, не работеха за тях, не формираха среда на връщане на доверието към партията, а насочваха прожекторите било към президента Плевнелиев, било към Реформаторския блок.</p>
<p>По-значителната и самостоятелна роля на Плевнелиев не обслужва безпроблемно ГЕРБ, най-малкото защото повишава самочувствието и на президента, и на хората, които са близо до него и зад него. Още по-малко ГЕРБ би спечелил от изграждане на съзнание у десния избирател, че Реформаторският блок е политически изразител на протеста и алтернатива на статуквото, т.е. на „дуета” ГЕРБ – БСП.</p>
<p>Предимствата на бившите управляващи спрямо техните опоненти бяха ясно отчетени и въведени в действие: парламентарният ресурс (какъвто Реформаторският блок няма) и умението да градят медийни сюжети чрез всекидневно произвеждане на събития.</p>
<p>Възможно беше ГЕРБ да извърви трудния път към парламентарна партия, вписана в политическата система на страната и градяща образа си на алтернатива чрез противопоставяне на управленските политики и разобличаване на неуспехите на властта. Но ГЕРБ не избра стабилизация на конституционния модел, а с тактиката си в казуса с вота на недоверие се завърна към традиционен стил на безпардонно поведение.</p>
<p>Тактиката става част от стратегия на политическа антисистемност. Има достатъчно факти за подобен извод.</p>
<p style="text-align: center;"><strong>Настъпление: срещу кого и/или срещу какво?</strong></p>
<p>Анализаторите се опитват да интерпретират явлението ГЕРБ през призмата на една парламентарно-демократична логика, в която дадени хора по силата на свои интереси или ценности учредяват партия, явяват се на избори с цел да влязат в парламента, а веднъж влезли в парламента, имат две възможни линии на поведение: да се стремят да участват в изпълнителната власт или да добиват парламентарна значимост чрез предложенията си или балансирането между другите парламентарни партии.</p>
<p>Логиката, по която върви ГЕРБ, е различна, и това е логика, която органично не се побира в институционните рамки и взривява парламентаризма. Според тази логика ресурсът за действие е персонален, институциите са изпразнени от съдържание и са било противопоставяни една на друга, било обвинявани за неефективното прилагане на политики, било подменяни с лични решения и с волята на отделни фигури.</p>
<p>Логика, според която властта се укрепва чрез конструкция на лични връзки и лоялности и се действа не с инструментите на парламентарната демокрация, а с умението да бъде направлявано общественото мнение.</p>
<p>Няма особена разлика между времето, когато Бойко Борисов отказваше да присъства на вотовете на недоверие срещу него и наричаше депутатите „безделници”, и времето, в което Бойко Борисов отказва да присъства на собствения си вот на недоверие и смята депутатите за излишни.</p>
<p>Казусът с вота на недоверие и нестандартното решение на ГЕРБ има две явни цели – да не позволи на настоящото мнозинство да функционира в очите на обществото, като го поставя в гранични ситуации, на ръба на оцеляването, и окончателното дискредитиране на Народното събрание като институция, способна да представлява гражданите и да провежда от тяхно име някакви стратегически мотивирани политики. С други думи, наблюдаваме удари и срещу 42-рото народно събрание, и срещу парламентаризма изобщо.</p>
<p>Очакваният ефект. Видимото намерение на ГЕРБ е да се блокира работата на парламента изобщо. Ако се изпълнят намеренията всяка седмица да се внася вот на недоверие и постоянно да се оспорват процедури и отхвърлят едни или други решения, това не само силно ще затрудни останалата парламентарна дейност, но и ще остави в сянка бюджета и ще убеди обществото, че нищо хубаво не може да се случи в този парламент.</p>
<p>В предишни анализи сме посочвали, че ГЕРБ черпи сили от ерозията на държавността. Сега този извод се потвърждава по недвусмислен начин.</p>
<p>Когато с ходовете си ГЕРБ внушава на всички, че парламентът е цирк, само цирк и нищо друго освен цирк, това отблъсква обществото от парламентаризма и партиите, които работят в неговия контекст, а не толкова от ГЕРБ, която не крие отрицателното си отношение към институцията.</p>
<p>Вотът на недоверие е парламентарна практика, при това крайна форма на парламентарен контрол с отхвърляне на правителствената политика. В колебанията на ГЕРБ да има ли вот по цялостна политика или по сектори, и по кой сектор точно, тази практика губи парламентарна тежест. Борисов многозначително заяви, че вотът на недоверие бил успешен, защото мнозинството не можало да събере депутати, които да го подкрепят. В парламентарно-демократичната логика един вот е успешен, когато опозицията събере достатъчно депутати да свали правителството.</p>
<p>В логиката на ГЕРБ вотът е успешен, когато демонстрира защитната, отбранителна функция на управляващите. Да не може да се избере по кой въпрос да има вот и да се декларира, че всеки вот, независимо от темата, ще бъде по цялостната политика, е друг измерител. В първата логика чрез темата на вота искаш да обърнеш внимание на обществото за неуспехите на кабинета в определен ресор.</p>
