Решението на Барак Обама да не пътува през май до Испания за срещата ЕС – САЩ не е изненада за европейските политици и анализатори. Те са наясно от седмици, че тази идея не му допада. И все пак няма да е приятно. Това действие ще се възприеме като сигнал от Белия дом, че президентът не смята тази среща за особено продуктивна. Това говори много за отношението на останалите световни сили, дори тези, които са ни съюзници, за това как виждат ЕС на глобалната сцена.
<p><strong>„Президентът Обама вече загуби търпението си към европейската липса на кохерентност и цел”</strong>, написаха Ник Уитни и Джереми Шапиро миналия ноември в доклад за Европейския съвет за външни отношения. „В един постамерикански свят САЩ са наясно, че им трябват ефективни партньори. Ако Европа не може да отговори на тези очаквания, <strong>Америка ще търси други привилегировани партньори, с които да работи”.</strong></p>
<p>Решението на Обама ще е още по-тежко за Европа, защото в момента в ЕС тече процес на осмисляне на собствената външна политика и начина, по който ЕС ще се представя на останалата част от света. След влизането в сила на Лисабонския договор, ЕС си има свой постоянен прзидент – Херман Ван Ромпуй от Белгия и свой външен министър, британската баронеса Катрин Аштън. Заедно с тях за срещата в Мадрид ще бъдат Жозе Мануел Барозу и Хосе Луис Родригес Сапатеро, премиерът на Испания.</p>
<p><strong>В известна степен, именно това е проблемът на Европейския съюз.</strong> Обама и останалите световни лидери не могат да разберат кой точно говори от името на Европа. Досега основният ефект от Лисабонския договор изглежда е, че има още един европеец на сцената. Нито Барозу, нито Сапатеро показват някакви намерения да отстъпят настрана и да оставят Ван Ромпуй да бъде основният играч за Европа. <strong>Не помага разбира се и фактът, че никой във Вашингтон не беше чувал за него или пък за Катрин Аштън, преди европейските лидери да ги изберат миналата година за двата най-високи поста в ЕС.</strong></p>
<p>Все пак решението на Обама е и за нещо по-важно от отношенията ЕС – САЩ. То е за отживялата европейска практика да се организират регулярни срещи на върха с Канада, Китай, Индия, Япония, Русия, ЮАР, САЩ и т.н., които са обикновено почти празни от съдържание. Спомням си, че пътувах до Бордо през юли 2008 г., когато Франция председателстваше ЕС, да гледам среща на върха на президента Никола Саркози с Табо Мбеки, президент на ЮАР. <strong>Всичко приключи за миг. Сарко дори си тръгна по-рано, за да може да се срещне с Обама в Париж, който по това време беше просто кандидат за президент на кратка визита в Европа.</strong></p>
<p>Това е всичко, което трябва да се знае за стойността на европейските срещи на върха. Въпреки че Мадрид е прекрасно място за посещение през май, <strong>Обама е напълно прав да не си прави труда да ходи до там.</strong></p>
<p><em>Материалът е публикуван в блога за европейска политика на Файненшъл Таймс.</em></p>
<p><em>Превод: Славчо Гаврилов</em></p>