Трябва да помислим добре, преди да нахлуем в Либия

<p>Ние предприехме множество военни интервенции оттогава насам. И днес, когато Муамар Кадафи изглежда уязвим, а Либия потъва в насилие, добре познатите гласове се надигат отново и крещят: &bdquo;Бързо, нахлувайте, направете нещо!&rdquo;. Това би било ниска цена за победата на демокрацията в региона. Но преди да окажем помощ на либийските бунтовници или да установим зона, забранена за полети, нека видим какво научихме за военните намеси, откакто напуснахме Виетнам.</p> <p>Последните 37 години са наситени с американски военни интервенции. Някои бяха успешни като действията ни в Гренада (1983), Панама (1989), войната в Персийския залив (1991) и на Балканите (1995&ndash;2000). Някои се оказаха ужасни грешки като опита за спасяване на заложниците в Иран (1980), като десанта на военноморските сили в Ливан (1982) или като нахлуването в Сомалия (1992&ndash;94).</p> <p>Някои продължиха съвсем кратко и не се проточиха като окупацията на Хаити през 1994. Някои все още са на кантар, като войната в Афганистан и Ирак, струващи стотици милиарди долара и отнемащи хиляди американски човешки животи. През това време бомбардирахме няколко тирани като Саддам Хюсейн и самия Кадафи, провеждахме операции в Централна Америка и бяхме в готовност да нанесем въздушни удари, да разгърнем войски и да провеждаме военноморски учения във всяка точка по света.</p> <p>Мисля по проблемите на военните интервенции от доста време &ndash; като се започне отпреди моята служба във Виетнам и се стигне до съставянето във Форт Ливънуърт на плана за ръководенето на бойните действия на войските на НАТО в Косовската война. По отношение на Либия се връщам на указанията за интервенция, съдържащи се в детайлния план на военния министър Каспър Уайнбъргър през 1984. Светът се промени твърде много оттогава, затова адаптирах и обнових неговите възгледи, за да мога да създам собствени правила за времената, когато на Съединените щати ще се наложи да пролива кръв и да изразходва ресурси в операции далеч от дома.</p> <p><strong>Прецени застрашени ли са националните интереси и ако да, колко ще струва защитата им</strong></p> <p>Отидохме в Ливан с подсилен батальон на военноморските сили през 1982, защото вярвахме, че е в наш национален интерес да овладеем ситуацията, след като израелските войски бяха напуснали Бейрут. Но след като на следващата година терористи бомбардираха казармите ни и убиха 241 души от американския обслужващ персонал, ние се изтеглихме. След трагедията всички възможни ползи изгубиха значение на фона на платената цена и съществуващия риск.</p> <p>През 1999, когато започнахме въздушната кампания на НАТО срещу етническото прочистване от страна на сърбите в Косово, президентът Бил Клинтън трябваше да заяви публично, че няма намерение да използва наземни сили. Той го направи в опит да наложи решение, което обществото и Конгресът не считаха, че е от жизненоважно значение за националните ни интереси. Администрацията и аз, като главнокомандващ на силите на НАТО в Европа, се оказахме в трудна ситуация и сръбският диктатор Слободан Милошевич много добре го знаеше. Но това, което Милошевич не разбираше, беше, че ако веднъж започнем ударите &ndash; с разположени войски на НАТО в съседните страни и с Дейтънското мирно спразумение за Босна &ndash; НАТО нямаше как да не спечели. А Съединените щати имаха жизненоважен интерес НАТО да спечели, дори и да нямахме чак такъв интерес в Косово.</p> <p>През 2001, когато Съединените щати влязоха в Афганистан, беше ясно, че трябваше да отвърнем на удара, нанесен ни чрез атаките от 11 септември. И все още сме там, въпреки несигурните резултати и затрудненията, защото е от наш интерес да сразим &bdquo;Ал Кайда&rdquo; и подобни на тях терористични групи по протежение на границата с Пакистан.