<p>Във втората логика успехите или неуспехите на кабинета нямат никакво значение, единствено важно е той да падне. Не се разобличава дейността на правителството, а самото му съществуване. Внасянето на втори вот по същата тема в рамките на седмица се прави с ясното съзнание, че в очите на публиката това противоречие с Конституцията може да бъде представено като процедурна хватка на мнозинството.</p>
<p>Отказът от регистрация и дебати по собствения вот е друго потвърждение за подмяната на политиката с процедура и третирането й като излишна на това основание. „Няма какво да дебатираме с тях”, казва Борисов, ерго, конституционната процедура е безсмислена, а тезата, че правителството трябва да падне, само защото е „тяхното”, става самоочевидна и не се нуждае от аргументи.</p>
<p style="text-align: center;"><strong>Властта е единственият критерий, дейността има нулева стойност</strong></p>
<p>Ефектът от тази логика засяга не само сегашния парламент, под заплаха изобщо е механизмът на демократичното представителство. ГЕРБ иска настойчиво незабавни нови избори, без да се притеснява, че картината може и да не се промени съществено. Ако се възпроизведе сходна парламентарна конфигурация, каквито данни има в социологическите проучвания, това според Борисовата логика ще подсказва, че е необходимо цялостно преобръщане на политическата система с акцент върху силна и персонализирана власт, скроена по мерките на Бойко Борисов. Власт, на която парламентаризмът би бил удобна маска или подходящо украшение.</p>
<p style="text-align: center;"><strong>БСП: изпреварващо самочувствие на победител?</strong></p>
<p>Кабинетът оцеля. Протестната вълна сякаш замира. Партията изглежда консолидирана от грубия натиск. Социолозите й отреждат водещо място. Вероятно това са предпоставките за изяви на партийни дейци, които издават преждевременното самочувствие на победител. Първите сто дни са не повече от „битка по пътя” и едва ли има нещо по-вредно от това да се недооценяват шансовете на опозицията, колкото и авантюристични да изглеждат някои нейни ходове.</p>
<p>В този контекст заявките за по-активно политическо участие на бившия президент Георги Първанов и на бившата депутатка Татяна Дончева играят определена отрезвяваща роля. Дори продиктувани от лични амбиции, те стъпват на проблем, съпътствал БСП още от изборите – отсъствието на ясно и фиксирано отношение към правителството, на приоритети, които БСП изисква от кабинета да свърши, и свобода, която му дава във всички други направления.</p>
<p>Така да се каже, когато говори Орешарски, не става ясно до каква степен говори самият той или чрез него – Станишев или Местан, или някой четвърти. Поражда се рискът правителствената линия изцяло и без остатък да бъде прехвърлена като отговорност на социалистическата партия.</p>
<p>Първи индикации вече се появиха, по две посоки: отпадането на ключови предизборни ангажименти на левицата от управленската програма на кабинета Орешарски и назначаването на лидера на младежката организация на ДПС Джейхан Ибрямов за заместник-министър. И в двата случая налице бяха остри изказвания от ръководни фигури на БСП, и в двата случая беше поставен въпросът до каква степен ходовете на кабинета се съгласуват с лявата партия.</p>
<p>Актуализира се проблем за лявата идентичност на БСП, гласно или негласно оспорена и от Дончева, и от Първанов. Предизвикателство пред лидерството на Станишев е в хода на разискванията за бюджета да защити конкретни мерки, с които левицата се ангажира и от които няма да отстъпи. Мощният натиск на ГЕРБ срещу парламента от своя страна крие опасността проблемите да бъдат „заметени” и възраженията оттеглени в името на единството. А това, вече в дългосрочен план, ще се отрази върху доверието в партийното ръководство.</p>
<p style="text-align: center;"><strong>ДПС: двойната равносметка от кадруването</strong></p>
<p>Първостепенен въпрос пред ДПС е да регулира и уточни коалиционните си отношения с БСП. Внушенията, че не само правителството, но и значителна част от „втория ешелон” на властта са резултат от кадруването на ДПС, не са от вчера и се споделят от много червени симпатизанти. Управленската програма на кабинета не помогна да отпадне това впечатление.</p>
<p>Нека не забравяме и общият социално-психологически фон. Характерен „детайл”. През 90-те години, по времето на кабинета „Костов”, когато ролята на ДПС беше минимизирана, социологическите проучвания показваха, че е широко разпространено мнението: „Турците заеха твърде много позиции във властта”. Етнопсихологическото преувеличение изкривяване реалната картина и, разбира се, не може да бъде основа на демократична политика, но не може и да се игнорира, ако не искаме да се стимулира етнонационализъм.</p>
