Нацизмът и комунизмът: Еднакво престъпни?

<p>За наказване на хората, отговорни за убийствата, влаченето по затвори, разоряването и оглупяването на две или три поколения, не е ставало и дума. <strong>Откъде идва асиметрията в отношението към нацизма и комунизма? &ndash; пита Безансон. И посочва седем причини:</strong></p> <p><strong>Първо,</strong> нацизмът е по-добре познат, защото навремето съюзниците отвориха широко вратите на&nbsp; "шкафа с труповете"; при това западните общества изпитаха на гърба си зверствата на хитлеристите. А съветският Гулаг и китайските концлагери "лаогай" са нещо далечно и твърде мъгляво за Запада. <br /><strong></strong></p> <p><strong>Второ,</strong> с мисията да напомня за престъпленията на нацизма се натовари еврейският народ. Човечеството трябва да благодари на евреите за това, че геноцидът, извършен от фашистите, не е потънал в забрава, пише Безансон.</p> <p><strong>Трето, </strong>нацизмът и комунизмът бяха погрешно поместени върху противоположните полюси на магнитното поле &ndash; дясното и лявото. Мнозина интелектуалци причисляваха комунизма към левите сили, приемайки привидността и коварството на лозунгите на&nbsp; комунизма за действителност. А произходът на нацизма се свързваше с дясната идеология, въпреки че корените на италианския и германския фашизъм трябва да се търсят в лявата демагогия. <br /><strong></strong></p> <p><strong>Четвърто,</strong> военният съюз на демократичните държави и Съветския съюз по време на войната с Хитлерова Германия отслаби защитата на Запада срещу комунизма и породи своеобразна интелектуална блокада. Демократичните страни понесоха тежки жертви в името на победата над Хитлер. След това вече не им останаха сили, за да възпрат съветския режим, и в края на краищата, стремейки се да запазят статуквото, те му помогнаха да оцелее.</p> <p><strong>Пето,</strong> най-голямото достижение на съветските идеолози бе това, че те разпространиха и наложиха своята системана класификация на политическите режими: социализмът бе противопоставен на капитализма, като под социализъм се имаше предвид съветската система. <br /><strong></strong></p> <p><strong>Шесто,</strong> слабостта на групите, способни да запазят спомена за комунизма. Нацизмът господстваше в течение на 12 години, докато европейският комунизъм просъществува 50-70 години. През това продължително време обществото бе смазано, елитът постепенно унищожен или принуден да се превъзпита. Господстваше измамата, предателството, моралната развала. Повечето самостоятелно мислещи хора бяха лишени от възможността да се запознаят със своята история и изгубиха способността за анализ. След разпадането на тоталитарната система се оказа, че най-трудно е да се възродят моралните принципи и интелектуалните способности. Германия бе в по-изгодно&nbsp; положение от постсъветска Русия: Хитлер нямаше достатъчно време, за да унищожи гражданското общество. <br /><strong></strong></p> <p><strong>Седмо, </strong>амнезията, с която се сблъскваме в случая с комунизма, довежда до това, че хипертрофиран остава само споменът за нацизма (или обратното). А нали всъщност е достатъчно хората да имат просто вярна и честна памет, за да осъдят и двете системи. <br />Пред очите ни се създава лъжлива история; ще бъде лошо, ако предадем именно тази история на бъдещите поколения, пише Безансон в заключението на своята статия "Паметта и забравата" във френското списание "Комантер", публикувана в Полша от "Газета виборча" (на руски в "Руская мысль"). <br /><br /><strong>Лешек Колаковски </strong><br /><br />Моят приятел Ален Безансон изброява дълъг списък от причини, обясняващи поразителната асиметрия във възприемането на комунизма и нацизма, както и разминаванията в критериите за оценка на тези две играчки на великата Царица История. Няма съмнение, че всичките тези причини са правилно посочени, и все пак ми се струва, че общата картина, нарисувана от Безансон, се нуждае от още корекции.</p> <p>Наистина ли национал-социализмът и международният социализъм са двуяйчни близнаци? Това е напълно възможно. Както и при всяка историческа метаморфоза, могат да се намерят доказателства и за, и против. От една страна, ние се сблъскваме с тоталитаризъм, основаващ се върху идеята за превъзходството на дадена раса или нация, който реализира произтичащите от тази идеология принципи и следователно не се нуждае&nbsp; от никакво "лъжливо съзнание". От друга &ndash; с тоталитаризъм, основаващ се върху идеология, която проповядва интернационализъм, равенство и хуманизъм, обръща се към ценности като общност на хората, братство на народите, всеобщ мир, обещава освобождение от тиранията, край на нищетата и безработицата, обявява настъпването на държава на благоденствието и т.