- 10 Sep 2020
- 242
- 8
За какво говорим, когато говорим за информационната епоха, за интернет и есемес, блекбъри или фейсбук? Предимно за техника и медии. Само че този дебат е отживелица. Истината е, че дигиталният потоп засяга вече начина ни на мислене, залива и размеква самия мозък, “машината от месо”, както се изразява един американски програмист. Изместването на дискусията върху тази плоскост е голямата заслуга на новия бестселър на Франк Ширмахер. “Payback” е суха, дори безсолна книга с библиография, в която са подредени линкове, а не книги. Но тя съдържа редица важни мисли, проясняващи погледа ни за бъдещето, което очаква както “дигиталните аборигени” (закърмените с новите технологии), така и “дигиталните имигранти” (пришълците в този нов свят).
<p>Авторът й, един от издателите на в. “Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”, известен с острия си журналистически нюх, е един от публицистите, които задават темите на обществено-политическите дебати в Германия. С поредната си книга Ширмахер, този „Dirty Harry на германския културжурнализъм” (според не съвсем ласкателното определение на един негов колега), отново е на гребена на вълната.</p>
<p><strong>Едно блекбъри за детето </strong></p>
<p>Отправна точка за дискусията, подета от Ширмахер, е реторичният въпрос на американския учен Джордж Дайсън: “Дали цената за машините, които мислят, не са хората, които не мислят повече?” Симптомите са налице. Ширмахер изповядва още в първото изречение, че се чувства все по-несигурен в информационния поток, че концентрацията му намалява и започва да забравя, че отслабва способността му за четене и лесно се разсейва. Той казва, че живее постоянно с чувството, че ще пропусне или забрави някоя информация, и което е още по-лошо – че не е сигурен кое е важно и кое не. Германският публицист не е сам с проблемите си. Американски професор по литература се оплаква, че докторантите му с труд четели Фокнър, а и той самият не можел да чете повече стара литература, защото бил заразен от темпото на съвременните информационни източници. Едно момиченце изплаква, че не можело да разговаря с майка си, защото тя била постоянно заета със своето блекбъри. Как реагира майката? Купува блекбъри на дъщеря си, за да можели да комуникират “като хората”. </p>
<p>Чувството за отслабване на паметта и разсейването не противоречат на невероятните количества от информация, които поемаме ежедневно, напротив – те са пряк резултат от тях. Информацията изяжда нашето внимание и памет, те са нейната храна, пише Ширмахер. Главите ни са платформите на дарвинистка борба за оцеляване между информации, идеи и мисли, и колкото повече от собствения си интелект преливаме в синтетичния мозък на световната мрежа, толкова по-силно биваме въвличани в тази борба. Мозъкът ни се променя физически, също като промените в мускулатурата и тялото на човека през епохата на промишлената революция. Покълва един нов вид разум, защото нашето мислене буквално излиза от главите ни и се отдава на интернет. Оттук и чувството, че няма друг живот извън онзи, който ни отпуска електронният провайдър. Само лишеното от алармизъм повествование на Ширмахер и периодичното му напомняне, че в дигиталните технологии се крие и огромен шанс, спасяват тази картина от апокалиптически overkill.</p>
<p>Защо тогава просто не се откажем от интернет, гугъл и прочие? Първо, защото не можем, и второ, защото генералното обвинение, че дигиталното потребление води до затъпяване, е “безнадеждно непродуктивно”: виновни са не изчислителните машини, а ние, които очакваме прекалено много от тях. Освен това, отбелязва Ширмахер, не става дума за оглупяване или отслабване на интелекта, а за растящата загуба на внимание и концентрация, две качества, без които разумът не може да функционира.</p>
<p><strong>Multitasking, тежка телесна повреда</strong></p>
<p>Главният виновник за тази загуба носи грозното име multitasking и при споменаването му Ширмахер отваря широко шлюзовете на своя критически гняв: “Multitasking е един вид дигитален тейлоризъм със садистичен нагон, който има такива тежки последствия в реалния свят, защото предпоставя, че хората по всяко време могат да правят по няколко неща едновременно. Multitasking е идеалът на едно общество, в което едновременността на информациите се превръща в норма и служебен профил”. Само че да правиш няколко неща едновременно означава постоянно да се разсейваш и постоянно да се опитваш да възстановиш вниманието си. По този начин човек губи буквално всичко онова, което го отличава от компютъра – креативност, гъвкавост, спонтанност, докато натискът постоянно да насочва вниманието си към различни проблеми произвежда “икономическа спирала на провала”, със съответните емоционални и социални последствия. Multitasking е обреченият на неуспех опит на човека сам да се превърне в компютър, обобщава Ширмахер. </p>
