Подпомагат ли социалните мрежи демокрацията?

<p>Въпреки това ден след оставката на Мубарак медиите &ndash; особено западните &ndash; бяха единодушни, че успехът на протеста не се дължи не нечие харизматично лидерство, а че това е Фейсбук-революция. Повтаряното като мантра понятие трябваше да се разбира двояко: от една страна, свалянето на политическата власт е постигнато чрез Фейсбук и други онлайн платформи, а от друга се има предвид ръководената от Фейсбук революция в дигиталните комуникации.</p> <p>Събитията в Тунис и Египет възпламениха дебата за политическото влияние на социалните медии. Но на пръв поглед простичкия въпрос дали интернет подпомага демокрацията или не се оказа сложен и изпълнен с капани. Когато египетското управление отряза достъпа до интернет в държавата като реакция на протестите, двете страни изтълкуваха това по различен начин. Фактът, че един режим се е видял принуден да отреже достъпа до мрежата на своите граждани, показва опасността, която интернет представлява за авторитарни режими, аргументират се едните. Фактът обаче, че протестите не намаляха поради липсата на интернет, доказва напротив, че не мрежата има решаващата роля, отвръщат другите.</p> <p>При това гледните точки на двете страни съвсем не са толкова противоположни. В онлайн дискусия на британското списание &bdquo;Икономист&rdquo; по темата единият от участниците Джон Полфри изненадано установява, че той и неговият опонент си противоречат в съдържателно отношение само в детайлите. &bdquo;И въпреки това ние стигаме до съвсем различни заключения&rdquo; Незадоволителното обяснение на Полфри за това гласи, че той просто е оптимист.<br />Неговият противник в онлайн дискусията Евгени Морозов определя Полфри като интернет центрист. Морозов използва това понятие и в своята книга &bdquo;Мрежовата заблуда: тъмната страна на интернет свободата&rdquo;, която излезе малко преди да избухнат бунтовете в Близкия изток. В нея той твърди, че демократичната надежда, която влага Западът в интернет, не само е преувеличена, но е направо опасна.</p> <p>Морозов твърди, че свободният достъп до информация не прави гражданите на една страна автоматично по-активни в политическо отношение. Според него или обикновената и безопасна онлайн активност, изразяваща се например в подкрепата на някаква кауза във Фейсбук, просто ще измести същинската офлайн активност. Или гражданите просто ще използват достъпа до медии за развлечение. Морозов цитира подробно едно изследване, в което се стига до извода, че достъпът на жителите на ГДР до западни телевизии ги е направило по-малко политически активни. И в Русия, където достъпът до интернет е почти неограничен, а има предостатъчно основания за съпротива срещу политическото управление, в мрежата се обсъждат много повече женските гърди, отколкото политически въпроси.</p> <p>Често саркастичната критика на Морозов в това отношение не е убедителна. Именно сравнението с телевизията игнорира силата на партиципацията на социалните медийни платформи, която в политическата сфера е толкова важна. Също и теорията на изтласкването не може да бъде поддържана поне съгласно съвременното ниво на знания. Както политологът Хенрик Кристенсен пише в своето изследване &bdquo;Политическа активност в интернет: активност на мързеливите или политическо участие с други средства?&rdquo;: &bdquo;Съществува макар и слаба връзка между политическата активност в мрежата и офлайн.&rdquo; Или казано на по-прост език, цитирайки Стивън Пул от &bdquo;Гардийн&rdquo;: &bdquo;Съвсем нормално е човек да се интересува от женски гърди и от политика едновременно.&rdquo;</p> <p>По-трудно е противопоставянето на втория основен аргумент на Морозов, че дигиталната комуникация е поне толкова полезна за авторитарните владетели, колкото и за техните противници. Един режим като в Египет или в Китай не само че може да ограничи достъпа до интернет, но той може и да използва социалните медийни платформи като пропаганден инструмент. Морозов посочва като примери блогът на руския президент Медведев, където гражданите могат да пишат свои коментари, и популярният профил на венецуелския президент Уго Чавес в Туитър.</p> <p>Дори един от апологетите на дигиталната революция &ndash; Клей Шърки, споделя донякъде мнението на Морозов.</p> <p>Въпреки че аргументацията на Шърки е различна. В своята статия &bdquo;Политическата сила на социалните медии&rdquo; в сп. &bdquo;Форин Афеърс&rdquo; той не намира краткосрочна връзка между дадени политически промени и социалните медийни платформи. В дългосрочен план според него обаче може да се говори за влияние на социалните медии. Не защото пряко могат да предизвикат революция, а защото тези платформи служат не само за разпространяване на информация, но и за дискусии и респективно за формиране на обществено мнение. И именно в това по мнението на Шърки се състои потенциалът на социалните медии &ndash; да улесняват появата на &bdquo;групово политическо съзнание&rdquo;.</p> <p>С извода си Шърки засяга същността на дебата: социалните медии и изобщо мрежата не трябва да бъдат възприемани просто като инструменти за ускоряване на някакви политически промени. Туитър не е дипломация с други средства, а Фейсбук не е съвременният самиздат. Социалните медийни платформи имат потенциала радикално да променят комуникацията, а също и колаборацията. Но те ще имат положително политическо влияние само ако функционират при съответни рамкови условия.</p> <p>Превод от немски език: Мария ДЕРМЕНДЖИЕВА</p>