Точка, точка, запетая

10 Sep 2020
10 сеп 20 | 18:44
386
0

През последните двайсет години сме свидетели на бумове в най-различни области. Един от тях е в книгоиздаването – нароиха се над 600 издателства; преводна и авторска книжнина заля книжарници, площади и улични кьошета. Нищо лошо. За съжаление обаче количеството подби качеството. Няма да се спирам на преводите, редактирането – обяснимо е, че при такава интензивност и ниско заплащане ще се наемат за работа и недотам квалифицирани желаещи. Но в книгите, дори на най-престижни издателства, редовно се допускат ред грешки още на равнище пунктуация – на една малка, но важна част от тях бих искала да се спра тук.

Например случаят с едносричните съчинителни съюзи: и, а, ама, ами, но, ако, да, че. Вярно е, че в кратка студия (каквато е тази към "Нов правописен речник на българския език", официалния нормативен справочник на БАН, изд. на "Хейзъл", 2002/2005) не могат да бъдат споменати всички граматични правила и изключения и че следва да се правят справки и в други пособия (като "Правописен речник на съвременния български книжовен език", изд. на БАН, 1983/1995; по-нататък и двете издания ще цитирам съкратено "БПР"). Ала вярно е също така, че по никакъв начин в едно ново издание на БПР не бива да се пренебрегват често срещани и създаващи затруднения особености. В раздела за знака запетая на новия речник се говори обширно за мястото й в сложното съставно изречение. Това е добре, макар че много от нещата са ясни и могат спокойно да се пропуснат за сметка на други, които пораждат колебания. Малко е казано, почти нищо, за споменатите едносрични съчинителни съюзи (стр. 81): "В случай че вметната част стои непосредствено след съчинителен съюз, между съчинителния съюз и вметнатата част обикновено не се пише запетая, напр.: От една страна, те бяха приятели, а от друга страна, не искаха да седят на един чин." (Шрифтовото открояване с Bold навсякъде е мое – К. И.) И толкоз. Трябва да уточним, че едносричните съчинителни съюзи са проклитики: неударени думи, които в устната реч се присъединяват към следващата ги ударена дума (вж. Граматика на съвременния бълг. език; т. 2, Морфология, изд. 1993 г.) и след които в писмената не се пише обикновено означаващата пауза запетая. Оттук произтичат няколко положения (за всички думи и изрази, изискващи отделянето със запетая от основното съдържание на изречението: и разбира се, а да кажем, но тъй да се рече, ами напротив и пр.), които цитирам от БПР, 1983/1995, стр. 68:     "З а б. 1. Не се пише запетая между два съюза, следващи непосредствено един след друг, когато първият от тях е едносричен и няма собствено ударение.     Той потропа на вратата, но като не получи отговор, отмина. Тогава разбра, че сам си е затворил вратата и че ако трябва да се сърди на някого, трябва да се сърди преди всичко на себе си.     З а б. 2. Не се пише запетая и между неударен едносричен съюз и следващо причастие или деепричастие, въвеждащо обособена част: Той помисли да се възпротиви, но осъзнал безсмислието на всеки протест, отпусна ръце. Те се бореха за своята родина и отстоявайки нейната свобода, полагаха основите на бъдещия справедлив социален строй." (И ще прощавате за остарелия патос на съдържанието.) Във връзка с по-горното – най-честата коректорска грешка е именно поставянето на запетая след едносричните съчинителни съюзи ("[...] и, отминавайки [...]" виждам в книгата, която чета в момента). Няма да засягам пунктуационните обърквания при сложните съюзи, особено онези, в които присъстват да и че, ала по повод честите коректорски грешки ще спомена и една особеност за сказуемоопределителните изречения, водени от въпросителна дума (индиректните въпроси), за които е известно, че не се отделят със запетая. Съществува следното изключение, което се изплъзва от погледа на мнозина от езиковите практици (вж. БНР,1983/1995, стр. 71):     "З а б. 2. Запетая се допуска, ако подчиненото въпросително изречение пояснява съдържанието на показателното местоимение това или на съществително име, след които непосредствено следва:     Моят живот зависи в известен смисъл и от това, как да се разреши този въпрос. Смущава ме мисълта, дали нейното съгласие е искрено." * * *     Прекъсвам бележките си по употребата на запетаята и се прехвърлям към раздела в новия БПР (2002/2005) за точката, където се предлагат някои нововъведения.     