- 10 Sep 2020
- 200
- 16
Представяме ви втората част от статията на Иван Костов, публикувана във в. “Работническо дело” на 30 ноември 1989 г. в рамките на дискусия в БКП, която има за цел да избистри отношението на партията спрямо предстоящите икономически реформи.
<p>3. Неспособност да развива научно-техническия прогрес. И освен на свръхиндустриализираната структура тази неспособност се дължи на редица защитни механизми, които гарантират господството на апарата. Това са: първо, отстраняването на научно-техническата интелигенция от управлението на производството, от отговорността да усъвършенства технологията и качеството на продукцията. В рамките на крупната държавна индустриална фирма никога не се генерира отвътре научно-технически прогрес. Той се създава в бюрократизирани научни институти и се налага силово. Така са постигнати едновременно три цели: отнета е стопанската сила на интелигенцията, създадено е противоречие и дори несъвместимост между нея и производствения персонал, тя е поставена под институтски контрол; второ, не се допуска разгръщането на т. нар. не социалистически стопански форми – частна инициатива, кооперативи, акционерни общества, класически фирми. Многобройните забрани, крепящи устойчивостта на системата, са насочени по същество срещу личното творчество, предприемчивостта и стопанската активност на хората. Но научно-техническият прогрес е дело на човешкия фактор, на човешките качества, т. е. точно на това, което с всички сили у нас се неутрализира. Колективизмът на индустриалната армия и духът на принудително единство, с които сме пронизани, никога няма да бъдат почва за развитие на нужните ни човешки качества. Ние сме трагично различни от това, което трябва да сме, и сега ни казват, че трябва да си останем такива.</p>
<p>4. Неспособност за вграждане в световното стопанство. Отправените в ефира предупреждения какво не трябва да правим за отварянето ни към световния пазар, консервативната, затваряща страната външна стратегия, отказът да се атакува синдромът на държавния външен монопол и неговия механизъм, призивите за строга дисциплина в името на запазване репутацията на добър длъжник са израз на господстващата досега външноикономическа доктрина. Вярно е, че причините за дълга не са единствено в разхищенията, но те не са и в грешките, както се опитват да ни убеждават. Световното стопанство изхвърля с нарастваща центробежна сила нашата и подобните й икономики. Причината е, че има генетична несъвместимост между административните им структури и световния пазар. Опитът да се имплантират в неговото тяло винаги ще завършват неуспешно. През последните 12 години непрекъснато проявяваме неспособност да се приспособим към световния пазар – не сме в състояние да подобрим условията на търговията си, губим непрекъснато позиции в световния експорт, лавинообразно натрупваме дълг в конвертируема валута. Наистина световният пазар е най-дефицитен “ресурс” за слабия производител, но той е и сфера на неограничени възможности за добрия. Административната система е доказала, че не може да направи нужния пробив. Сега трябва да разчита на таланта, подготовката и амбициите на професионалистите. Само те могат да пробият на световния пазар, както “Булгариен винтерс къмпани”. Трябва да им се даде възможност да го правят.</p>
<p>6. Неспособност за качество. Без нормализация на паричната сфера, без "пазар на потребителя", какъвто административната система никога няма да бъде в състояние да създаде, не може да бъде решен проблемът с качеството. Няма да има икономически стимули за непрестанното му повишаване. Но без това никой от посочените по-горе проблеми не може да бъде решен. Ниското и влошаващото се качество е щемпелът, който времето постави на системата и я изправи пред неизбежна развръзка – нормализацията на пазара и паричната сфера неминуемо ще ограничат, а впоследствие ще разрушат съществуващите икономически структури.<br />И така от нас се иска отсрочка, за да се задържи разпадането на командния социализъм в името на временно вероятно подобряване на потреблението на населението, но с цената на това да се върви в противната, а не в нужната на реформите посока. Ще си послужа с жестока аналогия. Пред нас е раждане, носещо смърт. Трябва да избираме дали да спасим детето и да жертваме родилката, или да загубим детето, а след него в недалечно бъдеще и родилката. Изборът е съдбоносен. Отглеждането на новото крие много рискове и ще убие нещо във всеки от нас. Много човешко е да се стремим да запазим познатото, да задържим статуквото, без да вдигаме поглед към бъдещето, защото знаем, че там ще видим как то загива. Трябва да се решим.</p>
<p>Ако не се решим сега, след една-две години политическият кредит от народа ще бъде безвъзвратно похарчен. В името на какво? В името на отлагане на решението. Никой няма да ни гласува доверие, когато катаклизмът ни принуди да се съгласим с това решение. А за сегашния труден, съдбоносен с избор се иска доверието на народа. Той го дава днес, но няма да го даде утре. Никога няма да сме в такава ситуация, която ще ни позволи без болка и драматизъм да се решим на радикални реформи. Следователно въпросът е да се решим веднага. Има неща, които стоят над всяка партийна платформа, над всякакви класови и групови интереси. Това са стремежите и ценностите на нацията. Контролът върху националното богатство, суверенитетът върху земята и ресурсите, правото на бъдещите поколения за избор, с които, както видяхме, започнаха престъпно да търгуват в името на временно запазване на политическата власт, трябва да останат за народа. В днешния бурен и бързо променящ се свят ни заплашва загуба на икономическия суверенитет. Запазването му изисква да се вземе смело решение в полза на реформите. Противното ще означава още по-пълно изтощаване на стопанския потенциал на страната, а след това проникване на чужди фирми и монополи, които ще ни лишат от собствените ни ресурси. В това отношение не трябва да има никакви "илюзии". Никой няма да дойде, за да ни помогне.</p>
<p>Ще дойдат, за да правят тук своя бизнес. Националното достойнство изисква да не се чака и предизвиква такъв развой на нещата. Не е в българския характер да се втурнем с отворени обятия и увиснем на шията на чужденеца. Може би има хора, които не биха имали нищо против "щастливото посрещане", но това е само защото не си дават сметка за последиците. Опитът на развиващите се страни показа на мнозина измежду нас какво следва след първоначалната еуфория. Щом икономистите сме доктори на обществото, трябва да бъдем честни пред хората. Радикалната реформа ще породи остри затруднения, ще влоши социалната гарантираност, ще наложи временна загуба на работното място и чести преквалификации, безработица за тези, които не са в състояние да отговорят на новите изисквания, ще иска от нас отказ от досегашното "равенство", изключение от което беше само номенклатурата, и приемане на имуществена диференциация като цена за развитието. За няколко години ще спадне жизненото равнище на всички. Равновесните цени ще премахнат дефицита, но ще засилят инфлацията, ще напълнят пазара, но много от стоките ще станат отново недостъпни. Ще трябва да се научим да ходим самостоятелно, да се грижим сами за жизнения си стандарт, да престанем да чакаме да решават всичко вместо нас "от горе".</p>
<p>В преходния период обществото ще се стреми да гарантира справедливост като равни възможности за образование, здравеопазване и минимален жизнен стандарт. След смелата операция единственото сигурно нещо ще бъде разгромът на командната система, а това какво ще създадем, ще зависи единствено от нас самите. В този момент исторически дълг на партията е да стартира без повече колебание едновременно с политическите и радикалните икономически реформи и така да даде шанс на бъдещето. В него тя вече ще съперничи на равна нога с формиращите се обществени и политически структури, но ще има това решаващо преимущество, че запазва ясен поглед за социалната перспектива от позициите на смела, радикална и подкрепяна от народа икономическа платформа. В противен случай ще плати докрай дадените в миналото кредити.</p>
<p><em><strong>В. "Работническо дело" – 30.11.1989 г.</strong></em><br /></p>
