Проф. ФРАНКЪЛ: Ще се стабилизират ли цените на храните?

<p>Потребителите навсякъде по света страдат, особено тези в бедните страни, в които разходите за храна са огромен дял от домакинските бюджети. Народното недоволство от високите цени на храните доведе до политическа дестабилизация в някои страни, най-известните сред които са Египет и Тунис. Дори селскостопанските производители биха предпочели да има някаква ценова стабилност вместо неконтролираните повишения и спадове, наблюдаващи се през последните пет години.</p> <p>Успехът на усилията на Г-20 ще се разбере на срещата на върха в Кан през ноември. Но когато става въпрос за конкретни политики, вниманието ще бъде насочено най-вече към дългата история на предприемането на мерки за намаляването на нестабилността на цените на основните продукти, които обикновено са давали лоши резултати.</p> <p>Например някои централни банки следваха проинфлационни цели и реагираха на нарастващите цени на вносните стоки чрез затягането на монетарната политика, с което повишаваха стойността на валутата. Но ако трябваше да бъде предприето обратното действие, те едва ли биха се справили с наличните монетарни инструменти.</p> <p>Произвеждащите страни също се опитаха да удържат ценовата нестабилност чрез образуването на международни картели. Но тази практика рядко сработваше.</p> <p>На теория,държавният резерв на съответната страна, трябва да може да успокоява резките колебания в цените. Но това зависи предимно от начина на администриране на същия държавен резерв. Историческите данни обаче не дават окуражаваща информация по въпроса.</p> <p>В богатите страни, където основните производствени сектори обикновено се ползват и с политическа протекция, държавните хранителни резерви се използват по-скоро за задържане на високи, отколкото на ниски цени. Общата селскостопанска политика на Европейския съюз (ЕС) е класически пример в това отношение &ndash; по-точно за катастрофалните последици за бюджета на ЕС, за икономическата ефективност и за портфейлите на потребителите.</p> <p>В много развиващи се страни, от друга страна, фермерите не се ползват с политическа подкрепа.</p> <p>Африканските страни са направили стокови комисии за кафето и какаото. Въпреки че първоначалната причина за създаването им е била да изкупуват реколтата в години на голямо предлагане и да я продават в години на засилено търсене, с което да стабилизират цените, на практика сумите, плащани на производителите на какао и кафе, нямащи политически солиден гръб, винаги са били под световните цени в ранните години на извоюването на независимостта. В резултат на това продуктивността спада.</p> <p>Политиците често се опитват да защитят потребителите чрез контрол върху цените на основните храни и на енергията. Но изкуствено задържаните цени обикновено се нуждаят и от създаването на купонна система за домакинствата. (Оскъдицата за продължителен период от време може да доведе до политически бунтове, както, разбира се, това може да стане и при виските цени.) Иначе политиката задоволява нарасналото търсене чрез внос и по този начин покачва световните цени още повече.</p> <p>Ако съответната страна е голям производител на определени стоки, тя може да използва контрола върху износа, за да предпази своите потребители от нарастващите световни цени. През 2008 Индия забрани износа на ориз, а Аржентина направи същото с износа на пшеница, каквото стори и Русия през 2010.</p> <p>Забраните за износ от страна на страните производителки и контролът върху цените от страна на страните вносителки водят до резки колебания нагоре на световните цени, дължащи се на изкуствено занижените, търгувани по същото време в международен план количества. Ако страните производителки и потребителки на зърнените пазари постигнат общо съгласие за сдържане от правителствена намеса &ndash; което може да стане в рамките на Световната търговска организация (СТО) &ndash; нестабилността на световните цени може да бъде овладяна.</p> <p>Същевеременно трябва да бъдат предприети някои очевидни стъпки. За начало субсидиите за биогоривата трябва да бъдат премахнати. Субсидиите за етанола, като тези, плащани на американските фермери, производители на царевица, не изпълняват поставените от политиците цели за защита на околната среда, но за сметка на това отклоняват големи количества зърно, спомагайки по този начин за покачването на световните цени на храните.</p> <p>Това трябва да стане ясно на всички. Но никой не може да очаква министрите на земеделието на страните от Г-20 да решат този проблем. Преди всичко техните избиратели, фермерите, са тези, които пълнят собствените си джобове с пари. (Категорично трябва да се каже, че Съединените щати са най-голямата пречка тук.)</p> <p>Най-добре би било да приемем, че цените на стоките ще си останат нестабилни, и да намерим начин да ограничим неблагоприятните икономически ефекти &ndash; например като изработим финансови инструменти, позволяващи намаляването на рисковете в търговията.</p> <p>Това, върху което земеделските министри трябва да постигнат съгласие, е да изработят система за подобряване на прозрачността на земеделските пазари, включваща информация за произведната продукция, за самите стоки и за цените. По-пълната и навременна информация определено ще е от полза.</p> <p>Разширеният кръг от политики, които Саркози очевидно има предвид, дразнят спекулантите, които предпочитат дестабилизацията на пазара на земеделска продукция. Истината е, че през последните години стоките се превърнаха повече в търгуеми активи, а не си останаха стоки. Цените не се определят само и единствено от настоящото състояните на търсенето и предлагането и от настоящото икономическо състояние (свързано с прогнозата за времето или с политиката). Те все повече започват да зависят и от пресмятането на очакванията за бъдещото състояние (като икономическия растеж в&nbsp; Азия) и от алтернативния отговор (като лихвените равнища) &ndash; с други думи, зависят от спекулантите.</p> <p>Но спекулациите не са непременно дестабилизиращ фактор. Саркози е прав, че печалбата не е непременно хубаво нещо, защото свободният пазар го налага, и че спекулантите понякога действат в посока на дестабилизация. Но спекулантите са по-често детектор за промяна на икономическата ситуация или дават сигнали, успокояващи временните колебания на пазара. С други думи, те често се явяват и стабилизираща сила.</p> <p>Французите все още не са способни да постигнат съгласие от останалите членове на Г-20 относно мерките, целящи да регулират стоковите спекулации, каквито биха били ограниченията на размера на инвестициите. Надявам се обаче посоката да бъде запазена. Все пак отстрелването на приносителя на лошата новина не е начин за решаването на проблема.</p> <p><em>*Джефри Франкъл е професор по държавно управление в John F. Kennedy School of Government към Харвардския университет.</em></p> <p><em>Текстът е публикуван в блога на автора: <a href="http://content.ksg.harvard.edu/blog/jeff_frankels_weblog/">http://content.ksg.harvard.edu/blog/jeff_frankels_weblog/</a></em></p> <p><em>Превод: Георги Киряков</em></p>