Постсоциализмът през София Филм Фест

<p>И в най-невинната комедия все ще се мерне някой епизодичен персонаж с мътно досие, издайническа снимка пред портрет на Ленин или просто познатите панелни пейзажи от всеки постсоциалистически град, които май се оказват най-устойчивият монумент от онова време.</p> <p>Макар София Филм Фест да не бе предвидил обособена програма по темата, попаднах на няколко заглавия, които поставят въпроси в тази връзка; независимо дали ровят назад във времето или говорят за сегашното ни живеене.</p> <p>Темата за девалвацията на ценностите е основна за два филма &ndash; &bdquo;Словенка&rdquo; на Дамян Козоле и &bdquo;Момичета от мола&rdquo; на младата полякиня Катажина Росланиец. В първия студентка от провинцията проституира с чужденци, за да изплати апартамент в Любляна, и естествено, не я чака нищо добро. Налита на сводници, които я изнудват, налага й се да се крие, а накрая губи апартамента, защото не може да погаси кредита. Козоле доразвива евроскептичната си позиция от по-ранния &bdquo;Свободата да работиш&rdquo; за отчаян човек, загубил работата и семейството си, след като западни инвеститори приватизират фабриката, от която си вади хляба. Изводът и от двата е отчетливо изведен, за да няма неразбрали: Словения се задъхва в гонитбата на европейския стандарт, а по пътя към капитала жителите й оскотяват в душата си. &bdquo;Момичета от мола&rdquo; пък е училищна драма за нахакани тийнейджърки, който обслужват орално богати чичковци по търговските центрове срещу маркови дрешки и джунджурии в замяна. Срамежливата им съученичка Ала взима уроци от тях, за да не изглежда &bdquo;задръстена&rdquo;, и макар констатацията да е дразнещо буквална, а сюжетът преднамерено скандален, е неизбежна асоциацията с разголените и гротескно гримирани девойчета с последен модел джиесеми, на които се натъкваме пред всяка гимназия.</p> <p>Русия е тръпна джунгла в &bdquo;Кислород&rdquo; на Иван Вирипаев, написан и заснет на езика на съвременната поезия (хип-хоп и клипова естетика), а в драматургичната си основа вклинил сакрална проза (Десетте Божи заповеди). В него провинциалният невежа Саша се влюбва в градската червенокоска Саша и за да се отърве от жена си, я убива с лопата. Вирипаев препрочита Божиите повели според извратените правила на съвременния свят и установява, че щом на човека му е отнет кислородът, обяснимо е да посегне на ближния си. А и вероятно е бил с дискмена в ушите, когато Бог е издавал законите си, добавя с черна ирония. От няколко години насам най-безмилостните киносюжети се пръкват именно от руското кино &ndash; независимо дали са уродлива фантастика за генни мутации като &bdquo;4&rdquo; на Иля Хржановски по идея на Владимир Сорокин (метафора за болното съзнание на нацията); шоково натуралистични като в &bdquo;Товар 200&rdquo; на Алексей Балабанов (за едни 200 ковчега с мъртви руски войници от войната в Афганистан, разтоварени в нищо неподозираща Москва току преди перестройката); или замаскирани зад красиво-трагични притчи като в &bdquo;Русалка&rdquo; на Анна Меликян (заченато случайно момиченце ни разказва краткия си нелеп живот и обръща гадната реалност в цветна магия) и &bdquo;Кислород&rdquo; на Вирипаев. Нищо чудно, предвид поредната вълна тоталитаризъм, която задуши Русия.