- 10 Sep 2020
- 75
- 0
В разгара сме на мащабни революционни промени в Близкия изток, които освободиха дълго натрупвали се енергии, продължаващи да произвеждат силни вторични трусове из целия регион от Мароко до Иран. Но ако отстъпим леко назад, ще видим, че това е наистина сериозно разместване на пластовете и неизбежно ще се отрази на тези страни. Може би за пръв път от хилядолетие, арабските народи се заемат сами със задачите си. От XI век насам, след завоеванията на монголските, персийските и турските армии, арабските земи са контролирани от чуждестранни сили. Много от тези земи са под властта на Османската империя няколко столетия. В края на XVIII век, когато Османската империя е в упадък, започва ерата на европейската експанзия и за следващите сто и петдесет години Близкият изток е под влиянието на европейските империи.
<p>След Първата световна война Великобритания и Франция си поделят остатъците от Османската империя, създавайки по този начин повечето от настоящите близкоизточни държави.</p>
<p>След Втората световна война, когато европейските империи се разпадат, Близкият изток става арена на противопоставянето на суперсилите. Москва и Вашингтон започват да вербуват съюзници като на всеки от тях обещават военна защита и финансова помощ. После дойде разпадът на Съветския съюз и Съединените щати станаха единствена велика сила. Повечето арабски страни се принудиха да търсят мир в Вашингтон – отказът на Либия от нейната ядрена програма е показателен пример затова. Иран се опита да се наложи като алтернативна сила и балансьор на американската хегемония, но като изключим Ливан, това начинание постигна незначителен успех.</p>
<p>През тези почти хиляда години чужда доминация арабите винаги са имали местни управляващи. Но тези шейхове, крале и генерали бяха посочвани или подкрепяни от външни имперски сили. Повечето от близкоизточните монархии са проектирани изцяло по британски модел – като само Саудитска Арабия е изключение. Местните управници отлично умееха да контактуват с онези, от които зависеха и които ги бяха посочили, но не знаеха как да разговарят със собствения си народ. Те управляваха тези хора не чрез диалог, а със сила и подкупи (особено когато започнаха да текат реки от пари покрай петрола).</p>
<p>През последните няколко години две основни промени в Америка станаха причина за избухването на Близкия изток. Първата беше публичното признание на Вашингтон, че Америка подкрепя местните диктатури, което даде основание за злостни нападки от страна на ислямистката опозиция – изпълнени с насилие и дълбоко антиамерикански. Оттогава Вашингтон стана колеблив и непоследователен в публичната и непубличната си подкрепа за близкоизточните управления, като се опитваше да ги подтиква да правят реформи. (И това е добре документирано, както стана ясно от публикуваните в WikiLeaks дипломатически документи). Втората е безспорното отслабване на силата на самата Америка. Войната в Ирак и кръвопролитието след това, все още потъналият в хаос Афганистан и Израело-палестинското споразумение, което изглежда все по-невъзможно, силно отслабиха позициите и силите на Америка.</p>
<p>И Джордж Буш-младши, и Барак Обама имат вина за случващото се. Буш постави близкоизточните политически проблеми в центъра на американската външна политика. Определянето на свободата като основа на неговия дневен ред за Близкия изток беше главната и най-съществена промяна в американската външна политика (както написах навремето). Но понеже повечето от политическите действия на Буш в региона бяха непопулярни и бяха определяни от много араби като антиарабски, стана много лесно демокрацията да бъде дискредитирана и да бъде определяна като имперски заговор. Хосни Мубарак успя лесно да заглуши жизнеспособните продемократични движения като ги свързваше с Буш.</p>
<p>Обама от своя страна прибягна до методите на тихата дипломация, подкрепяйки свободата, но подчертавайки, че тя не може и не бива да бъде налагана на никой. И колкото и да беше неприемлив подобен подход в Америка, той спомогна изключително много арабските революции от 2011 да бъдат приети като плод на вътрешно пробуждане на самите араби. Това не е никак маловажно, защото успехът на протестите зависеше много от това как ще бъдат приети, а именно като плод на самородни, изникнали от низините, национални движения.</p>
<p>Засега администрацията на Обама определя кризите в отделните страни като спонтанни, опитвайки се да се нагоди към всяка отделна държава според конкретната ситуация в нея. И това е напълно разбираемо предвид бързо менящата се, нестабилна ситуация. Бахрейн е близък съюзник – приел на своя територия американска военноморска база – с доста реформистки настроена монархия. Либия е потисническа, непостоянна държава оглавявана от зъл и луд човек и Вашингтон трябваше да се държи доста по-твърдо с нея. Но все пак администрацията на Обама трябва да се отдръпне за малко и да помисли за нова американска стратегия за Близкия изток, който се намира в разгара на мащабни исторически промени.</p>
<p><em>Превод от английски: Георги Киряков</em></p>