<p>Докато нас ни пришпорва страхът от загуба на контрол върху информационния поток, нашият електронен партньор цели да ни направи изцяло прозрачни. Ширмахер смята за наивна позицията на “дигиталните аборигени”, че фейсбук, туитър или собственият блог са просто занимавка или възможност за самоизява, контрирайки с аргумента, че всичко, което се върши с тези “играчки”, представлява input. Нашите дигитални следи се събират, анализират по всевъзможни параметри и конкретизират в съставянето на профили. Трябва ли да обясняваме колко инстанции са заинтересувани от тези профили? И това не е всичко. Огромните масиви от input, обработвани с онези специални рецепти, които стоят в основата на дигиталната революция и се наричат алгоритми, правят излишни дори статистическите модели за анализ на човешкото поведение. Крис Андерсън, главен редактор на списание “Wired”, обяснява: “Кой може да каже защо хората правят това, което правят? Важното е, че те го правят, а ние сме в състояние да проследим с неподозирана прецизност какво правят. Стига да разполагаме с достатъчно данни, данните говорят сами за себе си”. Не Оруел, а Хъксли се оказва образецът на съвременната система за наблюдение и контрол, както е забелязал още преди изобретяването на интернет цитираният от автора медиен критик Нийл Постман: “В “1984” хората биват контролирани, като им се причинява болка. В “Прекрасният нов свят” хората биват контролирани, като им се причинява радост”.</p>
<p><strong>Кой слага рога на мозъка ни?</strong></p>
<p>Междувременно читателят на “Payback” отдавна вече се е убедил, че авторът на книгата притежава забележителна начетеност и компетентност, позволяващи му да се конкурира не само с “аборигените”, но и с многобройните (само американски) авторитети, които цитира. Освен това Ширмахер стои над всякакво подозрение в дигитален лудизъм, така че читателят без възражения приема уверенията му, че неговата книга не е памфлет срещу изчислителната машина, а апел да поемем в собствени ръце приспособяването си към света на новите технологии. Тази задача налага да се отговори на въпроса как можем да възстановим контрола върху собственото си мислене, на който Ширмахер посвещава втората част от книгата си.</p>
<p>Безграничната власт на компютъра над нас произтича от това, че “границите на тази технология се покриват с границите на нашето съзнание”. Затова на първо място е важно да не забравяме, че компютърът не може всичко – например не може да разказва приказки, не може да изчисли, прогнозира или обясни нито един творчески акт: “Интелектът му надделява не защото е толкова голям, а защото е толкова разпространен”. Новото, неочакваното, спонтанното не са силата на компютъра, нарушаването на рутината го обърква. Затова дигиталното “изтощаване на аза”, робското усещане, “че сме онлайн, дори когато не сме”, са оптималните условия за въздействието на електронните каскади. </p>
<p>Ширмахер вижда само един изход: нека укрепваме волята си, “мускула на вниманието”, нека заложим на мисленето и смяната на перспективата, зове той. Само че защо тъкмо смяната на перспективата изглежда такава непосилна задача в дигиталната епоха? Защото ние сме в постоянна тревога, вместо да бъдем просто с будно внимание, отговаря авторът, а главната причина е, че се страхуваме от загубата на контрола. И докато дебнем да не пропуснем нещо (multitasking!!) и смятаме, че държим всичко под контрол, ние вече сме сложили оръжие, защото не забелязваме, че най-елементарни решения – да си купя ли тези обувки или не, да започна ли диета или не – вече се вземат от други, от дигиталния придатък на нашия мозък. Елементарен пример за този механизъм, действащ само благодарение на блажената летаргия в главите ни, е съществуващата в магазините по целия свят точкова система за премиране на онези, които купуват най-често и най-много – без значение имат ли нужда или не от онова, което купуват. В Германия тази система се нарича Payback; Payback, това са рогата на нашия мозък.</p>
<p><strong>Безследно изчезнал</strong></p>
<p>В момента ние все още се намираме на границата между два свята. Но ако не отнемем от изчислителните машини онова, което не им се полага – независимостта на нашата мисъл – финалното видение на Ширмахер може да се окаже близкото бъдеще на литературните утопии от миналото: “Всичко започва съвсем банално: един имейл, останал без отговор до 48 часа, остава без отговор завинаги. И завършва много по-екзистенциално: един човек, чийто фейсбук опустява, в чийто блог няма кликове, едно знание, което не присъства в интернет, един човек, който не оставя никакви следи в световната мрежа – всичко това престава да съществува. Ако не вярвате, питайте вашия работодател през 2020”.</p>
<p>Ширмахер завършва книгата си под този предупредителен знак, който за мен, “дигитален имигрант”, който няма джиесем и фейсбук, но държи много на интернет, е напълно понятен. Ала ползата от “Payback” ще бъде равна на нула, ако нещо от този културпесимизъм не проникне в главите на “дигиталните аборигени”.</p>
<p><strong><em>Frank Schirrmacher: Payback. Blessing</em></strong></p>
