РУБИНИ: Разпадането на Еврозоната

<p>През изминалото десетилетие страните от PIIGS (Португалия, Ирландия, Италия, Гърция и Испания) бяха преди всичко консуматори на благата от Еврозоната, харчейки повече, отколкото произвеждаха, и увеличавайки все повече бюджетните си дефицити. В същото време ключовите страни от Еврозоната (Германия, Холандия, Австрия и Франция) произвеждаха, харчейки по-малко, отколкото получаваха като приходи, и регистрираха увеличаващи се бюджетни излишъци.</p> <p>Тези дисбаланси бяха подклаждани и от силното евро от 2002 г. насам, както и от разликите в лихвените равнища и конкурентоспособността в рамките на самата Еврозона. Общите разходи за труд намаляваха в Германия и в други части на Европа (като ръстът на заплатите зависеше от продуктивността), водейки до реално намаляване на заплащането и увеличаване на бюджетните излишъци, докато в същото време в т.нар. PIIGS (и Кипър) се случваше точно обратното, което доведе до увеличение на заплащането и увеличаване на бюджетния дефицит. В Ирландия и Испания личните спестявания се стопиха, а имотният балон се раздуваше, докато в Гърция, Португалия, Кипър и Италия се натрупаха огромни бюджетни дефицити, които увеличиха дисбалансите между страните.</p> <p>Това доведе до натрупването на големи частни и публични задължения в страните харчещи повече, отколкото произвеждат, които станаха неуправляеми точно когато имотните балони се спукаха (Ирландия и Испания) и бюджетните дефицити и бюджетните дупки, или и двете, станаха неустойчиви във всички страни от периферията на Еврозоната. Нещо повече, огромните дефицити в страните от периферията, нараснали по време на свръхпотреблението, бяха придружени от икономическа стагнация и загуба на конкурентоспособност.</p> <p>И какво следва от това?</p> <p>Умерената инфлация е най-добрата възможност за възстановяването на растежа и конкурентоспособността в страните от периферията на Еврозоната, паралелно с въвеждането на необходимите мерки за затягане на фискалната дисциплина и провеждането на структурни реформи. Това изисква значително наливане на пари от страна на Европейската централна банка (ЕЦБ), осигуряване на безлимитни кредити от последна инстанция за осигуряване на ликвидност на закъсалите икономики, рязко обезценяване на еврото, което да превърне бюджетните дефицити в излишъци, и накрая фискални стимули за ключовите страни, особено ако периферията е подтиквана да затегне фискалната си дисциплина.</p> <p>За съжаление Германия и ЕЦБ отхвърлиха тази възможност, предпочитайки предизвикването на временна умерена инфлация в най-затруднените страни от периферията.</p> <p>Горчивият хап, който Германия и ЕЦБ искат да предложат на периферията &ndash; втората възможност &ndash; е вкарваща в рецесия дефлация: фискални ограничения и структурни реформи, които да вдигнат продуктивността и да намалят разходите за труд, и реално обезценяване чрез ценово регулиране, вместо чрез намаляване на лихвените проценти.</p> <p>Проблемите в този случай са много. Строгата фискална дисциплина, когато е необходима, предизвиква дълбока рецесия доста бързо. Дори структурните реформи водят до бързо намаляване на производителността, понеже изискват уволнение на работници, закриване на губещи предприятия и постепенно прехвърляне на работна ръка и капитали към печелившите нови индустрии. Затова, за да се предотврати тази спирала на задълбочаваща се рецесия, периферията се нуждае от реално обезценяване за подобряване на външнотърговския баланс. Но дори ако цените и заплатите паднат с 30% през следващите няколко години (което може да доведе до социална и политическа нестабилност), стойността на дълга пак ще нарасне прекалено много, влошавайки по този начин платежоспособността на правителствата и частните длъжници.</p> <p>Накратко, периферията на Еврозоната сега е в ситуация на парадоксална икономия: нарастване на спестяванията твърде много, водещо до твърде бързо влизане в нова рецесия, което прави дълговете още по-нестабилни. И този парадокс сега засяга дори ключовите страни от Еврозоната.</p> <p>Ако страните от периферията останат в дефлационния капан на високия дълг, на намаляващата производителност, на отслабената конкурентоспособност и на структурния дефицит, накрая те ще трябва да прибягнат до третата възможност: фалит и излизане от Еврозоната. Това ще им позволи да съживят икономическия растеж и конкурентоспособността си чрез обезценяване на новите си (стари) национални валути.</p> <p>Разбира се, подобен хаотичен разпад на Еврозоната ще повтори краха на &bdquo;Лемън Брадърс&rdquo; от 2008 г., ако не и по-лошо. Избягването на този сценарий ще накара ключовите икономики от Еврозоната да изберат четвъртата и последна възможност: да предложат на страните от периферията да си останат в това положение &ndash; с нисък растеж и неконкурентни. Това ще изисква приемането на огромно отписване на публичен и частен дълг, както и големи плащания, които да вдигнат приходите на периферията, докато тяхната производителност остава на същите нива.</p> <p>Италия прави нещо подобно от десетилетия, където северните региони субсидират по-бедния Юг. Но подобни постоянни бюджетни трансфери са политически невъзможни в Еврозоната, където германците са германци, а гърците гърци.</p> <p>Това също така означава, че Германия и ЕЦБ имат много по-малко власт, отколкото им се иска. Ако не бъде преодоляна тази асиметрия (водеща до рецесия), която съсредоточава трудностите в периферията, чрез избирането на по-симетричен подход (затягане на фискалната дисциплина и структурни реформи в периферията в комбинация със стимулиране на инфлацията в цялата Еврозона), бавно движещият се влак на монетарния съюз ще катастрофира, което ще ускори фалита на страните от периферията и ще ги принуди да излязат от него.</p> <p>Хаосът в Гърция и Италия може да се окаже първа стъпка в процеса. Несъмнено сегашният доста объркан подход при решаване на проблемите в Еврозоната не работи. Ако Еврозоната не предприеме стъпки към по-голяма икономическа, фискална и политическа интеграция (които да водят до възстановяване на растежа, конкурентоспособността, до стабилизиране на дълга и до намаляване на хроничния фискален и външнотърговски дефицит), дефлацията със сигурност ще доведе до неконтролиран разпад.</p> <p>Ако Италия, твърде голяма, за да фалира, но и твърде голяма, за да бъде спасена, сега не предприеме радикални мерки за своето стабилизиране, краят на играта за Еврозоната неизбежно ще настъпи. Последиците ще бъдат принудително преструктуриране на дълга й, след това излизане от монетарния съюз, което накрая ще доведе до разпад на еврозоната.</p> <p><em>*Нуриел Рубини е професор по икономика в Stern School of Business към Нюйоркския университет . Също така&nbsp; е&nbsp; съавтор заедно със Стивън Мим на книгата &bdquo;Икономики в криза&rdquo; излязла в превод на български език.</em></p> <p><em>Превод: Георги Киряков</em></p> <p><em>Текстът е публикуван в <a href="http://blogs.reuters.com/amplifications/2011/11/11/down-with-the-eurozone/">&bdquo;blogs.reuters.com&rdquo;</a></em></p>