н.</p> <p>Нацизмът не се нуждаеше от голяма лъжа, той общо взето си каза какъв е. Комунизмът бе въплъщение на лъжата, той бе една монументална, едва ли не възвишена по своя мащаб лъжа (Съюз на Съветските Социалистически Републики: четири думи &ndash; четворна лъжа, както повтаряше след Борис Суварин покойният Корнелиус Касториадис). Няма голяма разлика? Не мисля. Цялата история на комунизма свидетелства за значимостта на въпроса. Комунизмът дълги години привличаше хора от друг вид в сравнение с онези, които бяха омагьосани от фашизма: той увличаше хора, които наистина вярваха в човечеството и мислеха, че нищетата и безработицата скоро ще бъдат преодоляни и ще настъпи краят на милитаризма, националните и расови преследвания, омразата и войните.</p> <p>Всички тези илюзии, колкото фантастично и да изглеждат те години по-късно, си имаха своите последици. Именно заради тях от утробата на комунизма се родиха неговите противници и критици. Прочутото изказване на Игнацио Силоне, че решаващият бой ще се води между комунистите и бившите комунисти, сигурно е бил силно преувеличение. И все пак бившите комунисти наистина изиграха съществена роля в процеса, който разруши системата отвътре и предизвика нейното окончателно рухване. Другата проява на &ldquo;слепотата&rdquo;&nbsp; са&nbsp; западните&nbsp; &ldquo;спътници&rdquo;, които извършваха &ldquo;поклонения&rdquo; в Съветския съюз и го превъзнасяха преди и след войната. Нищо подобно не е имало по отношение на нацистка Германия. Тези &ldquo;поклонници&rdquo; в царството на комунизма съдействаха само за утвърждаването на лъжата (въпреки че имаше и изключения: Антон Цилига, Панаит Истрати, неколцина полски писатели), затова пък много комунисти, които се отрекоха от лъжливата&nbsp; вяра, можаха успешно да я атакуват, защото по-рано самите те бяха изпитали нейното влияние. Техният глас бе чут и получи широко разпространение именно заради тяхното минало.</p> <p>Нещо повече, болшевизмът в Русия бе от самото си начало терористичен режим, но в началото не му се налагаше да се крие зад всеобхватна лъжа. Лъжливостта му нарастваше постепенно, достигайки апогея си през късния сталинизъм. Комунизмът правеше първите си стъпки в атмосфера на идеологическа автентичност. Да го наричаме културно безплоден е несправедливо. Като културна формация комунизмът остави очевидни и доста важни следи в историята на литературата, поезията, киното, театъра, живописта. Разбира се, с укрепването на Сталиновата крепост на лъжата броят на ценните творби намаля. Известно възраждане на културата имаше през време на войната и веднага след нея, но източникът на вдъхновението беше по-скоро патриотизмът, отколкото комунизмът. Тогава бяха създадени няколко ценни произведения на изкуството. Може ли да се каже същото за културата на нацизма? Смятам, че не. Нацизмът внесе в културата само опустошение и вандализъм. <br />Отговорът на&nbsp; затворника</p> <p>Изхождайки от тази диагноза, можем да запитаме: нима умиращият във Воркута затворник е трябвало да се усеща щастлив и доволен от това, че не е сполетян от същата участ в Дахау? Това е мой демагогичен въпрос и той не трябва да се приписва на&nbsp; Безансон. Отговарям: не. Трябва обаче да се добави, че по времето, когато комунистическата вяра беше все още жива, идейната преданост и духът на саможертвата на нейните привърженици бяха учудващи. Мнозина комунисти в Гулаг отказваха да се отрекат от вярата си, а мнозина от онези, които успяха да оцелеят от лагерните ужаси и да се завърнат у дома (например в Полша), участваха ентусиазирано в Сталиновата политика. Разбира се, това свидетелства само за силата на фанатизма, а не за нравственото превъзходство на комунизма. Интересно е обаче&nbsp; да се анализират условията, които са могли да доведат до такава степен на заслепение.