</p> <p>Относително по-ведри са албанци и румънци, които прецеждат съдбата си през битовия абсурд, макар и техният смях да е често през сълзи. &bdquo;Изток, Запад, Изток&rdquo; на Гиерги Джувани, който преди десетина години засне най-адекватния филм за комунистическа Албания с красноречивото заглавие &bdquo;Лозунги&rdquo;, ни връща към началото на демокрацията там. През 1990 г. някой в Европа най-сетне се сеща, че съществува такава държава, и албански отбор по колоездене е поканен на аматьорско състезание във Франция. Участниците навличат избелели екипи, яхват ръждиви селски велосипеди с позатегнати гайки и се гмурват в Европата, изпълнени с мечти &ndash; я за цветен телевизор, я за секс с елегантна французойка (която по презумпция е по-горно качество жена от отрудените албанки) или пък червен сутиен за подарък на съпругата. Току минали в Италия обаче, разбират, че в Тирана е избухнала революция. Искат да се върнат, но фериботите на обратно вече са спрени, а през Югославия не пускат без визи. Така остават да обитават ничието междугранично пространство с нелегален статут на просяци, какъвто всъщност има нацията им в цивилизования свят. Окаяният бит и изостаналостта са преекспонирани от режисьора, но вероятно пък отразяват размерите на албанския комплекс по темата.</p> <p>&bdquo;Пътуващо кино&rdquo; на Титус Мунтеан е ситуиран по-назад във времето, в периода на румънския соцреализъм през 60-те, когато надъхани активисти обикалят калната провинция с киноапарати и пропагандират правилното мислене. Само че реалността не отговаря на амбициите им &ndash; в селцето, където са изпратени, публиката отсъства, защото е отпрашила нанякъде да търси работа. Не им остава друго, освен да се напият с няколко местни големци, учителя и жена му, селския идиот и красивата библиотекарка, която в даден момент задължително ще падне по гръб. Съвсем в традицията на румънския минималистично ежедневен хумор, с който филм по филм тамошните режисьори успяха да осмислят и минало, и съвремие. Много по-интересен, многопластов и дълбок е &bdquo;Медал за храброст&rdquo; на Калин Петер Нетцер за пенсионирания ветеран от Втората световна война Йон, който внезапно получава почетен медал, без всъщност да знае за какво точно. Идеята обаче му харесва и той внезапно си &bdquo;спомня&rdquo; как обстрелвал с оръдие стратегическа цел в немския лагер. Междувременно от разговори по телефона и откъслечно подхвърлени реплики научаваме как навремето сам е изтропал в милицията, че синът му се готви да емигрира в Канада, заради което жена му все още не му говори. Изгубил емоционална връзка и с двамата, сега единственият шанс за Йон да реабилитира респекта към себе си е медалът, който обаче в крайна сметка се оказва връчен погрешка. Остава само да гадаем дали в сюжета е вплетен биографичен елемент, предвид факта, че режисьорът е румънски емигрант в Германия, избягал в началото на 80-те.</p> <p>Къде сме ние в картината на източноевропейското кино? От една страна, все още предъвкваме неуверено миналото в опит да го осмислим (&bdquo;Зад Кадър&rdquo; на Светослав Овчаров); от друга, берем последствия като мутренски произвол (&bdquo;Раци&rdquo; на Иван Черкелов) и безпътни млади животи (&bdquo;Източни пиеси&rdquo; на Камен Калев). И сигурно съвсем не е случайно, че наградата на публиката от София Филм Фест отиде при забавния филм на канадеца Джейкъб Тиърни &bdquo;Самият Троцки&rdquo;. В него преждевременно развитият тийнейджър от Монреал Леон вярва, че е прероденият руски революционер Лев Троцки и всячески се опитва да копира живота му: държи поне два пъти да бъде изпратен в изгнание, да открие своя Ленин, да срещне по-възрастна жена за съпруга, която по възможност да се казва Александра, а накрая да го убият заради възгледите му. Тази отстранена и окарикатурена визия за знакова фигура от онази епоха е колкото разтоварваща за травмираното ни източноевропейско съзнание, толкова и непосилна за киното в отсамната страна на света. А явно имаме нужда точно от нея, за да развалим магията и да се утешим, че всичко е било един дълъг гротесков кошмар, от който най-сетне сме се събудили.</p>