<p style="text-align: center;">„<strong>Атака” – генератор на криза и с присъствието, и с отсъствието си.</strong></p>
<p>Отсъствието на ПГ от дебатите за вота на недоверие не е случайно съвпадение. Както мнозина наблюдатели отбелязаха, „Атака” си вдига цената, показва своята незаменимост в 42-рия парламент. От друга страна, партията няма интерес от успех на стратегията на ГЕРБ и от нови избори, които биха могли да върнат Борисов на власт (с всички негативни последици за Сидеров от това събитие), но същевременно да оставят „Атака” зад борда.</p>
<p>Пред партията се очертава да изпълни една трудна и двусмислена линия – да отстоява своеобразна антисистемна системност, да пази мандата на парламента и конфигурацията на властта, но да съдейства за ниския рейтинг и на институциите, и на управляващите, защото само посредством подобен нисък рейтинг в даден момент би могла отново да претендира за социална и национална алтернатива на едно нехаресвано управление.</p>
<p style="text-align: center;"><strong>Реформаторският блок пред дилемата: ГЕРБ е „балон” или „воденичен камък”</strong></p>
<p>„ДСБ зазида за Борисов вратата към изпълнителната власт”. Това беше казано на пресконференция (13 септември) и още може да се прочете в сайта на партията. На Националното събрание на ДБГ (20 септември) обаче Меглена Кунева остави вратата отворена за „всички, които искат да се променят”. В тези знакови различия може да се прочете, разбира се, различният политически „бекграунд”, който сближава Кунева и Борисов и противопоставя „Гаргамел” и „Генерал”.</p>
<p>И все пак въпросът не е в генезиса, а в перспективата. С известна доза хумор може да се твърди, че Блокът и кабинетът на Орешарски си приличат по едно – основно постижение досега е оцеляването им. Известни центробежни процеси вече избиха на повърхността. Те са породени все още не толкова от сложната биография на отношенията между съставляващите партии, колкото от проблема за представителството и вземането на решения.</p>
<p>Конгресът на ДБГ извади наяве важен въпрос – за вътрешнопартийната демокрация и за отношенията център – местни структури. Сформираният Граждански съвет на Реформаторския блок е институционална иновация, която повдига известни въпросителни – как отговорността за политическото битие на Блока ще се носи изцяло от партиите, при положение, че представляващи само себе си личности вземат решения заедно с тях. Още не е дошъл моментът за изработване на конкретни политики и за спорове по тях, но изборите за ЕП вече крият потенциал за разминаване.</p>
<p>На европейско равнище, при наличието на европейски партийни фамилии с техните платформи и изисквания, Зелените много трудно ще се явят заедно с другите партии, подкрепящи и атомната енергетика, и шистовия газ. Но дори временно тръгване по различни писти може да разбие усещането за единство в преследването на общата цел по ликвидиране на олигархичния модел в България.</p>
<p>Затихването на протестите неизбежно поставя пред Реформаторския блок задачата да се докаже пред обществото като техен политически изразител, а това усложнява отношенията с ГЕРБ. Пред Блока, точно както пред „старата десница” в предишните години, виси един и същи дамоклев меч – неустановеното отношение към ГЕРБ, и този проблем не се е доближил по никакъв начин до решение.</p>
<p>Последната пресконференция (30 септември) на ДСБ декларира ориентация към превръщането на Реформаторския блок в трайна политическа формация и същевременно демонстрира превъзходството на „костовистите” в политическата визия. Далеч не е сигурно дали ще съумеят да я наложат. Политическото уравнение остава с неизвестни величини, които близките месеци трябва да конкретизират.</p>
<p style="text-align: center;"><strong>Заключение</strong></p>
<p>Септември очерта най-вероятния терен за политически сблъсък през следващите седмици – не между улицата и властта, а между институционалната и неинституционалната тенденция в българската политика.</p>
<p>Въпросът сякаш не е „ще го има ли парламентът”, а „ще има ли смисъл от парламента”. Така бюджетът става израз не само на политическата философия на управляващите, а и на (не)умението им да убедят обществото в смисъла на парламентарното действие. Това включва също и умение за обществен дебат, какъвто ще има по редица от заложените в бюджета параметри.</p>
<p>Исканията на различни социални и професионални групи ще излязат на преден план и най-вероятно опозицията ще се опита да се възползва от тях, за да ги изправи еднозначно срещу управлението. В страната несъмнено съществува и ниша на социално недоволство, която ще напомни за себе си.</p>
<p>Трудно е да очакваме съдържателна дискусия по политики. Вероятно всеки опит за социална политика ще бъде етикетиран като „популизъм”, а всеки опит за рестриктивна антитеза – като „дянковщина”. Изходът е в други ключови думи: „парламентаризъм” и „политическа рационалност”.</p>