На стр. 98 се казва: "След точка не трябва да има други знаци като кавички, индекс, скоби и т.н. (освен ако текстът е цяло самостоятелно изречение, заградено от съответните знаци): Петър Мутафчиев пише: "За живота на цели български покрайнини през течение на векове ние не знаем нищо". Обърнете внимание на отбелязаното с Bold в скобите – твърдението е в пълно противоречие с примера, даден да го илюстрира. В случая цитатът е завършена мисъл и следва да се изпише със знаците, които е употребил цитираният автор, и чак след това да се огради с кавички.      "Заб. [към 64.1.] Ако цялото изречение е в скоби или кавички, точката се поставя пред втората (затварящата) скоба или пред затварящите кавички." Тук пък е даден пример за точка пред затваряща скоба след цяло изречение, но не и за пред кавички – има препратка към 89.1.1., Заб.1., където обаче също липсва такъв. А на стр. 123 в 89.1.3. а) ще прочетете абсурдно правило, което противоречи на твърдението в забележката: "Точката се пише винаги след затварящите кавички, независимо от характера на заградения с кавички текст – цяло изречение или част от изречение: "Учителят ли? Най-верният учител на художника е самата Природа със своите огнени светлини и трептящи сенки". Ала в параграфа (92.2., стр. 133) за непряката реч пунктуационното оформление на примера за пряка реч е така: Той каза: "Веднага трябва да заминеш." Един вид – нарушения на правилата са заложени в самия правилник. Дефинициите за цитирана реч и в двата споменати тук речника, както и правилата за пунктуацията й, са почти еднакви. Недоумение будят обаче примерите, в които цитатите съдържат завършена мисъл – удивителният и въпросителният знак са пред затварящата кавичка, а точката е извън нея. Защо? Томас Ман цитира Лесинг: "Аз не съм учен, аз никога не съм имал намерение да бъда учен". – в този пример към параграф 93.1. авторовата реч приключва интонационно и смислово до двоеточието, а мисълта в кавичките е самостоятелна и не бива да се оставя без знак – двете изречения (и въвеждащото, и цитираното) са завършени и не се нуждаят от точка след кавичка.     Известно ми е, че има различия в пунктуационната система на отделните езици. Но по отношение на цитатите, завършващи с точка, нещата са доста красноречиво сходни. Ето няколко примера:     Gli insegnarono la strada: "In cima a un monte, ci sono sette buche: in una delle sette, ci sta l'Orco." (Еко цитира Калвино.)     But the list leaves out the most important item of all: "Stop being so hard on self." (Джон Ланчестър)     Du sagst: "Ich kann mir's nicht gefallen lassen; es erdrückt mich, wenn ich eine Beleidigung über mich ergehen lassen soll." (Сенека, Диалози, книга ІІІ, в първи том от изданието на немски.)     "Weder originell noch lustig." (Главният герой от роман на Урс Фас цитира мнение на учителя си за негово съчинение.)     Aprendemos a replicar: "Eso es para los demás." (Сюзан Зонтаг в превод на испански.) Забелязвате, че няма пример от руски, нали? Така е, защото в руския мястото на точката в цитираната реч е извън кавичката, точно като нововъведението, което ни се предлага от БПР (2002/2005). Възможно ли е (и на какво основание) новото правило да е повлияно от този език? В предговора към речника се изтъкват причините, поради които се налага съставянето му – развоят на лексикалната система, някои нови тенденции в правописа и пунктуацията и прочее. Да, но промени в мястото на точката в края на цитат до момента на издаването на речника всъщност не е имало (изключвам, разбира се, пропуските в пресата и книжнината, които се свеждат до незнание или небрежност, без да се превърнат в "тенденция"). Нещо повече, факт е, че осем години след появата на речника тенденцията е цитираната и пряката реч (в кавички) да продължават да се оформят съгласно старите правила, като новите се прилагат най-често в преведени от руски книги. Това показва, че досегашната практика има солидна почва в българския език и при ново издаване на правописен речник езиковите теоретици следва да променят и прецизират пунктуационните правила в съответствие с нея, вместо да я насилват към промяна.