Назад към 60-те

<p>През 1964 съществуваха бързорастящите икономики на Европа, настигащи Съединените щати, което беше невъзможно според Федералния резерв. В резултат на безразсъдната експанзионистична политика на Америка, казваха от Фед, страната се оказа залята от външно финансиране. Съединените щати станаха &bdquo;износител на инфлация&rdquo;.</p> <p>Официалните власти в Америка твърдяха обратното, че входящите финансови потоци са отражение на недоразвитите европейски капиталови пазари. Инфлационният проблем на Европа е вторичен резултат от нежеланието на централните банки на европейските държави да затегнат по-агресивно политиката си и от колебливостта им да оставят валутите да поскъпнат, дало отражение на дългосрочния им план за експортно ориентиран растеж. <strong><br /></strong></p> <p><strong>Всичко е преходно, както биха се изразили французите.</strong></p> <p>Това, което всъщност биха казали французите от времето на генерал Шарл де Гол, е, че трябва да се откажем от декретните пари за сметка на златния стандарт. В такъв случай Съединените щати е трябвало да затегнат финансовата дисциплина. Но французите никога не успяха да обяснят как точно може да стане възстановяването на златния стандарт или как това е трябвало да се преведе в цени и икономическа стабилност, като имаме предвид нестабилността на борсовите цени на златото и катастрофалните последици от златния стандарт &ndash; не само във Франция &ndash; през 30-те.</p> <p>С други думи, дебатът е бил също толкова объркващ и объркан, колкото е и днес. Единственият положителен ефект е бил стартът на усилията за реформи на международната финансова система. Затова сега, когато френското правителство &ndash; пак ли те! &ndash; пое ангажимент да постави проблемите на международната финансова система в центъра на своето председателство на Г-20 през 2011 година, това връща лошите спомени от 60-те.</p> <p>Тогава международните монетаристи се фокусираха върху създаването на нова форма на международен валутен резерв, което всъщност представляват специалните права на тираж на Международния валутен фонд. Идеята е била чрез въпросните специални права на тираж МВФ да може да подпомага развиващите се икономики, правещи опит да натрупат резерви като алтернатива на резервите си в долари. Съединените щати нямаше да могат повече да финансират дефицита си безпроблемно. Американският диктат вероятно щеше да бъде преодолян, ако не беше гладът за ликвидност на световната икономика.</p> <p>Тези усилия се провалиха напълно. Специалните права на тираж никога не станаха атрактивна алтернатива на долара, само скромно допълваха долара и останалите национални валутни единици в международна употреба. Понеже не приеха МВФ да стане световна централна банка, членовете на фонда поставиха непреодолими препятствия пред създаването на специалните права на тираж. Пазарът на деноминирани в специални права на тираж финансови инструменти просто не успя да се развие, като по този начин ограничи действието им само в рамките на централните банки.</p> <p>Следващият етап от преговорите през 60-те беше фокусиран върху усилията обменните курсове да се направят по-гъвкави. В резултат от тези усилия &ndash; отговор на постоянно трупащите се търговски излишъци в Германия и Италия и трупащия се търговски дефицит в Съединените щати &ndash; вниманието към преговорите за специалните права на тираж нарасна много и те се проточиха до 1968 година.</p> <p>Но докато някои страни се наслаждаваха на близо две десетилетия експортно ориентиран растеж като резултат от поевтиняването на валутите им спрямо долара, имаше и сериозна съпротива срещу успеха. Докато МВФ в свой широкоразпространен доклад за движението на валутните курсове от средата на 70-те години подкрепи принципите за по-голяма гъвкавост, фондът не успя да предложи нови идеи за придвижване на страните в тази посока и да аргументира добре необходимостта от санкции срещу страните, които се възпротивиха.</p> <p>Международните дисбаланси продължиха да нарастват, докато системата не се срина през 1971&ndash;73 година.</p> <p>Френското правителство наскоро представи част от плановете си за реформи за 2011 година, потвърждавайки категорично, противно на по-ранните спекулации по темата, че специалните права на тираж няма да бъдат във фокуса на вниманието и няма да играят водеща роля в техните усилия. Дори нещо повече, администрацията на президента Саркози ще разработи механизми за прокарване на промени в международната валутна система, в които доларът, еврото и реминби да играят водеща роля в световен мащаб.</p> <p>Това е стъпка напред, защото показва че уроците на историята са научени. Но французите не демонстрират готовност за налагане на санкции срещу страните с перманентни търговски излишъци, които не се отказват от контрола върху курсовете на валутите си. Липсата на подобни санкции спомогна за провала на Бретънуудската система и продължава да бъде наша основна слабост в настоящата ситуация &ndash; неслучайно представяна като Бретън Уудс 2.</p> <p>Без санкции, които да контролират световните дисбаланси, френската стъпка напред ще се окаже стъпка към пропастта. Някъде във въздуха между двата ръба на пропастта не е най-доброто място, където световната икономика трябва да бъде.</p> <p><em>*Бари Айхенгрийн е професор по икономика и политически науки в Калифорнийския университет &bdquo;Бъркли&rdquo;.<br /></em></p> <p><em>Текстът е публикуван в сайта на &bdquo;Project Syndicate&rdquo;.<br /></em></p> <p><em>Превод: Георги Киряков</em></p>