</p> <p>Как можем да приложим тези критерии в Либия? Защитата на трасетата на петролните доставки е от наш стратегически интерес, но Либия не продава кой знае колко петрол на Съединените щати и каквото и да е намаление на добива очевидно може да бъде допълнено с продукция от Саудитска Арабия. Останалите ни интереси са по-комплексни. Разбира се, ние искаме да подкрепим демократичните движения в региона, но също така вече водим две военни кампании &ndash; в Ирак и Афганистан. Съществува обаче хуманитарен проблем. Трудно е да оставиш невинни хора да страдат, но какво можахме да направим, когато гражданските войни в Африка отнеха живота на няколко милиона и когато при бомбардировките на Дарфур загинаха стотици хиляди. Засега насилието в Либия е несравнимо по-малко по мащаб. Може би бихме могли да спечелим евтина &bdquo;победа&rdquo;, но с каквито и основания да предприемем интервенция, тя ще бъде определена като &bdquo;Съединените щати срещу Кадафи&rdquo; и ние ще бъдем принудени да се бием, докато не го ликвидираме. Това ще бъде свързано с разгръщането на значителни наземни операции, с даването на жертви и с последващ процес по мироопазване.</p> <p><strong>Набележи своите цели и начините, по които една военна операция може да ги постигне</strong></p> <p>През 1989, когато Съединените щати искаха да сменят режима в Панама, големи американски сили завзеха страната, плениха диктатора Мануел Нориега и помогнаха на демократичната опозиция да състави правителство.</p> <p>Днес Панама е процъфтяваща демокрация.</p> <p>От друга страна, в Сомалия през 1992&ndash;94 ние предприехме хуманитарна мисия, постепенно заменена от мащабно разгръщане на военна сила, и тогава направихме трагична тактическа грешка, опитвайки се да арестуваме върховния главнокомандващ. Загубата на 18 американци провокира бурно недоволство от страна на обществото и в края на краищата войските се изтеглиха. Претърпяхме класически провал в тази мисия, без да преразгледаме стратегията си или да се опитаме да я подобрим.</p> <p>В Либия, ако имаме хуманитарна ситуация, ние трябва да работим и с двете страни и да не се ангажираме с подкрепа на една от двете. Просто трябва да осигуряваме доставките, да се погрижим за ранените и да оставим либийците да се успокоят. Но ако искаме да се отървем от Кадафи, налагане на зона, забранена за полети, едва ли ще бъде достатъчна мярка &ndash; това само ще ни хлъзне по наклонената плоскост към по-мащабна интервенция.</p> <p><strong>Обмисли политическите последици, преди да предприемеш интервенция</strong></p> <p>През 1994 в Хаити от значение беше да се отървем от военната хунта, която отстрани насила демократично избрания президент и след това да възстановим демократичното управление. Направихме подготовка и&nbsp;планирахме инвазия, използвахме я като лост в преговорите и в рамките на четири седмици от началото им президентът Жан-Бертран Аристид беше възстановен на поста си.</p> <p>Но в Ирак през 2003 плановете ни за установяване на демократично управление, преди да предприемем действия, се провалиха. Затова след като съборихме Саддам Хюсейн, ние нямахме готова алтернатива. Осем години по-късно се оказа, че сме постигнали много, но на прекалено висока цена.</p> <p>В Либия ние нямаме никаква представа какви са в действителност бунтовниците и как да бъде формирано легитимно правителство, ако Кадафи бъде отстранен. Вероятно ще имаме по-добра представа, когато държавният секретар Хилари Клинтън се срещне с бунтовническите лидери, както е планирала да направи тази седмица. Но страната може да бъде хвърлена в хаоса на насилието в битката за власт, в която по-организираните, добре прикрити и зли сили да вземат надмощие. Ние не сме добре подготвени да водим подобен вид битки. А ако веднъж нахлуем, проблемите на Либия стават наши проблеми.</p> <p><strong>Искай обществена подкрепа у дома, осигури си дипломатически и юридически основания и привлечи съюзници </strong></p> <p>Всяка нападателна война по принцип е незаконна. По време на войната в Персийския залив иракските действия от 1990 бяха класически пример за военна агресия, затова ние получихме пълна подкрепа от ООН. Имахме позволение от Конгреса. И се радвахме на огромна подкрепа от страна на нашите съюзници и арабски партньори. Те дори платиха огромна част от разходите по операция &bdquo;Пустинна буря&rdquo;, равняващи се на десетки милиарди долари. В резултат на това военните действия бяха широко одобрявани и приемани за легитимни и като вид морална победа.</p> <p>През 1999 в Косово Съединените щати и НАТО предприеха хуманитарни действия на базата на резолюция на ООН. Американската общественост в голямата си част беше против, но НАТО успя да разгърне дипломатическите си способности и чрез употребата на сила да принуди Милошевич да се предаде. (Впоследствие му бяха повдигнати обвинения за военни престъпления от Международния наказателен трибунал за бивша Югославия.)