</p> <p>По производство на трупове достиженията на Сталин са&nbsp; значително по-големи от тези на Хитлер. Трудно е обаче да ги сравняваме по количество, ако имаме предвид факта, че нацистката държава просъществува само 12 години и то по времето на страшна война, а комунизмът се разпространи в много страни, в това число и в страната с най-голямо население в света, където дори изчезването на 50 милиона души трудно се забелязва. Междувременно това не е единственият, нито дори най-важният критерий при правенето на исторически съпоставки, въпреки че &ndash; както предполагам &ndash; към това мнение не са се придържали онези, които са стояли под бесилото. <br /><strong></strong></p> <p><strong>Значимостта на различията </strong></p> <p>Не бих искал да повтарям нелепите твърдения на Троцки, който смята, че болшевизмът и нацизмът си приличат само по няколко &ldquo;повърхностни&rdquo; белега, например по премахването на изборите, но имат явно различна същност, различна класова природа и т.н. Напротив, и двете системи си приличаха по много и при това доста съществени признаци. Да се внушава, че тези прилики са незначителни, е недопустим догматизъм. И все пак фактът, че от редиците на привържениците на комунизма излязоха мнозина от неговите критици и противници, използвали (макар и за кратко време) същите идеологически стереотипи, гротескно противоречащи на действителността, от които системата не можеше да се освободи, доказва, че генеалогичните различия са имали съществено значение. Комунизмът бе изроден израстък на Просвещението, нацизмът &ndash; уродлив филиз на романтизма. Родословието на тоталитаризма може да се проследи толкова далеч, колкото пожелаем: Платон, Хобс, Хегел, Фихте, Хелвеций, Конт. Вярно е, че нацизмът донякъде се появи като реакция срещу болшевизма, но това не внася нищо ново в спора за същността им. Успехите на комунизма в Европа частично могат да се обяснят и като реакция срещу ужасите на Първата световна война, но какви изводи могат да се направят от този неоспорим факт?</p> <p>Общото понятие "комунизъм" е напълно правомерно (въпреки много неговите разновидности и конфликтите между комунистите) по същия начин, както е правомерно понятието &ldquo;бозайници&rdquo;. И все пак в съединение със силните емоции (напълно разбираеми), които изпитват антикомунистите, това понятие може да ни доведе до заключението, че реалното положение в комунистическите страни трябва да се разглежда на базата на неизменната природа на тоталитаризма, а не на базата на емпиричния анализ. Оттук следва, че разликите между режима на Пол Пот в Камбоджа и положението в Полша или Унгария през втората половина на 80-те години са били дребни и незначителни: и тук комунизъм, и там комунизъм. Подобно твърдение, надвишаващо по своята мъдрост дори цитираната по-горе мисъл на Троцки, е не само издевателство над действителността. То е и оскърбление за хората, живяли в тези страни (не приписвам това твърдение на Безансон). Ако добавим и това, че разликите между нацизма и комунизма са незначителни, то оттук следва, че Полша по времето на хитлеристката окупация и Полша по времето на &ldquo;народната демокрация&rdquo; са едно и също нещо без някои дребни детайли. Опитайте се да убедите в това хората, които са живяли и в едната, и в другата Полша! <br />Различията в самия комунизъм</p> <p>По времето на сталинизма, тоест през първите следвоенни години, в страните на "народната демокрация" се извършваха убийства както със съдебни решения, така и и без тях (по-късно също, но само от време на време). Имаше изтезавания, заплахи, показателни процеси над партийни ръководители (с изключение на Полша и ГДР, където подобни процеси се подготвяха, но след смъртта на Сталин следствието бе прекратено). Имаше репресии спрямо селяни, за да ги принудят към колективизация, а също и спрямо дребни търговци и занаятчии. И все пак в сравнение със страданията на съветския народ (огромните репресии през 30-те, преселването на цели народи по време на войната, широката система от лагери) това бяха умерени безобразия, незаслужаващи името &ldquo;геноцид&rdquo;.