</p> <p>Обратното, самостоятелните действия без важната международноправна и дипломатическа подкрепа са рецепта за неприятности. Прибързаното ни и непохватно нахлуване в Ирак през 2003 &ndash; без основателна причина за това, според мен &ndash; ни струваше скъпо.</p> <p>В Либия Кадафи използваше и подкрепяше тероризма, убиваше американци и потискаше народа си в продължение на 40 години. Американското общество може би иска да го види как си отива. Но настоящите му действия по никакъв начин не засягат и не са атака срещу Съединените щати или която и да е друга страна. На какво основание бихме потърсили подкрепа от Конгреса и международните институции да се намесим в гражданската война? Имаме ли одобрението на Арабската лига? А резолюция на Съвета за сигурност на ООН?</p> <p><strong>Избягвай американски и цивилни жертви</strong></p> <p>В Косово НАТО контролираха положението от самото начало. Не губехме самолети (изгубихме само два в битка от 36 хил. полета през 78-те дни), нямахме никакви загуби на войници или пилоти в битка и понеже ограничихме до минимум цивилните жертви и унищожаването на невоенни обекти, ние запазихме моралния си авторитет.</p> <p>Но когато започнат да измират американци, общественото търпение към военните действия се изпарява бързо. Виждаме го отново и отново, като се започне с проваления опит да спасим нашите заложници в Иран през 1980 и се стигне до Афганистан днес. Успешната интервенция не се корени толкова много в това колко войници и самолети използваш, тя е по-скоро сбор от употребата на различни лостове за влияние &ndash; военни, дипломатически, юридически, икономически, морални &ndash; докато в същото време трябва да се избягват жертвите и косвените щети, които биха поставили под съмнение успеха на мисията.</p> <p>На пръв поглед налагането на зона, забранена за полети, изглежда разбираемо, но ако Кадафи продължи да напредва, ще се наложи да се нанесат въздушни удари, да се бомбардира и да навлязат сухопътни войски &ndash; които и сега не достигат. Няколко нещастни инцидента може да сложат край на обществената подкрепа.</p> <p><strong>Решиш ли веднъж да го направиш, няма връщане назад</strong></p> <p>Използвай всички възможни лостове &ndash; военни, икономически, дипломатически и юридически. Продължителна операция отнема повече, отколкото можеш да си позволиш да изгубиш. През 1993 нахлухме в Гренада с огромна войска, за да предотвратим опитите на комунистите да овладеят страната. Двайсетте хиляди американски войници се изправиха срещу 600-те кубински военни инженери и малцината зле обучени местни и нещата приключиха за три дни. Кубинците бяха изгонени, американските студенти, които бяха взети за заложници, освободени, а жертвите бяха минимални. Гренада осъществи преход към демокрация.</p> <p>Операцията в Панама приключи само за три седмици, наземните сражения във войната в Залива само за сто часа.</p> <p>Изпълнихме задачата си в Косово само за 78-дневна въздушна кампания и за щастие Милошевич изчерпа възможностите си, преди НАТО да реши да предприеме сухопътна инвазия.</p> <p>Имайки тези основни правила подръка, е добре да се запитаме какъв би бил най-разумният начин на действие в Либия? Каквито и усилия да положим за налагането на зона, забранена за полети, вероятно това ще бъде твърде недостатъчно и ще се окаже твърде късно. За пореден път ще въвлечем войските си в силова смяна на режим в мюсюлманска страна, макар и да не го признаваме пред себе си. Затова нека си признаем, че дори минималните условия за успешна интервенция не са налице, или най-малкото, все още не съществуват. Все още нямаме ясно определени цели, нямаме законови основания, не сме получили международна подкрепа или нямаме достатъчно военен капацитет на разположение, а либийските политици не са никак обещаващи.</p> <p>Трябваше да сме научили тези уроци от дългата си история на военни интервенции. Не се нуждаем от Либия, за да си припомняме старите грешки.</p> <p><em>*Уесли Кларк е бивш армейски генерал и Върховен главнокомандващ на силите на НАТО в Европа. Той е старши научен сътрудник в Центъра за международни отношения в Калифорнийския университет, Бъркли.<br /></em></p> <p><em>Превод: Георги Киряков</em></p>