&nbsp; Навсякъде за доста кратко време настъпи прогрес в областта на градостроителството, индустриализацията и образованието: университетите и другите вузове &ldquo;се преустроиха&rdquo; идеологически, но за щастие това не беше необратимо. Тоест прогресът беше значителен, въпреки че той не беше специална заслуга на комунизма. Прогрес се наблюдаваше в цяла Европа и при това в некомунистическите страни той вървеше по-бързо. И все пак той&nbsp; вървеше и в комунистическите страни (това трябва да се подчертае), което ни дава основание да признаем за абсурдно мнението, че хитлеристката окупация и &ldquo;народната демокрация&rdquo; имат една и съща природа. <br />Наистина жестокостите на комунистическата диктатура дълго време се подценяваха, премълчаваха се умишлено или просто не бяха известни на Запад. Безансон дава точна оценка за причините за това незнание и премълчаване. Не е вярно обаче, че след 1989 г. полската опозиция начело с примаса на Католическата църква ни е препоръчала да&nbsp; простим и да забравим. Прощаването понякога е възможно, но забравянето &ndash; не. Мисля, че Безансон нe би могъл да намери цитати, потвърждаващи тезите му.</p> <p>Когато гледам рафтовете на библиотеката си, аз не оставам с впечатлението, че истинската история и анализът на комунизма са оставени без внимание или са забравени: аз виждам произведения на Конкуест, Пайпс, Гелер, Некрич, Солженицин, Волкогонов, Улам, Малия и на още десетки американски, руски, полски автори, в това число и на някой си Ален Безансон. В Полша историческата литература и мемоарите за епохата на комунизма са огромни и непрекъснато се увеличават. Отварянето на съветските архиви се оказа плодотворно (говори се, че пак щели да ги затворят, но се говори също и това, че ключът към това съкровище е доларът. Ах, този вездесъщ капитализъм!). <br /><strong></strong></p> <p><strong>Еволюцията на комунизма </strong></p> <p>В комунистическата система нямаше, разбира се, механизъм, с помощта на който тя би могла да се преобразува в правова държава. И все пак е нелепо да се твърди, че през цялото време тя е била неподвижен и неизменен монолит, в който не биха могли да стават никакви социални процеси, независещи от Политбюро. Обществото бе подлагано на дълбоки преобразувания, а апаратът на тиранията беше принуден да се подчинява на въздействята на независими от него сили. Прочутият доклад на Хрушчов, разбира се, не беше глас на новоизлюпен демократ &ndash; по-скоро той беше вопъл на роб, разкъсал своите вериги. Но преди всичко той беше съглашение за безопасност между апаратчиците, които се погрижиха никой да не получи вече такава деспотична власт, каквато имаше Сталин. Именно поради това ниво на деспотизма и секретарите на ЦК, и маршалите, и всички останали не бяха сигурни в утрешния си ден. Този доклад, предизвикан от обстоятелствата, промени наистина положението в страната (спомням си, че през 1956 г. френските комунисти не искаха да повярват, че докладът наистина е бил изнесен, а междувременно ние го четяхме в оригинал).</p> <p>Във всички комунистически страни след смъртта на Сталин продължаваше да има воля за запазване на системата, но под въздействието на икономическите катастрофи и дори понякога под натиска на обществеността тоталитарните черти на системата отслабваха, независимо от периодите на&nbsp; застой и рецидиви. Идеологията скоро загуби жизнеспособността си и никой вече не я възприемаше сериозно. Нелепо е да се твърди, че целта на реформите на Горбачов беше да се измами Западът и че те нищо не променяха в СССР. <br />Няма съмнение, че той не е искал да унищожи комунизма. Той искаше да направи комунизма по-действен и разбираше, че за това се изисква свободна обмяна на информация. В резултат той, като мнозина други реформатори, унищожи това, което искаше да усъвършенства. Аз бях в Москва по времето на Горбачов и видях, че там се появи свобода на словото, появиха се независими вестници и информационни агенции. Хората се изказваха без притеснение и страх и говореха за всичко. Кой би посмял да твърди, че свободата на словото, която разруши комунизма, е незначителен детайл? Комунизъм плюс свобода на словото не може да има, въпреки че познавам един теоретик, който призна тогава, че според теорията му нито Горбачов, нито Валенса могат да съществуват.</p> <p>Удивителни и неочаквани са изборните успехи на т.нар. посткомунистически партии в повечето страни, които напуснаха "империята на злото" (точно както и съпротивата на селяните от различни страни срещу ликвидирането на кооперативните стопанства). За причините, породили тези странни крачки назад, е писано много. Те обаче са неразбираеми от гледна точка на теорията, която твърди, че комунизмът е единен блок, съставен от неподвижни монолити.</p>